Втора част

Нощта е безлунна и отчайващо тиха. След трескавите приготвления всички спят непробудно. Аз отново седя на перваза и краката ми висят навън, в мастиленочерната тъмнина. Изморен съм ужасно, но това не е умора, която ще премине. Винаги става така, когато не се контролирам. Трябва да обмисля всичко много внимателно, но не мога да се съсредоточа.

Облягам глава на студения камък. Ан спи дълбоко в стаята си над мен. Ако се заслушам внимателно, ще чуя равномерното дишане. Кръв и плът в безкрайния цикъл на смърт и възраждане. Разтварям челюсти безмълвно. Езикът ми опитва вкуса на нощта. Аз съм господарят на бездната.

Господи, научи ме на смирение… да бъде Твоята воля…

Нечий смях ме пронизва. Извръщам глава към небето. Самотна звезда едва проблясва на изток. Не се ли  молиш понякога, повелителю, дори и да знаеш, че молитвите ни са кухи и празни като нас самите.

Нощта не е моето време. Прехвърлям крака през перваза и се прибирам вътре. В стаята гори самотна свещ. На светлината й разглеждам хаоса на работната маса – кутии, стъкленици, листа, гъсто изписани, дебели томове, подвързани с черна кожа, изящни инструменти, писмо с разчупен печат. Опитвайки се да не поглеждам към писмото, взимам една стъкленица и я отпушвам. Подушвам я леко. Мирише на смърт. Оставям я обратно и ръката ми се придвижва към парчето хартия в средата на масата. Стоя замислен, върховете на пръстите ми почти усещат грапавината на хартията.

„Писмото пристигна днес сутринта. Прочети го. В него става пределно ясно, че не съм молил за амнистия.“

Ан седи с гръб към мен, все така с лице в ръцете си. Не е молил, но се е надявал през всичките тези години.

„Ще приемеш амнистията, нали. Ще целуваш ръцете му и ще благодариш за годините изгнание.“

Най-накрая ме поглежда и лицето му е изкривено от гняв.

„Какво ще поиска в замяна на милостта си? Не и душата ти, защото тя вече е моя.“

Задушавам се от злост.

„Да не си посмял да нарушиш уговорката ни.“

Той се изправя рязко, вече напълно овладян.

„Когато се успокоиш, ще поговорим.“

На вратата се спира и без да се обръща, ми казва:

„Не съм му отговорил още, но не смятам да се отмятам от думата си.“

Не смятал да се отмята от думата си. Какво си мисли, че е уговорката ни – някакъв шибан рицарски обет?

Премятам листа хартия в пръстите си. Какво може да ми каже това писмо? Нищо повече от това, което знам. Нищо за политическите машинации, за скритите амбиции, за внимателно планираните ходове. За всичко е виновен спокойният живот тук. Самозаблуждавам се, че ще продължи така завинаги. Обхваща ме ленност, губя инстинктите си. Толкова е лесно да се носиш по течението. Докато нещо не те удари по главата.

– Не съм казвал, че ще е лесно. – Гласът ми вече звучи разумно. – Изобщо не съм смятал, че ще е лесно. Просто ми се искаше да е.

Господи, колко ми се спи. Сядам и отпускам глава на масата. Писмото се изплъзва от пръстите ми и пада на пода. Зад клепачите ми избухват огненочервени цветове. После просто заспивам.

Трета част

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: