5 част

Императорът изпраща Кристин при мен. Тя ме открива в стаите ми на галеона. Намира за напълно безвкусен излишека от цветове и материи наоколо, както не пропуска да отбележи, докато сяда на стола от резбована кост. Аз се усмихвам. Тук сред платината, абаноса и кадифето аз съм Дукса и тя трябва да разбере посланието. Очите й са плътно засенчени с мастиленочерен кохл, лицето й е бледо и крехко и внезапно ми се приисква да я докосна, да я счупя.

– Изглеждаш ужасно – казва тя, леко накланяйки красивата си глава, докато ме разглежда на златистата светлина от канделабъра. – Кога спа за последно?

Аз протягам ръка към нея. Индикаторът на китката ми показва трицифрено число. Тя стисва устни.

– Какво се опитваш да докажеш, Макс? Не си безсмъртен.

– Все още имам много работа тук, mea divina – казвам.

– Остави на Рагул да се погрижи за всичко. Той не би имал нищо против.

Не се и съмнявам, че е така.

– Имам определени… връзки с това място – казвам. – Дължа му го.

Тя се намръщва.

– А, да, ти учи тук. – Поглежда ме . – И продължаваше да идваш и след като завърши.

Не я прекъсвам. Гласът й губи от увереността си, но тя пита въпреки всичко:

– Какво стана с онзи мъж, твоя учител, как му беше името?

Значи Рагул й е казал. Този малък плъх.

– Имал съм доста преподаватели – отвръщам с равен глас. – Нали не очакваш да знам съдбата на всеки един от тях.

Тя продължава да ме гледа. Аз повдигам вежда.

– Наистина ли си толкова коравосърдечен? – произнася тихо. – Шимая каза, че…

Аз вдигам пръст в мълчаливо предупреждение.

– Просто не съм сантиментален.

Ръцете й са стиснати в скута сред гънките тъмна коприна.

– Татко каза, че ако сметнеш за нужно, ще пожертваш всички ни.

Изведнъж си спомням, че тя е все още дете, независимо колко навътре сме я въвлекли в интригите си. Навеждам се над нея, ръката ми се опира в облегалката на стола. Тя се отдръпва леко назад.

– Нима моят господар поставя под съмнение лоялността ми? – казвам. – Ами ти?

Очите й са широко отворени и ясно виждам колко са сини ирисите й. Пръстите ми следват извивката на скулата й. Аз целувам челото й, кожата е хладна и суха под устните ми.

Mea divina. Ще ти купя екзотични птици, каквито само тук се въдят. Перата им са също толкова сини, както очите ти.

Тя се усмихва, докато сълзите размазват грима й. Аз изтривам мастилените петна с палци.

– Не съм на десет – подсмръква тя.

Аз кимвам със сериозно изражение.

– Знам. Затова не мога да оправя всичко с бонбони.

Тя ме хваща за ръката.

– Макс, защо го направи?

Аз се отдръпвам.

– Защото, любов моя, това е моето задължение – да вземам решения, когато никой друг не иска.

След като Кристин си тръгва, Рагул излиза от съседната стая. Сяда на същия стол и мълчи, докато аз приготвям инжекцията си от китовете, пръснати по масичката пред мен.

– Трябваше да си държите устата затворена – проговарям.

– Не бях аз – отвръща той. – Шимая й каза.

Добавям рецепторните инхибитори от тясната ампула. Жълтеникавата течност бавно разтваря праха вътре.

– Каза й, че и ти си загубил нещо.

Аз изкривявам уста.

– Нима?

Разкопчавам куртката си. Рагул си играе със спринцовката, докато аз се събличам.

– Ти бе обсебен от това място, братко. А сега взе трупа на онзи мръсник. Вердиан мисли, че си полудял.

Както винаги той пропуска истински важните неща, задълбава в незначителни детайли, вижда повече, отколкото някога е имало, изкривени отражения на реалността. Шимая, Кристин – и двамата се досетиха, но той е сляп. Става ми жал за него.

– Може би съм луд – съгласявам се. – Напълно, съвършено възможно е.

Навивам ръкава на ризата си. Необходимо е леко концентриране и вената изпъква. Забивам иглата в нея. Когато вдигам очи, срещам погледа му.

– Защо си толкова нервен? – питам. – Не направих ли каквото поиска?

Той се изправя рязко.

– Не си въобразявай, че и мен ще правиш на глупак – изсъсква.

Аз помръдвам незабележимо крак и го спъвам. Той пада с глух звук върху пурпурния килим.

– Знай си мястото – казвам лениво, докато той се опитва да стане, лицето му поаленяло от гняв. – Започвам да си мисля, че си забравил къде е.

Той диша тежко. Кичури черна коса са полепнали по потното му лице. Аз протягам ръка и го изправям. Не е необходимо голямо усилие – той е мършав като труп.

– Казах ти, братко, ще направя, каквото поискаш, но няма да ти давам обяснение за мотивите си. Щом не ми вярваш, не биваше да идваш при мен.

Той стисва зъби; крехки челюсти изпъкват под тънката кожа.

– Не само аз ти нямам доверие.

Аз се усмихвам невесело.

– Сърцето ме заболява от тези думи.

Той отмята коса от челото си, вече сдържан и спокоен.

– Не мога да те защитя, ако не ми казваш нищо – казва тихо.

Събирам пръсти пред лицето си. В тази игра, която водим, ние сме най-опасни, когато залагаме на чувства. Но това емоционално манипулиране действа и в двете посоки.

– Мога да поема собствената си вина – произнасям думите много внимателно.

Изненадващо е как истината може да е по-двусмислена и от най-изтънчената лъжа.

Следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: