Кръв

Когато пристигам в хотела, схващам, че може би не съм облечен съвсем подходящо. Не че ми пука особено, но за момент се притеснявам, че няма да ме пуснат. Портиерът ме изглежда, но не казва нищо и аз се вмъквам вътре. Мъжът зад огромната рецепция добива физиономия, сякаш всеки момент ще се изплюе въху мен.

– Търся мистър Елисън – казвам най-учтиво.

Веждите му почти се изгубват в готината прическа.

– С вас ли има среща?

– Аха…

– Мистър Елисън помоли да го изчакате в бара на лобито. Ще слезе след секунда.

Да бе, знам я тази секунда.

В бара всичко блести. Сервитьорката идва и аз поръчвам уиски. Нито удобният кожен диван, нито алкохолът ме отпускат. Пет години са доста време, но за него това е без значение. Трябваше да се досетя. И все пак се надявах, че ме е забравил или е решил, че съм безполезен. Такъв глупак съм. Допивам уискито на екс.

– Майкъл?

Неговият човек е мършав, блед, в скъп костюм. Не съм го виждал преди. Някакъв нов задник.

– Да. – Аз не ставам, не подавам ръка. Само го зяпам, докато той си поръчва кафе.

– Ето – казва. До лакътя ми се появява плик.

– Всичко, което трябва да знаеш, е вътре.

Да, явно е нов. Да ми говори така, сякаш съм някакъв мърльо от улицата. Бих могъл да го цапардосам в лицето, точно тук, в снобарския хотел и да му пръсна носа. И той да изкърви по скъпия си костюм, по кожата на дивана…

– Някакви въпроси?

Аз отмествам поглед от стиснатите си юмруци.

– Не.

Слагам плика в джоба си и ставам. Тъпакът се прокашля.

– Той иска да знае дали имаш нужда от пари.

Изглеждам го отгоре-надолу.

– Не. Кажете му, че всичко е ОК.

Да бе, направо прелест.

Пикае ми се. Намирам тоалетните и когато влизам, оставям вратата да се тресне след мен. Изпикавам се, без дори да се опитвам да уцеля. Отивам до умивалника и разглеждам лицето си, докато водата тече парещо гореща върху ръцете ми.

Знаеш, че трябва да отвориш плика.

Излизам от тоалетната, минавам покрай мъжа на рецепцията, който се опитва да ми каже нещо и излизам навън. Колата ми е паркирана няколко метра по-надолу. Качвам се и облизвам устни.

По-добре го направи тук. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Отварям плика. Вътре има снимка от полароид, два адреса и малка бележка. Първо поглеждам нея.

Краснопис. Това е дума, която зная от него. Нещо такова, написано сякаш е използвал шибана четка за рисуване.

Майкъл,

Знаеш, че не бих те обезпокоил, освен ако не се касае за нещо важно.

Ха, сигурно. Както и да е, продължавам да чета.

Предполагам, вече си се досетил какво се иска от теб. Единственото, за което ще те помоля изрично, е да бъдеш изключително внимателен.

Изтривам уста. Явно ще нагазя в някакви лайна.

Има известни вълнения в кръговете. Няма да отрека, че вината е отчасти моя.

Това на нормален език означава, че той е копелето, което ги прави нервни като котки.

Ето защо предпочитам този въпрос да бъде уреден от някого, който не е бил с мен през последните години.

Майната му.

Ако срещнеш някакви затруднения, можеш да се свържеш с Елисън. Той ще остане в града в случай, че имаш нужда от нещо.

Ето защо копелето е толкова надуто. Смачквам бележката и я изхвърлям през прозореца. Поглеждам снимката – мъж на средна възраст ме зяпа от нея, усмихвайки се лукаво. Зад него виждам жена по монокини, басейн и някакви други хора. Гъзарско парти. И двата адреса са в Ч. Прибирам всичко в джоба на якето си.

После запалвам колата и се отправям към къщи.

~ ~ ~

Отключвам вратата и влизам вътре. Не паля лампите – не искам да събудя Тес и малката. Правя си сандвич, който няма да изям и сядам пред телевизора.

Първо, трябва да намеря оръжие. Старите ги изхвърлих още в деня, в който Тес каза, че гледа сериозно на връзката ни. Трябва и да купя кола. Което означава, че ще се наложи да изровя фалшивите си документи от кутията в гардероба, в която Тес мисли, че държа колекцията си от порно. И трябва да проверя колко пари в брой са останали.

В буркана в кухнята има около сто и аз имам хиляда в портфейла. Трябва да стигнат. В банковата ми сметка има много повече, обаче не искам да тегля пари точно сега. Освен това получавам около пет хиляди месечно като пенсиониран служител по сигурността в една от неговите фирми, но тези пари са за Тес.

– Няма ли да си лягаш? – Тя стои на вратата на кухнята по нощница.

– Не. – Аз се връщам в хола и сядам на дивана. Тя ме последва.

– Искаш ли кафе?

– Може.

Тя се връща в кухнята и аз чувам как налива вода в керамичните чаши.

– Ще трябва да замина за няколко дни. – казвам.

Микровълновата започва да мърка.

– Всичко е наред, нали? – Извъняването на микровълновата е твърде силно.

Тес се връща с две чаши нескафе.

– Само съм малко уморен.

Тя ме изглежда, сякаш казва „Това ли е всичко?”.

– Просто са прецакали нещо и имат нужда от помощ.

Хич не ме бива да лъжа.

– Блед си. Сигурен ли си, че си добре?

Когато се запознахме, аз все още имах анемия и трябваше да гълтам всичките онези хапчета с желязо.

– Може би трябва да си направиш изследвания.

Аз изпивам кафето.

– Нищо ми няма. Просто не очаквах да ме занимават с това – обяснявам предпазливо. – Все пак съм се оттеглил и прочие. Не че е нещо, с което няма да се оправя.

Тя седи на дивана с подвити под нея крака. Има толкова тънки глезени.

– Явно си незаменим.

Аз се разсмивам и се опитвам да плъзна ръка под нощницата й. Тя ме изритва леко в корема.

– Майкъл, обещай да не се преуморяваш – казва тя.

Ставам сериозен.

– Разбира се, скъпа, ще бъда изключително внимателен. – Аз се навеждам и целувам стъпалото й.

~ ~ ~

Когато пристигам в Ч., си купувам карта и прекарвам остатъка от деня, внимателно разучавайки я. Откривам двата адреса и ги обграждам. После си харесвам няколко пътя за измъкване. Спя в колата.

На сутринта обикалям из града. Откривам дома му. Вторият адрес е на офиса му. Не се доближавам до целта. Твърде е рано.

Обядвам. Прекарвам известно време, возейки се на метрото. Градът е хладен и  сив, наистина успокояващ. Вечерям сандвичи. После се опитвам да се наместя по-удобно на задната седалка и заспивам. Утре трябва да съм свеж.

Томсън обичаше да казва, че колкото по-просто го направиш, толкова по-добре. Той не беше почитател на внимателното планиране, предпочиташе импровизацията според случая и наистина го биваше … или просто имаше късмет. Казваше, че не можеш да предскажеш всичко. Дори най-педантичният човек променя нещо в ежедневието си и точно тогава можеш да прецакаш нещата. Направи го като разходка в парка – небрежно и спокойно. Не се паникьосвай, не се оглеждай, не забравяй, че не си Клинт Истууд. Това е обикновен бизнес, а не шибана ядрена физика.

Проследявам го от дома му. Той има двама бодигарда, професионалисти, защото знаят как да застанат, така че да го скриват от погледа. Колата му е бронирана и шофьорът му е наясно какво прави. Спазвам безопасна дистанция.

Наближаваме офиса му в центъра. Сега е моят шанс, защото когато човек наближи целта си, става невнимателен. Те спират. Аз намалявам. Това е като онези филми на забавен каданс, фина игра на скорост и случайност, защото можем да се разминем за части от секундата. Те излизат, аз съм почти зад тях и тогава той се забързва и за миг не е прикрит от широкия гръб на бодигарда си. Тогава стрелям. Веднъж. Той пада, хората му се обръщат, аз давам газ и изчезвам. Зад мен се чуват викове, но скоро и те се изгубват в шума на трафика.

Със сигурност са запомнили колата ми, затова трябва да се отърва от нея възможно най-бързо. Оставям я в задната уличка между две офис сгради. Бутилка с киселина унищожава всички улики вътре. Пистолетът отива в кофата за боклук няколко пресечки по-надолу. Дори да го намерят, няма да им е от особена полза – наркоманът, който ми го продаде, едва ли помни името си, какво остава за лицето ми.

Това, което трябва да направя сега, е да прекарам остатъка от деня тук, да видя какво ще кажат по новините и ако е безопасно, да напусна шибания град.

В бара, където вися, дават мачове по телевизията, но отвреме-навреме собственикът превключва на новините. На обяд съобщават за убийството, наричайки го безпрецедентен акт на насилие в сърцето на града, говорят за неизвестен извършител, дават подробно описание на колата ми и междувременно аз научавам повече, отколкото искам да знам за уважавания жител на града Стивън Лойд, президент на някакъв тръст и кандидат за сенатор. Поръчвам си петата бира. Руса мацка започва да чете дългия списък на благотворителната му дейност. Полицията работи по няколко версии и разпитва свидетели. Някакви лайнари в костюми се появяват и наричат убийството политическа поръчка, удар срещу демокрацията, дрън-дрън…

В три часа обявяват, че колата е открита и полицията я проверява за улики. Във вечерните новини лейтенант от полицейското управление заявява, че колата е с фалшива регистрация и по всичко личи, че това е работа на професионалист, но гражданите могат да са сигурни, че полицията прави всичко възможно да залови престъпника и да го предаде на правосъдието…

Това е всичко, което искам да знам – вече са решили, че съм напуснал града и няма да затворят пътищата. Пътувам на автостоп дo вкъщи, като за всеки случай сменям превозвачите си – първо шофьор на камион, после двойка съпрузи на път към някакви роднини, добре облечен мъж, който учтиво предлага да ми духа и накрая автобуса.

Когато пристигам на сутринта, се чувствам ужасно уморен. Мириша на пот и ризата ми е мръсна. Единственото, което искам, е да се прибера у дома, да си взема душ и да се наспя в истинско легло. Ако е нужно, цяла седмица. Остарявам.

Но първо трябва да се върна в хотела и да кажа на онзи задник Елисън, че работата е свършена. На рецепцията е мъжът от оня ден, този път много по-любезен. А, да, мистър Елисън ме очаква. Не, няма да слезе. Ако не ме притеснява, би искал да се кача в стаята му, 607. Асансьорите са натам.

Ако не бях толкова замаян от умора, ако не исках отчаяно да видя Тес, ако бях отделил и секунда да помисля, щях да се сетя. Но аз се движа като зомби, само с една мисъл в главата „Просто приключи с това възможно най-бързо”, и тогава почуквам на вратата на 607, и чувам Елисън да казва „Влез.” И аз така и правя, а вътре, седнал на масата в скъпия апартамент е Томсън, а до вратата, с пистолет насочен в главата ми е Елисън.

Майната му.

Това е единствената ясна мисъл в главата ми.

~ ~ ~

– Отдавна не сме се виждали, Майк. – Томсън е широко усмихнат. – Изглеждаш добре.

– Здравейте, сър – казвам аз.

– Реших, че си ни забравил. Пет години, без да се обадиш. И си се оженил. Моите поздравления.

– Благодаря ви.

– Имаш ли оръжие? – пита любезно.

– Не.

Елисън изсумтява.

– Нека го претърся.

– Не мисля, че е необходимо. Ела, Майк, седни.

Аз сядам сковано.

– Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. – Държа ръцете си на масата и се опитвам да не изпускам Елисън от поглед.

– Майк, обзалагам се, че си леко объркан. – Кимвам. – Така че ще се опитам да изясня ситуацията, като започна с това, че всеки друг, влязъл в тази стая, вече щеше да е мъртъв.

Преглъщам.

– Прецакал ли съм нещо?

Елисън се изхилва зад гърба ми. Ще го убия, кълна се. Томсън изглежда замислен.

– Как да ти отговоря? От една страна се справи перфектно, от друга не биваше да си навираш носа в неща, от които си нямаш представа.

Аз го поглеждам неразбиращо.

– Майкъл, откакто ни напусна, нещата се промениха. Имаше известни проблеми. Той е, как да се изразя, в доста шибано положение. Когато си отвориш устата прекалено широко, винаги има шанс някоя муха да влезе в нея.

Той чака да попитам нещо, но аз мълча.

– Мъжът, който очисти така сръчно, беше протеже на вътрешните кръгове. Трябваше да е недосегаем.

Вече мога да си позволя да изглеждам уплашен. Томсън се усмихва неприятно.

– Точно така. Той те накисна в големите лайна. Но, да бъдем честни, мислеше, че няма опасност. Ти си достатъчно кадърен. – Тук той изглежда доволен като сита котка. – И никой не те помни, така че не си под наблюдение. Беше перфектно замислено.

– Само че очевидно не е така, защото вие и това свежо месо сте тук.

Елисъм изръмжава зад мен.

– Не бъди невъзпитан – казва Томсън строго. – Но си прав. Аз съм тук.

Разтривам слепоочията си.

– Защо?

Томсън се намръщва.

– Защото се уморих да чакам, Майк. Знаеш ли колко пъти вече ми отказва? Ако е недоволен от мен, нека ме освободи от задълженията ми. Но да ме държи на синджир, да отказва да ми даде заслуженото, за което съм платил с живота си, това няма да позволя да се случва повече.

Поглеждам ръцете си – те треперят леко.

– Какво ще правите с мен?

– Ти си все още един от хората ми, Майк. Ще ти предложа същото като на тях. Но при едно условие. Ще се наложи да свидетелстваш пред дъртофелниците. – Аз изкривявам уста. – Знам, че не искаш, но си ми необходим като свидетел. Заклевам се, никой няма да те докосне. Те не се интересуват от теб. Искат него.

Аз прекарвам палец по ръба на масата.

– Е, Майк, какво ще кажеш?

Мисля напрегнато, а секундите се точат. Томсън чака търпеливо.

– Съгласен съм – казвам накрая. – Но искам гаранции, че аз и семейството ми ще сме в безопасност.

– Разбира се, разбира се. – Той сияе. – Знаех си, че мога да разчитам на теб. Елисън, нали ти казах? – Копелето изсумтява. – Майк, моето момче, ако знаеш колко облекчен се чувствам.

Той става и се приближава. Аз също се изправям и той ме прегръща, тупайки ме по гърба.

– Това ще е едно ново начало за нас. Ще се наложи да се съобразяват с нас. Всички тези дъртаци ще научат колко струваме. – Той ме стисва за рамото. – Двамата с теб можем да постигнем толкова много.

– Жена ми… – започвам да казва.

– Елисън ще се погрижи за нея. Ще й се обадиш, щом стигнем. Те ни очакват. – Томсън отваря вратата и излиза.

Елисън ми се хили гадно.

– Бъди уверен, че ще е в сигурни ръце.

Аз също му се ухилвам. После го удрям с всичка сила в носа. Той се превива, оръжието се изплъзва от пръстите му. Оттам нататък е толкова лесно. Измъквам пистолета от ръката му и стрелям в главата му. Изстрелът от заглушителя е нисък и задавен. Той пада в коридора.

– Майкъл. – Гласът на Томсън е почти неуловим.

Пистолетът му е в лицето ми. Аз го поглеждам, без да изпускам своя.

– Това не беше нужно, Кевин – казвам аз. – Да ме изнудваш със семейството ми. Каквото и решение да си взел, ще те следвам. Каквото и да ми коства. Та ти си ми като баща.

Лицето му се изкривява за миг. После той сваля пистолета.

– По дяволите, Майк, толкова съм уморен – измърморва, отбягвайки погледа ми.

Аз се усмихвам. След миг и той се усмихва колебливо.

– Да вървим – казвам аз.

Той кимва и се обръща. Тогава стрелям. Куршумът отнася половината му череп и го отхвърля към стената. Той се плъзва надолу, оставяйки плътна, червена следа по тапета. Приближавам се. За такъв като него един куршум няма да е достатъчен. Докато вдигам пистолета, той извръща глава и единственото му око се отваря.

– Майк… – прохъркване в гърлото му.

– Винаги си бил такъв глупак, Кевин – казвам аз и стрелям за втори път.

Винаги съм мислил, че когато най-накрая направя това, ще се почувствам удовлетворен. Но сега, докато гледам безжизненото му тяло, всичко, което усещам, е умора, дълбоко в костите.

– Такъв глупак си, Кевин – повтарям безизразно. – Така и не схвана нищо. И за н-ти път ме прецака.

Налага се да използвам аварийния изход. Скоро ще ме хванат. Или полицията, или някой от тях. И няма да има никакво значение дали ще са неговите хора или другите. Аз съм мъртъв. Но трябва да се погрижа за Тес и малката. Затова бързам. Имам нужда само от малко време.

~ ~ ~

Тес поглежда стреснато, когато аз връхлитам вътре и заключвам вратата.

– Някой да се е обаждал? – питам.

– Не. Какво се е случило?

Когато изваждам пистолета на Елисън, лицето й замръзва в ужасено изражение.

– Тес. – Опитвам се да звуча спокойно. – Трябва да поговорим.

Очите й са залепени за оръжието.

– Ела, седни. – Аз сядам на дивана и оставям пистолета на масичката.

Тя ме гледа със същото съсредоточено изражение, както когато дъщеря ни е болна.

– Майкъл, ще ми кажеш ли защо си с оръжие в дома ни?

– Нямам много време, Тес. Скоро полицията ще е тук. – Тя пребледнява. – Слушай, скъпа, прецаках всичко. Но кълна се, Тес, не мислех, че стане така.

Защо звуча като абсолютен загубеняк? За момент си мисля, че Томсън беше прав – това не е за мен.

– Тес, моля те, седни. – Аз протягам ръка към нея. – Моля те.

Тя сяда, с пребледнели устни и неспокойни очи. Не зная откъде да започна.

– Скъпа, ще ти помогна да събереш багажа и ти и детето ще се махнете от града. Можеш да отидеш при вашите или където искаш. Ще ти дам пари и имам сметка в…

– Майкъл, какво, по дяволите, си направил? – Гласът й е тънък, сякаш ще се скъса.

Всичко трябваше да остане, както си беше.

– Скъпа, имай ми доверие. Ще ти дам няколко адреса…

– Майкъл, няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш какво става.

Тогава я прегръщам. Първоначално тялото й е сковано, но после тя се обляга на мен.

– Днес убих двама души, Тес – казвам. – А вчера застрелях един политик.

…Тези спомени се трупат и заплашват да ме погребат като лавина сняг. Не мога да ги видя ясно – твърде много пиене, кокаин и болка ги размиват. Мислех, че тази умора изчезна в мига, в който Тес каза „Искам те.” Но тя се връща сега, докато говоря, държа Тес и чувствам как тялото й става чуждо.

Не й разказвам всичко. Казвам й само това, което може да й осигури някаква защита и най-вече да я убеди, че не може да вярва на никого. Включително и на мен.

~ ~ ~

Бях на петнадесет, когато скандалите с баща ми започнаха да излизат от контрол. Предполагам, че бях пълно разочарование за него. Той се стараеше, колкото можеше, но с някои неща просто няма какво да се направи. Трябваше да работи и аз имах твърде много свобода. Помня горещината от бетонните стени, издраскани с графити и усещането на грубата трева под краката ми на ливадата пред къщата ни, докато аз и приятелите ми прекарвахме следобедите, като пиехме бира и се опитвахме да изглеждаме зрели. Училището нямаше значение. И скоро и аз нямах значение за него. Изключването ми беше голям удар за баща ми.

Той се опита да ме убеди да не зарязвам ученето, но аз бях упорит като магаре и два пъти по-глупав. И не ми пукаше дали си провалям живота, както казваше той. Тогава започнаха побоите. Твърде много ме биваше да го предизвиквам. Можех да го изкарам от нерви за секунди и на седемнайсет побоите вече бяха ежедневие. Внимавах да не попадам пред погледа му, но имах нужда от пари и понякога от място за преспиване, така че щом се приберях вкъщи и двамата знаехме какво ме очаква. Още по-лошо беше, че ставах все по-силен, а той остаряваше и аз започнах да отвръщам на ударите. Не мисля, че има нещо по-грозно на този свят.

Не знам как щеше да свърши всичко това. Както и да е, една вечер се прибрах надрусан като за последно и го намерих в гаража да говори с някакви клиенти. Когато ме видя да се блещя като препарирано животно, той откачи. Помня, че им каза да почакат за момент, хвана ме за ръката и ме замъкна в задната стаичка. После започна да дърдори нещо, аз не разбирах нищо от това, което ми говореше, хилех се като идиот и изведнъж му поисках пари. Тогава той ме удари. Фрасна ме толкова силно, че зъбите ми изтракаха. Аз паднах назад, ударих си главата в бюрото и изведнъж всичко стана смразяващо ясно. Той започна да ме рита, в ребрата, в корема, в гърба, докато се опитвах да се свия на две.

Чух стъпки, изщракване и после оглушителния звук от изстрел. Лепкава кръв, този път не моята, върху лицето ми. Лежах на пода, свит на кълбо, и не смеех да дишам. Високият мъж над мен прибра пистолета си в джоба на сивия си костюм и каза със спокоен, почти небрежен тон:

– Всичко е наред. Можеш да се изправиш.

Аз повърнах на пода.

Не можех да спра да треперя и той ме вдигна и ме занесе в колата отвън.

Не помня нищо след това. Не помня колко време сме пътували, как сме излезли извън града, дали съм казал нещо или някой ми е обяснил къде ме отвеждат. Единственото нещо, което помня ясно, като формата на пръстите си, е, че тапицерията на седалката пред мен беше разкъсана в левия ъгъл и дълги сини и бели конци стърчаха във въздуха.

После всичко дойде на фокус като при внезапно събуждане, като в последните секунди преди връхлитащ влак, когато пристигнахме и те ме измъкнаха от колата. Аз стоях като зомби пред огромната, триетажна къща с тъмни прозорци, докато накрая някой не ме повлече напред. Вътре бе сумрачно, горещо, със странен мирис. Безкраен лабиринт от коридори и затворени врати и накрая, когато реших, че сме се изгубили, спряхме и мъжът в сивия костюм почука на една от вратите.

– Влез.

Стаята беше кръгла, остъклените й стени гледаха към градина. Железните лампи не бяха включени и единствено лунната светлина осветяваше високата маса, покрита със зелен плюш. Около нея двама мъже и две жени играеха на карти. Всичко изглеждаше толкова странно, че за миг реших, че това е сцена от филм и очаквах някой да изскочи и да изкрещи, че пречим на снимките. После помислих, че съм полудял или сънувам. И тази мисъл бе толкова успокояваща, че почти се разплаках от облекчение. Да, просто сънувах, защото не можеше да има възрастна жена в нещо като роба. Нито мъж с посивяла брада, с лула и покрити с белези ръце, облечен в костюм с жилетка. Нито млада жена в рокля с висока яка и дълбоко деколте, с красиво, остро лице. Нито мъж с дълга, черна коса и жестока уста. Нито седемнайсетгодишно, уплашено до смърт хлапе.

– А, Кевин – каза младата жена с лек акцент. – Добър вечер. Надявам се, че си дошъл с добри новини. Той те чака, но накрая заспа. Отново. – Тя се изсмя. – Не го разбирам. Спи цял ден, цяла нощ, всеки миг, щом може.

– Замълчи, дете – прекъсна я възрастната жена. – По-добре го събуди.

Другата стана, обвита в облак от коприна и отиде в най-далечния ъгъл на стаята. Не бях забелязал нито креслото там, нито фигурата в него. Той седеше, слят с мрака, само босите му ходила се виждаха в слабата светлина.

– Монсеньор. – Гласът й бе тих и почтителен. Той се стресна и разтворената на гърдите му книга падна в скута му. – Томсън се върна.

– Най-накрая. – Той звучеше уморено. – Всичко наред ли е?

– Да, сър, всичко мина гладко.

– Отлично. – И тогава се наведе напред и аз усетих погледа му. – А това е…

– Едно хлапе, което беше загазило и ние му помогнахме.

– Това е достойно за похвала, но защо си го довел тук?

– Реших, че мога да го взема със себе си. Имам нужда от хора и той изглежда…

Мъжът с лулата се изсмя. Томсън се вбеси.

– Мога ли да знам какво е толкова смешно?

Веселието изчезна от лицето на мъжа също толкова бързо, колкото се бе появило.

– Още едно доказателство, Джулиъс, че не си научил хората си на подчинение.

Мъжът в креслото изглеждаше замислен.

– Трябва да съм пропуснал да ти кажа, Кевин, че такива решения не се вземат от теб. Има определени правила за това кой е подходящ за нас и кой не. И най-важното от тях е човекът сам да може да вземе това решение. А този е дете. Мислиш, че може да решава?

– Не виждам нищо лошо в това, че взех момчето, сър. Той няма къде да отиде, а един млад човек може да бъде обучен много по-лесно. Аз лично поемам отговорност за него.

Възрастната жена вдигна поглед от картите си.

– Прекрати тези нелепици, Джулиъс.

Лицето на Томсън се изкриви от гняв.

– Мисля, че мога сам да подбирам хората си. Ако някой от вас си въобразява, че е с нещо по-добър от мен, може да вземе моята работа, вместо да седи тук по цял ден, да играе карти и да изглежда като изваден от някакъв шибан цирк.

Изражението на младата жена бе подигравателно, погледът на възрастната жена пълен с презрение. Мъжът с брадата спокойно разбъркваше картите в ръцете си. Само чернокосият проговори:

– Някога провесвах хората за езиците за подобни думи, но днес сме много по-цивилизовани. – Той хвърли поглед към мъжа в креслото. – Но това няма да ме спре да ти счупя врата следващия път, когато посмееш да си отвориш устата.

Усетих как Томсън се пресяга за оръжието си, но тогава мъжът в креслото се изправи рязко.

– Мисля, че това е достатъчно – каза. Чернокосият повдигна рамене и продължи играта си. Ръката на Томсън се отдръпна от оръжието му. – Момчето ще остане тук. И въпросът не подлежи на повече дискусии.

~ ~ ~

Това наистина бе сън. Такъв, от който не можеш да се събудиш.

Дадоха ми стая. Казаха ми към кого да се обърна, ако имам нужда от нещо. Предупредиха да не си вра носа наоколо. Нямаше заплахи, нямаше и нужда от тях. Вече бях вцепенен от страх.

Защото разбрах, че съм в дома на мъртъвците. Някои полуживи като Томсън. Със замръзнали лица и пестеливи жестове, те бродеха мълчаливо по коридорите на огромната къща, чакайки момента, в който ще преминат отвъд. Другите обитатели бяха истинските мъртви, труповете, които живеят, но не дишат, обличат се странно, говорят странно, миришат странно на стари вестници.

Всичко бе безцветно като стара снимка. Задушно. Старите електрически лампи бръмчаха тихо и понякога светлината премигваше, от което очите боляха. Часовниците по стените никога не показваха верния час. Не мога да кажа колко време измина в тази къща, докато се промъквах наоколо, страхувайки се някой да не ме види, но още по-уплашен да стоя в стаята си.

Накрая избягах. Хванаха ме без усилие. Никой не ме докосна и с пръст. Отведоха ме в кабинета му и аз застанах пред огромното бюро, опитвайки се да не треперя.

– Това е досадно – каза той. – Не мисля, че ще мога да отделям време за разговори всеки път, когато решиш да избягаш. Ако това беше обичайната ситуация, нямаше да си губим времето взаимно. Но ако наистина беше обичайната ситуация, нямаше да си тук на първо място.

Той преплете пръсти.

– Така че предполагам, че ти дължим нещо. Ето защо ще ти дам право на избор. Можеш да заминеш да учиш някъде или да отидеш при Томсън.

Не отвърнах нищо. Не исках да уча, а още по-малко да отида при онзи човек. Но не можех да кажа и дума.

– Или можеш да останеш тук, но този път ще плащаш за престоя си.

Аз го погледнах объркан.

– Нямам пари.

– Това не е въпрос на пари – каза той. Аз усетих как почервенявам. Не можеше да има предвид… – Или на секс – добави, усмихвайки се като мъртвец.

Тогава се досетих. Също както по филмите, но не разбирах защо трябва да ме пита.

– Кръв, дадена доброволно – отговори ми той.

Кимнах. Щях да се задавя от ужас, но кимнах. Какъв избор имах?

Това бе най-интимното преживяване в живота ми. Болка, която притъпяваше всички други усещания. И за пръв път в живота си не се чувствах безполезен. Звучи откачено, но беше правилно. Накара времето да се разтопи. Накара ме да забравя всичко – че навън има свят, живи хора, смърт. Аз бях в стаза. Той така го наричаше. Това съществуване.

Зад къщата имаше езеро. През дългия ден отивах там и лягах в тревата. Вдигах ръце и ги разглеждах на светлината на слънцето. Тънките белези на китките ми напомняха за скрито послание от плът и болка. Чудех се какъв ли е вкусът на кръвта от вените ми.

Понякога бях толкова слаб, че не можех да стана. Прекарвах деня в леглото си, вслушан в шумовете от градината вън. Понякога задрямвах за малко и сънищата бяха също толкова неясни, колкото всичко останало. После се събуждах и наблюдавах как светлината се плъзи по тавана с идването на вечерта. Ставах предпазливо и слизах в кухнята. Там винаги имаше нещо за вечеря, защото непрекъснато идваха хора, които никога не срещах. За което бях благодарен.

През нощта къщата се изпълваше със звуци. Труповете излизаха от стаите си, полуживите се връщаха от света навън. Старите газени лампи се запалваха, а електрическите се изключваха. Завесите се разтваряха и луната влизаше вътре. Сенки танцуваха по стените. Някой свиреше на пианото, мелодия, която звучеше познато. Аз бродех из стаите.

Лица крехки като паяжина, бледи и скръбни. Дълги пръсти с остри нокти. Безкръвни устни. Очи с цвета на умиращо слънце. Непознати, внимателно произнесени думи. Остър мирис на алкохол.

Те ме избягваха. Поздравяваха ме, мълчаливи кимвания и замръзнали усмивки, но нищо повече. Аз бях изрод. Нещо забранено, което само той може да си позволи. Мястото ми не беше там. И когато накрая го откривах в някоя от стаите, го осъзнавах.

Тес трепери в ръцете ми.

Креслото му е до камината. Лицето му е скрито в нощта. Някой се е привел над него и му говори с приглушен глас. Аз се втренчвам в деликатните ръце на облегалките. Огънят блести по верижката на джобния му часовник. И тогава той вдига лице. Профил като този на древна монета. Толкова ме е страх.

~ ~ ~

Томсън се появи на следващата година, отново уверен и самодоволен. Говореше се, че дейността му в Н. била повече от успешна и отново се радва на благоразположението му. Когато се срещнахме в коридора пред кабинета му, Томсън ме потупа по рамото, нарече ме „моето момче” и ме попита дали не съм умрял от досада тук. После влезе в кабинета и аз зачаках пред него, слушайки внимателно. Изведнъж гласовете вътре се извисиха и вратата рязко се отвори. Томсън ме погледна с особено изражение, преди да профучи покрай мен.

– Влез – каза той и аз пристъпих в стаята.

– Предполагам, че ще ме изпратите с него – казах аз с равен глас.

Той отмести поглед.

– Страхувам се, че в случая никой от двама ни няма голям избор.

Аз се обърнах и тръгнах към вратата.

– Майкъл. – Аз се сепнах. Това бе първият път, в който ме наричаше по име. – Трябва да разбереш, че решенията в живота или ги взимаш сам, или някой друг ще го направи вместо теб.

На следващия ден Томсън се върна и този път аз заминах с него. В Н. потънах в нов сън – този на оръжия, кокаин и ускорено дишане. Безкраен бяг на гърба на дявола. Каквото бе останало от невиността ми, го загубих там.

Не ми пукаше изобщо за всички онези хора, които си играеха с огъня. Никой не заслужаваше състрадание. Нито те, нито аз.

Не бях като хората на Томсън, които очакваха промяната и имаха за какво да рискуват, но независимо колко голяма бе опасността, не казвах нищо. Това беше моя начин да се бунтувам, но не мисля, че Томсън го разбираше. Той смяташе, че съм просто безразсъден и това му харесваше. Казваше, че му напомням за самия него, за амбициозното му предишно аз. Беше толкова горд с мен. Мразех го в червата.

Кокаинът ме крепеше. За известно време животът беше почти поносим и тогава нещата се скапаха. Първият път, когато носът ми изкървя, се паникьосах. Но нещо във вида на кръвта ме хипнотизираше. И аз заставах пред умивалника в банята и наблюдавах как тече и се съсирва, докато загубех съзнание. Не зная колко пъти се случи, но накрая се свестих в болнична стая, където ми обясниха, че имам анемия от хронична кръвозагуба. И че трябва да спра наркотиците, защото сърцето ми е слабо. Томсън се появи и седна до леглото ми с разтревожено изражение.

– Трябваше да ми кажеш за кокаина – каза той.

Аз повдигнах рамене. В ръката ми имаше система и аз наблюдавах съсредоточено как всяка капка кръв бавно се откъсва, пада и се присъединява към потока във вената ми.

– Това и кръвта, която си му дал… Не може да продължаваш така. Когато се оправиш, ще отидем при него. – Аз рязко извърнах глава към него. – Трябва да се подложиш на промяната. Вината е моя, че не го направихме по-рано, но си мислех, че ти е нужно време, за да свикнеш с идеята.

Догади ми се.

Седмица по-късно го откарах до къщата. Когато пристигнахме, беше късен следобед, така че трябваше да почакаме до залез. Томсън изчезна някъде. Аз се помотах из къщата, докато се убедих, че няма да се появи изневиделица и се изкачих по стълбите. Спрях пред стаята му и предпазливо натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно. Останах на прага, докато очите ми бавно свикнаха с мрака и силуети изплуваха от тъмнината. Той седеше в средата на стаята, със затворени очи, отпуснати ръце и отметната назад глава. Аз почуках на рамката. Той отвори очи и бавно обърна лице към мен.

– Майкъл. – Гласът му бе драскащ.

– Тук съм с Томсън – казах.

Той кимна.

– Зная.

– Бих искал да ви помоля за нещо.

Той вдигна ръка и разтри очите си.

– За какво? – пита уморено.

– Той ще помоли да ме превърнете. – Опитах се да звуча спокойно и безразлично като него. – Бих искал да му откажете.

Зад ръката му очите му пробляснаха.

– И защо? – попита.

Аз се облегнах на рамката.

– Все още не съм получил най-доброто чукане в живота си – отвърнах.

– Така и му кажи. – Гласът му бе леко подигравателен.

– Това ще нарани чувствата му.

Той се разсмя.

– Да, най-вероятно.

Аз нетърпеливо пристъпих.

– Е, какво ще кажете?

Той отново затвори очи.

– Добре, ще изпълня молбата ти.

Стоях на брега на езерото и зяпах тъмната вода, когато Томсън ме откри. Изглеждаше бесен, по-блед от обикновено.

– Хайде – изсъска. – Тръгваме си.

Докато шофирах, наблюдавах лицето му в огледалото. Той мърмореше нещо на себе си и отвреме-навреме ругаеше злобно. Не предполагах, че отказът ще го вбеси толкова, но когато се върнахме в Н. научих, че е помолил и за собствената си промяна. За момент ми призля, защото осъзнах, че вината е моя. После ми се прищя да му призная истината, само за да видя физиономията му в този момент.

След няколко дни Томсън ме извика в офиса.

– Майк, налага се да поговорим.

Седнах на стола и кръстосах ръце.

– Той отказа.

– Досетих се – отвърнах.

– Смята, че не си готов.

Аз изхъмках нещо неопределено. Томсън въртеше позлатената писалка между пръстите си.

– В този случай е най-добре да смениш обстановката за известно време.

Аз се размърдах на стола.

– Имате предвид…

– Почини си, лекувай се, мисли. – Той въздъхна. – Майк, съжалявам. Опитах се да го убедя, но нямаше полза.

Не помня как излязох от офиса, как си събрах багажа и как си купих билет. Но си спомням ясно как седях в самолета, гледах облаците и си мислех  „Господи, най-накрая свободен.”

~ ~ ~

Помагам на Тес да събере багажа. Поставяме в раницата най-необходимото за път – пелени, храна, дрехи за Сю, бутилка с вода. Когато Тес се връща от спалнята със Сю, още сънена и малко недоволна, аз й подавам руло банкноти.

– Тези ще ти стигнат засега.

Тя взима парите.

– Тес, имам сметка в…

– Не искам повече пари от теб.

Тонът й не е толкова рязък като думите, но въпреки това се сепвам.

– Тес, няма да ги харча. Те са за вас.

– Мисля, че ще имаш повече нужда от тях.

Стоя в средата на стаята и се чувствам толкова безсилен.

– Хайде, мишле. – Сю притиска лице към врата й.

– Майк. – Тя е до вратата и аз едва я чувам. – Ако всичко това не се бе случило, щеше ли да ми кажеш истината някой ден?

– Тес, аз…

Тя се обръща и аз виждам изражението й и започвам да разбирам какъв идиот съм.

– Надявам се всичко да бъде наред с теб, Майк.

Вратата се затваря и всичко, което чувам, са стъпките й надолу по стълбите.

… Когато виждам момичето пред мен на опашката, се чудя дали косата й е естествено светлокестенява или я боядисва, защото луминесцентните лампи на болницата я карат да блести като старо злато. Аз съм близо до нея и усещам парфюма й, когато се раздвижи. Тя мирише на малини и на още нещо, което не мога да определя, но ме кара да вдишвам дълбоко. Когато стига до рецепцията и подава формулярите, ремъкът на чантата се изплъзва от рамото й и тя обръща глава към мен, докато го повдига обратно. Тогава виждам лицето й и всичко, което правя, е да се усмихна глупаво и да кажа:

– Здрасти.

Тя ме изглежда.

– Здравей.

Зная как изглеждам – твърде слаб като бивш наркоман, какъвто бях, небръснат, защото през повечето време ме мързи дори да измия лицето си и облечен в протрити дънки.

– Не съм откачалка – казвам на гърба й, докато тя попълва нещо. – Лекувам се тук.

Сестрата на рецепцията се изхилва.

– Аха, мис Уелш, той е наш пациент – казва тя, намигайки ми съучастнически.

Момичето ме поглежда преди да се загуби в тълпата. Аз зяпам след нея и тогава чувам Джасмин да казва:

– Майк, резултатите от изследванията ти.

– Благодаря. – Взимам листата и казвам незаинтересовано – Познаваш я.

Джасмин вече ми се смее открито.

– Да, има роднина тук. Обикновено го посещава в четвъртък.

Аз се ухилвам широко.

– Мерси.

Зад гърба си чувам гласа на Джасмин:

– И да не забравиш да се обръснеш, Майк.

Аз й махвам с ръка.

~ ~ ~

Седя в тъмнината и чакам позвъняването на вратата. За миг се колебая да взема ли пистолета от масата, но накрая го оставям там. Ставам и отварям вратата. Двама мъже стоят на прага.

– Мистър Томсън?

– Да?

– Ние сме от полицейското управление на Ч. – Показва ми документите си.

Какво, по дяволите?

– Аз съм инспектор Холдън, а това е сержант Крамър. – Другият мъж кимва. – Друг ли очаквахте? – пита Холдън, виждайки изражението ми.

– Не мисля, че има значение – отговарям. – С какво мога да ви помогна?

Той ми подава лист хартия.

– Мистър Томсън, това е заповедта за арестуването ви. Заподозрян сте в убийство. Трябва да ви отведем в Ч.

Аз му връщам листа, без да го погледна.

– Разбирам. – Протягам ръце. – Можете да ме закопчаете.

– Ако искате да се обадите на адвоката си…

– Все ми е тая.

Водят ме до колата. Навън започва да вали. Аз мълча на задната седалка и зяпам мокрите улици.

– Мистър Томсън, отвеждаме в Ч. отчасти заради вашата собствена безопасност – казва единият от двамата. Аз обръщам глава към него и го гледам безучастно.

– Някой здравата те накисна, приятел – казва другият. – Освен за убийството на Лойд получихме интересна информация за кариерата ти в Н.

– И някой очиства хората от групата ти там – добавя първият.

Аз обръщам поглед към дъжда.

– Най-разумно ще е да ни кажеш кой е поръчал убийството, ако искаш да ти осигурим защита.

– Начукайте си го – отвръщам.

Те се хилят.

– Май на теб ти го начукаха.

Самата истина.

Гумите свистят по асфалта, докато напускаме града и ускоряваме по магистралата. Те разговарят помежду си, но аз не ги слушам. Облягам се на седалката. Спи ми се и когато затварям очи, сънувам Тес, седнала на пода в стария си апартамент да слуша как й разказвам за миналото си. „Истина ли е?” пита тя. „Прилича на приказка.” „Но ти ще ме напуснеш заради това,” казвам й аз. Тя се смее. „Глупости. Чудовища не съществуват.”

– Какво, по дяволите, е това?

Аз се събуждам внезапно и за миг не знам къде съм. Тогава виждам сивото купе на колата и двамата полицаи пред мен. Китките ми ме болят. Крамър се обръща към мен.

– Събуди ли се вече, приятелче? Защо не погледнеш навън и не ни кажеш какво става?

Магистралата е пуста, няма коли и в двете посоки. Сякаш сме последните хора на земята. Пред нас, на около километър, напряко на платното е паркирана кола – дълга, елегантна лимузина.

– Това работа на твойте хора ли е? Да не се опитват да ни свият някакъв номер?

О, Господи.

– Мисля, че се е подмокрил от страх.

– Честна дума, ако това е негово дело, ще го гръмна, без да ми мигне окото.

– Просто ги заобиколи.

Аз скривам лице в ръцете си.

– Джон, какво, по дяволите, правиш? – Звуци от схватка.

Свистене на спирачки. Спираме толкова рязко, че аз си удрям челото в предната седалка. Навеждам ниско глава. Не искам да видя това.

– Това е най-тъпото нещо, което си правил в живота си. Джон, Джон! Чуваш ли ме, мътните те взели?

Някой идва към колата – меки, спокойни стъпки. Чувам как Холдън се опитва да разкопчае предпазния колан.

– Хей, мистър, не се приближавай повече. Аз съм полицай.

Това е последното разбираемо нещо, което чувам. Останалото са изстрели, викове и мирис на страх. Моят и техният. После тишина.

Вратата от моята страна се отваря. На асфалта има локва кръв. Чифт боси крака стоят до нея.

– Майкъл, излез.

Не мога да помръдна.

– Майкъл, любезно те моля, излез. Не ме карай да те измъквам от колата.

Изисква се такова усилие да се раздвижа, че боли. Бавно излизам. Застанал пред мен, в старомодния си костюм, с окървавени ръце той изглежда леко разтревожен. Аз залитам и почти падам, но той ме хваща за рамото.

– Майкъл, за Бога, стегни се. – Той ме разтърсва леко.

Аз вдигам глава и го поглеждам право в очите.

– Убих Томсън – казвам безизразно. – Той се опита…

– Зная. – Изражението му е неразгадаемо. – Майкъл, в тази кола трябва да има три трупа. Два от тях ще са на полицаите, но чий ще е третият зависи от теб. Разбираш ли ме?

Поглеждам над рамото му. Хората му стоят до лимузината и чакат.

– Прецаках всичко – казвам.

Устата му се изкривява.

– Човек със семейство е безполезен за мен. Но Томсън не спомена, че си обвързан.

Аз се изхилвам.

– Е, вече не съм.

– Но си достатъчно компрометиран. Ти и Томсън ще поемете вината за случилото се. Двама мъртъвци.

– А жена ми?

Той се намръщва.

– Ще си мъртъв за всички. Поне докато нещата утихнат. Което означава години. Това е моето условие.

Безкрайният бяг, трескавостта и умората, от които толкова се страхувам.

– Къде трябва да отида?

– В М.

– ОК.

Той ме пуска. Счупва белезниците. Аз се облягам на хладния метал на колата.

– Ето. – Той ми подава няколко банкноти.

– Благодаря ви. – Аз ги смачквам в джоба си.

– Нещо друго?

– Ще се погрижите ли за Тес и малката? Само да се уверите, че са в безопасност.

Той кимва.

– Сбогом, сър – казвам.

– Сбогом, Майкъл.

Вървя почти час по магистралата под лунната светлина, преди някакъв шофьор да ме качи.

~ ~ ~

Епилог

– Мистър Диас. – Служителката на летището ми връща паспорта. – Приятно прекарване.

– Благодаря – отвръщам.

До мен Игнасио пуфти, докато прехвърля чантите ни на рамо. Нино върви зад нас, с прегърбените си рамене и провиснала над очите коса прилича на нещо забравено в дъжда.

– Сеньор Диас. – Хайме ни маха от изхода на летището.

Игнасио оставя чантите в багажника на наетата кола. Аз сядам отзад, Нино до мен. Хайме сяда на мястото на шофьора, а Игнасио с усилие сгъва огромното си тяло, докато се намества до него.

– Е, сеньор, къде отиваме първо?

Аз поглеждам към сивото небе, толкова различно от ослепителната синева, с която сме свикнали.

– Имам среща – казвам.

Тримата ме гледат невярващо.

– Значи удоволствието преди работата – изхилва се Хайме.

Нино го фиксира.

– Млъквай, задник.

– Тук също се касае за работа, господа – прекъсвам ги.

Нино ме поглежда разтревожено.

– Нещо належащо?

– По-скоро лично, но ще имам нужда от помощ.

– Дълго ли ще трае? Не бива да закъсняваме за срещата.

– Не. – Аз барабаня с пръсти по дръжката на вратата. – Няма да отнеме много време.

… Чашата кафе бавно изстива. Кафенето е уютно – малки сепарета и меко осветление. Всеки път, щом вратата се отвори, аз се сепвам. Когато тя влиза, хванала Сю за ръка и се оглежда наоколо, очите й ме пропускат. За миг боли толкова силно, че се забавям да стана и да кажа с леко задавен глас:

– Тес.

Погледът й най-накрая се спира върху мен и тя изглежда изненадана и леко смутена.

– Майкъл?

Тя идва и аз целувам гладката буза.

– Изглеждаш чудесно, Тес. – О, да, така е. Стройна и елегантна в костюма си.

– Майкъл, не те познах.

Аз се усмихвам окуражително и тогава поглеждам към Сю до нея.

– Здрасти – казвам. – Аз съм…

Тес ме прекъсва:

– Това е Майкъл. Приятел на мама.

– Здрасти – казва Сю.

Аз поглеждам към Тес, но лицето й не променя хладното си, напрегнато изражение.

– Добре – казвам накрая. – Можете да си поръчате нещо.

Тес поръчва кафе, Сю иска сладолед. Двете спорят за малко, защото Тес смята, че е все още студено, но аз се намесвам и тя отстъпва.

– Не беше изненадана, когато се обадих – казвам, след като сервитьорката донася поръчките.

Тес слага две лъжички захар в кафето си.

– Досетих, че си жив, когато парите започнаха да пристигат.

– Съжалявам, но не можех да се обадя по-рано.

– Предположих. – Очите й срещат моите. – Не исках парите, но не знаех как да ги върна.

– Задръж ги. Моля те. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Тя повдига рамене.

– Щом настояваш.

– Той отнася ли се добре с теб?

Тя се втренчва в мен.

– Що за въпрос е това, Майкъл?

Чувствам се глупаво. Тя ме съжалява.

– Да, той е ОК.

Аз въртя лъжичката в ръка.

– Тес, съжалявам. За всичко.

– Недей. – Тя хвърля поглед към дъщеря ни. – Това е минало.

Мълчим. Сю ми се усмихва над ръба на чашата сладолед.

– Е – пита Тес накрая. – Как е в М.?

Разговаряме – скучни, безопасни теми, без излишни детайли, но въпреки това се досещаме за всичко недоизказано. Когато тя казва, че мислят да се преместят в по-голяма къща, аз знам, че иска дете от него. Когато аз се оплаквам от прекалено честите пътувания, тя така и не пита с какво се занимавам.

После тя поглежда часовника си.

– Време е да си вървим.

Аз ставам.

– ОК. – Чувствам се неловко. – Довиждане, Тес.

– Довиждане, Майкъл. Радвам се, че се видяхме.

Тя се привежда над масата и устните й докосват бузата ми. И сега, когато виждам лицето й толкова близо до своето, съм абсолютно сигурен, че ако я пипна и с пръст, тя ще изкрещи и ще ме удари, или още по-лошо – ще ми позволи да я докосна, но ще ме намрази до дъното на душата си.

Гледам как си тръгват. Оставям банкнота на масата и излизам навън. Хайме върви към тях, усмихнат – истинско олицетворение на очарованието и тогава среща погледа ми. Аз леко поклащам глава и той отстъпва с озадачено изражение. Те го подминават и скоро се изгубват сред хората. Игнасио спира колата до нас и ние се качваме.

– За какво беше всичко това? – пита Хайме. – В ръцете ни бяха.

– Размислих.

Нино ме наблюдава внимателно.

– Е – казва Игнасио – остават два часа до срещата. Какво ще правим дотогава?

– Искам да отида в музей – казва Нино.

Другите двама изсумтяват.

– Да имате по-добри идеи? – пита хлапето.

– И това става – казвам аз. – Карай.