6 част

В понеделник имах урок по химия, във вторник – по математика, в четвъртък – по биология. А в онази петъчна вечер трябваше да отида с учебниците и домашното си в кабинета му. Изпратиха ме с мрачни изражения и съвети.

– Не му позволявай да те предизвика – каза Шимая. – Просто си дръж устата затворена и не го провокирай.

– Аха – Вердиан се хилеше иззад рамото му. – Няма да му трябва много време, за да схване, че въобще не те бива за тая работа.

Погледнах към Рагул. Той лежеше на леглото си и четеше.

– Не е като да имам избор – казах на висок глас. – И това не означава нищо. Все едно оставам след часовете.

Рагул демонстративно се обърна с гръб към вратата.

– Остави го. Ще му мине – каза Шимая.

– Не, няма – дойде гласът на Рагул. – Защото има достойнство, за разлика от някои други.

– Не се дръж като тъпак, Рагул – каза Вердиан.

Книгата се затвори шумно. Той се изправи и ни изгледа с неприязън.

– Прави каквото искаш, Максимилиан – изплю той – или в твоя случай, каквото ти кажат. Но не очаквай всички да бъдат гъзолизци като тебе.

Той изчезна в банята. Шимая въздъхна.

– Върви. Ще закъснееш.

Напуснах спалните помещения на учениците и прекосих пасажа, който ги свързваше с класните стаи. Кабинетът му беше на втория етаж. Трябваше да използвам пропуска си на няколко терминала, защото на учениците им бе забранено да излизат след вечерния час. Пусти коридори и стълбища, стъпките ми шумни и тежки в тишината, сумракът вече поглъщаше всичко. Чувствах се нервен, някак оголен. Този път нямаше да мога да се крия зад гърбовете на съучениците си, както обикновено правех, дремейки в очакване на звънеца. И докато повечето учители се задоволяваха с поносимото ми невежество и пламенни обещания да уча по-старателно, сега се съмнявах, че ще се отърва толкова лесно. Опитах се да си представя какво би могъл да ме пита, но за мой ужас не можех да си спомня кой знае колко, само откъслечни факти и части от формули, които нищо не значеха. Затова когато застанах пред вратата на кабинета му, пот се стичаше по ръцете ми и сърцето ми биеше, сякаш бях пробягал километър. Изведнъж ми се прищя да зарежа цялата тая идиотщина и да ги оставя да правят, каквото искат с мен. Тогава вратата се отвори.

– Колко време смяташ да стоиш там?

Аз измърморих „Добър вечер“ и влязох вътре.

– Сядай – той посочи към креслото до прозореца.

Аз се подчиних. Няколко листа лежаха на масичката срещу мен.

– Това са задачите, които трябва да решиш. Имаш час.

Той седна зад бюрото си и започна да работи, без да ме поглежда повторно. Аз се зазяпах в листата, чувствайки се съвсем не на място, опитвайки се да свикна с цялата ситуация. Накрая взех молива си и започнах да чета. Не бях прочел и половината задачи, когато отново се паникьосах. Не можех да реша нито една от тях. Усещах, че трябва да знам отговорите – някои задачи звучаха толкова познато и което беше още по-влудяващо – бях абсолютно убеден, че сме решавали повечето от тях в клас. Но не помнех нищо. Опитах да се концентрирам, да открия някаква логика или модел, но без резултат. В ума ми беше каша. Бях пълен идиот.

Погледнах към него. Той пишеше, съсредоточен в работата си. На бюрото му цареше хаос от стотици предмети – мастилници, логаритмични линии, таблици в пластмасови обвивки, книги, подвързани с кожа и малък персонален ком, гладката му форма в такъв контраст с древната обстановка. В стаята бе толкова тихо и мрачно, че изведнъж се почувствах ужасно изморен и сънлив.

Подсмръкнах. От това нямаше да излезе нищо. Със същия успех можех да пробвам да повдигна света. Така че използвах остатъка от времето си да драскам малки скици на нас четиримата. Поне в това ме биваше.

– Готов ли си? – гласът му ме стресна.

Погледнах нагоре. Той стоеше до мен, с намръщено чело. Проследих погледа му обратно до рисунките си. Изчервих се.

– Виждам, че имаш скрит талант – каза той с равен тон. – И тъй като си имал време да му се посветиш, предполагам, че си решил всичко.

– Не – отвърнах. – Не съм решил нито една задача.

Изражението му остана непроменено, само веждите му се повдигнаха.

– Мога ли да попитам защо?

Аз се втренчих в листата и не отговорих нищо.

– Ако се опитваш да докажеш нещо с това, трябва да ти кажа, че губиш както своето, така и моето време с безсмислени демонстрации.

– Не се опитвам да докажа нищо – казах през стиснати зъби.

– Тогава бъди така любезен да обясниш защо не си решил елементарни задачи.

Какво искаше да кажа? Че съм идиот?

– Не мога – измрънках.

– Моля?

– Не мога да ги реша – гласът ми отекна твърде силно този път.

Ние се загледахме.

– Не можеш или не се опита?

Колко още трябваше да се унижавам?

– Не мога, защото не зная как.

Той въздъхна примирено. И от този негов снизходителен поглед така се вбесих на себе си, на Рагул, на него, на всичко, че ми се доплака. Аз прехапах устни.

– Трябва да призная, че въобще не съм изненадан предвид колко внимаваш в клас – каза той, без да забелязва изражението ми. – Така че до следващата седмица ще…

Беше ми дошло до гуша. Ако си мислеше, че щях да позволя всичко това да се повтори.

– Няма – казах.

– Какво? – гласът му бе подозрително спокоен.

Изправих се.

– Няма да дойда. Това е абсолютно безполезно.

Той се приближи и надвисна над мен. Опитах се да не отстъпя назад.

– Какво те кара да смяташ, че мнението ти е от някакво значение в случая, момче? Сега вземи листата, върни се в стаята си, наспи се и утре започни да преговаряш. Искам задачите да бъдат решени до следващия петък.

– Как пък не – казах. – Нито другия петък, нито никога. Можете да ме държите колкото време искате тук, но няма да реша и Една.  Шибана.  Задача.

Той присви очи.

– Очевидно си се заблудил, че го правиш заради някой друг, не за себе си.

– Доколкото си спомням, идеята беше ваша, сър – Усетих, че започвам да викам. – Защото на мен лично въобще не ми пука за ученето. И въобще има ли някакво значение дали мога да реша или не задачите. Всичко това е губене на време и вие отлично го знаете, но ви харесва да си придавате важност…  – Той се бе изправил в целия си внушителен ръст и когато видях погледа му, млъкнах.

– След като така смяташ, няма да те задържам повече – каза ледено и аз знаех, че този път бях отишъл твърде далеч.

Трябваше ли да направя нещо сега? Да се извиня?

– Какво не разбра този път? Излез.

Аз продължавах да го гледам, колебаейки се.

– Вън!

Аз изхвърчах от кабинета му. Копеле, копеле. Искаше ми се да е мъртъв.

Сега ще се погрижи да те изключат. Защото не можеш да си държиш езика зад зъбите.

Бях такъв тъпак. Изритах едно кошче за боклук и то се затъркаля по коридора с оглушителен трясък.

– Върви по дяволите! – изкрещях с всички сили.

Някъде се отвори врата и чух глас да казва:

– Кой е там? Покажи се, хулиган такъв. Това е училище, а не лудница.

Аз побягнах.

Десет минути по-късно се облегнах на стената пред стаята ни, дишайки тежко.

– Какво стана? – попита Шимая, когато влязох вътре размъкнат и потен.

Погледнах към Рагул, който ни наблюдаваше от леглото си.

– Всички можете да сте доволни. Прецаках нещата.

– Какво? – попита Вердиан.

Аз го изгледах.

– Както каза, въобще не ме бива в ученето. Може би съм малоумен. – аз смъкнах пуловера си през глава и го хвърлих на пода. – Лягам си.

– Какво те накара да правиш?

Аз се обърнах рязко. Рагул седеше на леглото си, босите му крака допираха пода.

– Какво ти пука? – изсумтях.

– Макс – каза тихо Шимая.

Проснах се на леглото си.

– Трябваше да реша някакви задачи – измърморих, без да ги поглеждам. – Не помня какви точно.

– Не ги носиш.

– Не, не ги. И не искам да говоря за това.

– Помоли го да ти ги даде.

Аз замръзнах с ръка на одеялото си.

– Какво?

– Мога да ти помогна да ги решиш.

Втренчих се в Рагул. Да, можеше. Беше най-умният от нас. Но той никога не правеше нищо от чиста добрина.

– Защо?

Той скръсти ръце.

– Защото няма да позволя на този мръсник да си мисли, че е победил. И защото сме семейство.

Продължавах да го зяпам. Какви му ги беше наговорил Шимая? Той почервеня.

– Начукай си го, Максимилиан – изсъска и се зави през глава с одеялото.

Аз въздъхнах и скрих лице в ръцете си.

– Добре – казах. – Съжалявам. Държа се като задник. Но наистина оценявам помощта ти.

Вердиан се изхили. Шимая го изгледа и той си затвори устата.

– Рагул? – попитах тихо. – Ще ми помогнеш ли?

Той не се обърна, но чух гласът му, заглушен от одеялото:

– Попитай ме утре.

Следва

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: