1 част

„The transmission of knowledge is in itself an erotic act.
Hector from „The History Boys“

Крача през моргата, все още в бронята си, стоманата на краката ми ехти по мраморния под. Твърде много тела, захвърлени наоколо, бледи, жълти, сини, твърде много изпити, зинали лица. Хладът на сградата забавя гниенето, но въпреки това вече мога да подуша бавното разтваряне на плътта в собствените й ензими. Балсаматорът тича след мен, мънкайки нещо, твърде изплашен, за да изрази гласно недоволството си. Тук няма място за такива като мен… малко уважение към мъртвите… какво повече искам от тях…

Това, което искам, е да го намеря. Знам, че са донесли тялото му тук. Вердиан, този мръсник, ме пресрещна на стъпалата на горящата библиотека, хилейки се като побъркан.

– Намерили са го. – Той почти трепереше от вълнение. – В училището. Наистина жалък труп. Рагул искаше да го разреже на четири, по парче за всеки, но Шимая каза, че си го поискал. За какво, по дяволите?

Аз го изгледах с презрение и не отвърнах нищо.

Сега вървя сред мъртвите, настъпвайки пръсти, прескачайки локви кръв. Всяко мършаво, бледо и дълго тяло, всяко тъмнокоса глава привлича погледа ми и аз я обръщам с крак, за да видя лицето, но никое от тях не е това, което търся.

Зад дебелите каменни стени на моргата пронизващите крясъци на тълпата са почти недоловими. Толкова съм уморен, че ми се иска да избутам някой труп от мраморната маса и да легна на негово място. Но не мога да отдъхна, докато не го намеря.

Вратите се отварят с трясък и балсаматорът и аз се извръщаме, неговото лице пребледнява, а аз посягам към оръжието си. Но вътре влиза само Шимая с ален ешарф около врата си. Изглежда ужасно. Някой нескопосано е зашил разкъсаната му уста и сега лицето му изглежда застинало в разкривена гримаса.

– Намери ли го? – изфъфля през окървавени устни.

– Не.

– Нямаш много време. Той ще пристигне всеки момент.

– Дотогава ще съм го намерил.

Шимая изплюва съсирек кръв върху белия мрамор.

– За какво, братко? – задава същия въпрос като Вердиан, но този път аз ще отговоря. – Той е мъртъв.

Аз кривя лице.

– Трябва да го видя – казвам.

Балсаматорът коленичва на пода и започва да се моли. Решавам да не му обръщам внимание. Шимая изглежда замислен. Тогава оглушителният рев на двигатели разтърсва сградата и ние инстинктивно поглеждаме нагоре към арките на тавана.

– Пристигна – Шимая обявява очевидното и размотава ешарфа си.

Седефенобели хрущяли стърчат сред грозната маса от съсиреци и месо, която представлява разсеченото му гърло.

– Дяволите го взели – изругава, щом кръвта започва отново да капе. – Побързай, братко. Той няма да е в най-доброто си настроение и съм убеден, че онзи идиот Вердиан ще се постарае да го изкара извън нерви.

Той захвърля ешарфа на пода и излиза. Вече нямам време за любезности. Обръщам се към балсаматора.

– Мъж – изсъсквам. Вероятно го познава, но аз не мога да произнеса името му. – Около петдесетгодишен, слаб, черна коса. Докаран преди около час.

Очите му са обезумели, но ръката му посочва към купчината трупове до вратите.

– Там са последните пристигнали – изграчва той.

Трябва да отместя няколко трупа, преди да стигна до неговия. За миг изпитвам чувство на триумф. Най-накрая. После коленича.

– Донесете химикалите – казвам на балсаматора.

– Не можете да го вземете. – Мъжът е ужасен от безочието си, но не може да се спре да говори. – Вие не сте негов роднина.

Аз кимвам.

– Не, не съм – казвам, докато свалям металните ръкавици. – Но бях негов ученик.

Следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: