2 част

– В нашето общество трябва да има симетрия – каза той онази сутрин в кабинета си, мрачно, ужасно място, което миришеше на мастило и прах. – А това означава, че твоето положение в него не изключва задължението ти да се държиш подобаващо.

Аз се опитвах да изглеждам смирен и разкайващ се. Не мисля, че успявах да го заблудя.

– Би трябвало да останеш след часовете – той звучеше отвратен, сякаш разговорът с мен му оставяше неприятен вкус в устата. – Наказание, което в твоя случай няма да постигне нищо. Затова ще приложа изцяло нов подход. Специално предназначен за теб.

Сега вече се паникьосах. Нямаше да ми посегне – той никога не използваше физическо насилие. Но бе способен на такова унижение, толкова жестоко и елегантно, че само от обещанието за него стомахът ми се сви.

Тъмните очи ме гледаха подигравателно. Грозен, садистичен мръсник, помислих си. Тази омраза, която и четиримата изпитвахме към него, бе причината да продължаваме да понасяме наказанията и да преглъщаме ежедневните саркастични подмятания. С нищо не сте по-различни от останалите, провлачваше той, отровен глас в сумрака на класната му стая сред кикота на съучениците ни, просто най-обикновени, разглезени, мързеливи хлапаци. С нищо незаслужили привилегиите си, дадени ви по рождение, не по заслуги.

– Е – каза накрая, когато тишината стана непоносима – готов ли си за наказанието си?

Когато Вердиан ме видя, щеше да се задави от смях. Шимая се вбеси толкова, че се наложи аз и все още хилещият се Вердиан да го укротяваме. Но Рагул не каза нищо, а само гледаше, докато другите деца се смееха и сочеха към табелката на врата ми, на която пишеше „Тъй като съм имперското опитно свинче, мога да се държа като такова.“

Накрая една вечер, когато всички вече бяха забравили за тази история, той се приведе от леглото си и прошепна:

– Можеш да пишеш на императора.

– За какво? – попита Шимая. – Ще изглеждаме още по-жалки, ако хленчим.

Рагул разтърси глава яростно.

– Не, не за това – каза. Очите от слабото му, пъпчиво лице изглеждаха трескави. – Можеш да кажеш на императора, че той обича да те пипа. Там долу.

За момент се опитахме да си представим последствията, ако го направех и бяхме твърде ужасени, за да отвърнем нещо.

– Това е напълно откачено – заяви най-накрая Вердиан.

Рагул се подсмихна и каза, че се шегува. Аз обаче не мислех така. Познавах го твърде добре.

Предполагам, че останалите забравиха за това. Но не и аз. Тази мисъл беше мръсна, отблъскваща, отвратителна. И странно смущаваща, защото леко открехваше вратите на един друг свят – този на възрастните и техните неизказани тайни. И в клас, докато той се зъбеше и мръщеше, докато минаваше покрай дългите редици чинове, диктувайки или седеше зад бюрото си и ни наблюдаваше как правим тестове с онова изражение на абсолютна досада, всичко, за което можех да мисля, бе какво ли би било усещането от тези дълги пръсти и трябваше да стисвам зъби заради внезапното присвиване на вътрешностите си.

Следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: