4 част

Той преподаваше физика – предмет със същата любопитна двойнственост като неговата собствена. Това бе теория, която ни изглеждаше напълно отвлечена, но той я разчупваше небрежно и я караше да звучи логична, практична и въпреки това неопределима. Имаше числа, но те не бяха абсолюти, както в математиката, винаги имаше нещо зад формулите, интеграли, които обясняваха защо стъклото се чупи или водата тече, детинско вълнение от обикновени неща като ходене и падане, философия отвъд метафизичното, бездна от чудеса.

Той бе така влюбен в нея, както в нищо друго. Не беше вдъхновяващ, просто умееше да ни респектира с присъствието си. Знаеше, че няма да разберем повечето неща, не само защото не се стараехме, но и защото не можехме. Така че ни преподаваше с онзи негов снизходителен, леко презрителен вид, сякаш неохотно благоволяваше да споделя тези късчета знание с такива невежи, недостойни деца. Не очакваше да оценим усилията му, нито се нуждаеше от одобрението или възхищението ни. Просто изпълняваше дълга си на учител.

По-късно, много по-късно го попитах защо е напуснал университета, а той отвърна, че дисциплината се поддържа много по-лесно в училище.

Тогава бях обсебен от идеята да му се противопоставям. Смятах, че трябва да го правя, ако исках един ден да заема мястото си на Дукс; в противен случай винаги щях да съм хлапето, което го е твърде страх да се опълчи на учителя си. Знаех, че не мога да докажа, че съм по-умен от останалите, заченати от похот в неподходящия момент. Защото не бях. Щяха да са необходими всички онези сложни операции на осемнадесетия ми рожден ден, за да стана такъв. Имперското опитно свинче имаше нужда от импланти и химикали, за да бъде специално.

Така че се стараех да го предизвиквам, като му отговарях, не се подчинявах и се опитвах да бъда също така саркастичен и язвителен като него, и това доведе до още наказания, и най-накрая до онзи абсолютно унизителен момент в кабинета на директора, когато той каза, че се е надявал бъдещето на империята да е в по-добри ръце. И когато, зачервен като цвекло, почти готов да го удуша с голи ръце, го погледнах и видях, че ми се подсмихва, изведнъж разбрах, че той твърде добре знае какво мисля и съвсем съзнателно ме предизвиква.

– Ще оставя на теб, Джулиъс, да прецениш какво наказание е най-подходящо за него – каза директорът.

Той се усмихна доволно.

И така се наложи да го последвам по коридорите на училището, опитвайки се да не изоставам от дългите му крачки. Той отвори вратата на кабинета си, аз се поколебах на прага и той изсумтя:

– О, за бога. – И ме бутна вътре.

Седна зад бюрото си и няколко минути ме гледа как нервнича.

– Е – каза накрая – какво смяташ да правиш, след като завършиш училище?

Аз го погледнах озадачен.

– Ще стана Дукс, сър – отвърнах предпазливо, очаквайки това да е още една от неговите подигравки.

Той повдигна вежда.

– А университета?

Почти се изсмях на нелепия въпрос.

– Ще стана Дукс – повторих, този път с цялото високомерие, на което бях способен. – Всичко останало е без значение за мен.

Той не обърна внимание на перченето ми.

– Имаш две години, докато завършиш училище. С допълнителни уроци можеш да вземеш изпитите.

Зяпнах го с отворена уста. Значи не се шегуваше.

– Ако отида в университета, професоре, – обясних бавно – Рифта ще продължи още пет години. А това е недопустимо.

Той въздъхна, очевидно отегчен от тъпотата ми.

– Огледай се наоколо, момче. Да ти изглежда, че без теб светът се разпада?

Аз го погледнах с ненавист. И това се оказа още един от начините му да ми се присмива.

– Не знам, сър – отвърнах. – Но очевидно вие сте много по-наясно от мен за тези неща.

Той ми се изсмя.

– Любезно ще те помоля да сдържаш тези демонстрации на наранено достойнство. Вече не си на тринадесет. – Той кръстоса ръце. – Имаш твърде много енергия и свободно време. Можеш да ги използваш за нещо далеч по-практично от тези опити да те изключат.

Аз премигнах срещу му.

– Това ли е наказанието ми? – попитах.

Той кимна.

– Или това, или ще изхвърчиш от тук за нула време. И не си мисли, че това е празна заплаха.

– Ако се съглася на тези уроци, това няма да означава, че ще трябва да отида в университета, нали?

Трябваше да изясня напълно този момент.

– Не, разбира се – каза той. – Но от друга страна така можеш да докажеш, че си наистина различен.

Аз го изгледах. Той ми върна погледа. Господи, кoлко го мразех.

– Добре – казах. – Съгласен съм.

Следва

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: