Интерлюдия втора

Конят е красиво, диво създание, кафяв с червеникави като пламъци оттенъци, а Ан е толкова нескопосан ездач. Той купи животното, въпреки че не може да си го позволи, вече е затънал в дългове, семейните бижута са отдавна разпродадени и той е свикнал да се облича в черно – бедността е по-малко видима в този цвят.

Есен е и въздухът е свеж, хрускав, срязващ лая на кучетата и виковете на ловците. Пръстите на Ан са замръзнали в ръкавиците. Едуард е до него, лицето му е порозовяло и развълнувано, ръцете му не застиват и за миг, докато говори и се смее шумно.

– Това ще бъде невероятен лов – казва Едуард, дърпайки юздите на нетърпеливия си кон.

– Сигурно – измърморва Ан мрачно и потръпва в палтото си.

Едуард избухва в смях и махва на главния ловджия. Прозвучава рог, чист като сутрешната слана и кучетата почти се задавят от вълнение.

– Нека лудостта започне – казва Ан под носа си и тогава освобождават животните и те се стрелват в златночервеното на гората, като куршуми.

Има, разбира се, определена лудост, но и някакво опиянение от живота, което дори той не може да отрече, когато конете се спускат между дърветата, прескачат горящите в есенни цветове храсти и чупят с копита леда в потоците.

Той следва основната група, с Едуард начело. Конят му препуска като обезумял, Ан притиска колене към хълбоците му и стомахът му се преобръща при всеки скок. Животното усеща страха му и става нервно. Когато достигат малка река, почти поток и той инстинктивно дръпва юздите (сякаш нещо въобще би могло да спре коня в устрема му), животното го хвърля от седлото. Ан се стоварва с цялата си тежест върху нападалите листа. Конят му изчезва сред дърветата, проблясък на червено сред по-наситено червено.

Ан се опитва да си поеме въздух. Рамената го болят. Небето между въгленовочерните клони над него е заслепяващо синьо и той затваря очи за миг.

– Хартфорд, мъртъв ли си?

Някой се изхилва. Той вдига глава. Те стоят от другата страна на реката и едва се сдържат да не се разсмеят гласно. Конете издишват бяла пара във въздуха. Едуард се спуска надолу по склона.

– Добре ли си, Ан? – пита той, присвивайки очи.

– Съвършено – отвръща  Ан и после трябва да го повтори по-високо.

– Искаш ли кон? – пита братовчед му.

Ан вижда как всички се отдръпват. Той се изправя бавно. По дрехите му има листа и кал.

– Не, приключих с лова. Връщам се.

Братовчед му кимва небрежно.

– Добре – казва и обръща коня си.

Останалите го последват. Ан наблюдава как се отдалечават с гримаса. Когато се обръща, забелязва Арно д’Албрет, застанал до коня си да го чака.

– Милорд – казва младежът – бихте ли да ми отделили минута?

Ан се намръщва. Д’Албрет е тук заради годежа си с дъщерята на Кент – още една причина за Ан да стои настрана от него.

– Помолиха ме да ви предам писмо.

– Писмо? – пита Ан.

Другият кимва.

– Да.

– Разбирам – произнася Ан с равен глас.

– И също така да изчакам отговор – казва младежът, докато вади писмото от джоба си.

С ръце зад гърба си Ан стои неподвижен, погледът му е прикован в малкия правоъгълник хартия в ръката на д’Албрет.

– Милорд – казва накрая младежът – искате ли да го прочетете?

Ан отмества очи към лицето му. Д’Албрет му подава писмото, повдигнал вежда. Ан го взема, внимавайки да не докосва другия. Стилизирана роза е врязана в белия восък на печата. Той го разчупва.

Сине мой,

Въпреки че осъзнавам, че отдавна изгубих привилегията да ви наричам така, се обръщам към вас като към свое дете, защото и един ден в живота ми не е отминал, без да мисля за вас и за последствията от решението, което трябваше да взема преди шест години. Бог ми е свидетел, че никой не може да ми отнеме любовта ми към вас и в мислите ми вие винаги ще бъдете мой син, независимо от разстоянието, което нещастните обстоятелства поставиха между нас.

Това, че ви изоставих, разби сърцето ми. Най-сетне мога да го кажа, без да изгубя и последната частица от куража си, защото най-накрая има надежда ви видя отново. Молих се Бог да ми даде сила, за да нося смирено бремето си, и Неговата милост и тази надежда ме крепяха. Надявам се, че сега сте достатъчно възрастен, за да разберете причините, поради които направих този избор и най-вече, че сте достатъчно зрял, за да направите своя. Вярвам, че всичките тези години на изпитания са ви научили на търпеливост и благоразумие и че притежавате достатъчно сила и смелост, за да поемете тежестта на своето наследство. Не можах да ви дам сигурност и закрила, докато бяхте дете, но сега мога да ви предложа подкрепата на семейството ни, ако желаете да си възвърнете всички привилегии, които ви се полагат като на принц от кралска кръв.

Сине мой, това, което ни бе отнето, не може да бъде изплатено със земи и титли, но достойнството и величието ни като династия зависят от ревността, с която отстояваме дадените ни от Бога права. Несправедливостите, извършени спрямо вас, ви освободиха от клетвите за вярност към бащиния ви род, но не освобождава тях от задължението да признаят наследствените ви права. Това, за което моето семейство ще настоява, е вие да получите Анжу и Нормандия като компенсация за нежеланието на вашия коронован настойник да ви върне родовите владения, сега когато сте вече пълнолетен или да ви обезщети с други, отговарящи на ранга ви. И ако нашите претенции  се окажат с недостатъчна тежест в техни очи, то ние имаме приятели, хора, чиято лоялност е все така силна и които ще застанат зад нашата кауза. Това е вашето наследство, както и тежката отговорност, която родът ни ви възлага, защото вие трябва да отвоювате правото си върху него, но ако се съгласите да го приемете, не забравяйте, че няма да сте сам в това изпитание.

Ваша,

Маргьорит дьо Валоа

P.S. Младият д’Албрет ще бъде връзката между нас, той ни е предан на каузата, имайте му доверие.

Ан вдига бавно очи към д’Албрет. Младежът му се покланя.

– Ваша Светлост – казва тихо и Ан смачква писмото в юмрука си.

– Трябва да помисля – изграчва той и тръгва нанякъде, без да знае къде отива, само да се махне по-бързо от д’Албрет.

Слънцето е високо в избелялото небе, коси лъчи светлина се процеждат през клоните и заслепяват. Той се препъва в корените, скрити под нападалите листа, шипкови храсти го улавят за дрехите и гората около него не млъква и за миг…

В една друга сутрин, студена и ясна като тази, преди шест години, той трябваше да присъства на екзекуцията на баща си. Запомнил е лицето на майка си, бледо и замръзнало над кожите, тихия шепот, тракането на броеницата, оглушително, и гласа в главата си „Не гледай, не гледай“, настойчив и отчаян. Той затваря очи, стисва клепачи толкова силно, че зад тях всичко е в алено, но думите на свещеника идват силно и ясно над шума от хората и после тишината, и накрая ахването на тълпата…

Греховете на бащите…

Когато остават сами в покоите си, майка му най-накрая рухва. Плашещо е да я види така и той не знае какво да прави, затова само стои и гледа как тя плаче без звук.

На неделната проповед Едуард му прошепва, че пристигат писма от дядо му, че той иска да ги вземе при себе си – него и майка му. И Ан се страхува, защото знае, че дядо му е причината за измяната на баща му.

През пролетта чичо му, красивият, лукаво усмихващ се Франсоа, пристига и лицето на майка му се разтопява. Те разговарят часове наред в спалнята й, но после започват да се карат и Ан се досеща, че е заради него. Това, което тече във вените му, е твърде опасна смес – кръвта на баща му, на кралеубийци, на предатели и бунтовници и тази на майка му, на чужденци отвъд морето, от земи, които никога няма да бъдат истински техни, въпреки клетвите за вярност, въпреки договорите и войните.

Но пред перския съвет Франсоа го нарича моя скъпоценен племенник, Негова Светлост херцога на Йорк и Duc dAnjou, макар че Ан няма право на тези титли. Лицата на перовете пребледняват от гняв и се чуват викове за измяна и клетвопрестъпничество. Графът на Норфолк се изправя и пита дали Валоа иска да наруши примирието между страните им с тези нелепи претенции. Франсоа отвръща как биха нарекли пленничеството на сестра му и сина й, ако не нарушаване на споразуменията.

Кралят идва в покоите на майка му и гласът му е равен и тих, когато й казва, че е нейна вината за смъртта на съпруга й, че заради нейните амбиции е пролял кръвта на свой родственик, какво се е надявала да постигне, като е принудила Ричард да престъпи клетвата си за вярност пред краля и страната си, и то след тази кървава война между семействата им за трона. Той ще я остави да си отиде, но тя няма да вземе Ан, защото той е бъдещият граф на Хартфорд и кралят е неговият настойник, сега, когато баща му е мъртъв. Това е цената на свободата й, наказанието за престъплението й. Маргьорит прехапва устни до кръв.

Те заминават скоро след това, майка му и Франсоа…

Едуард харесва есените в Уолингфорд, далеч от влудяващата суматоха на града. Вечерите са студени, но камините горят. Те се смеят, разговарят шумно, този негов малък двор, който е довел от Уиндзор за няколкото седмици, които ще прекара тук. Стаите са ярко осветени от пламъка на стотиците свещи, вкусът на брендито е остър и горещ в устата му, тялото му изтръпва от приятната умора от лова, докато протяга крака към огъня.

Дрямката му е прекъсната, когато чува името на Ан.

– Той ми продаде коня – казва Томас Холанд. – Почти без пари.

Деланси се усмихва със своята жестока, красива усмивка.

– Е, всички видяхте как язди – казва тя. – Чудя се защо въобще се включи в лова. Нед, ти ли го накара?

Едуард се изправя в креслото си.

– Откъде-накъде? – пита кисело.

– Защото го мъкнеш навсякъде със себе си – казва тя, без да обръща внимание на мръщенето му. – Въпреки че всичко, което прави, е да се цупи и да прилича на плашило. Както в момента. Отегчително е.

Едуард поглежда към ъгъла на залата, където братовчед му седи. Ан е все още в мръсните си дрехи от сутринта и изглежда по-мрачен и неспокоен от обикновено. Едуард се надява рано или късно да им омръзне да го тормозят, защото Ан не е безобиден. Събирането на стари книги, разговорите с аптекари и парфюмеристи не са толкова невинни, колкото си мислят. Хрътките на Норфолк не умряха от подуване на корема, както главният му кучкар твърдеше. Твърде голямо съвпадение бе, че се случи точно след онази грозна сцена между тях двамата и на Едуард му бе необходимо да хвърли един поглед върху лицето на Ан, докато Норфолк се оплакваше, за да се досети за истината.

– Томас смята, че го държиш близо до себе си заради всички онези налудничави конспирации, в които Норфолк вярва – казва Деланси. – Аз мисля, че го правиш, за да ни влудяваш.

Когато са сами, Ан става приказлив, язвителен, хаплив и имитира всички с техните маниери, говор, интонации и преструвки. Едуард не може да спре да се смее, защото точно така звучат речите на Шрусбъри пред кралския съвет и така Джоан Кент присвива устни, когато флиртува. Напоследък Ан спря да имитира Деланси и Едуард си мисли, че това ще е единственото признание за чувствата му, което тя или който и да е друг ще получи.

– Познавате ме прекалено добре – казва той и докосва с устни ръката й.

Тя се разсмива.

Вечерта минава бързо с вино, карти и музика. Той губи пари в играта на пикет и танцува с Деланси. После всичко се губи във водовъртеж от светлини и лица, освен спомена как се строполява на пода и че някой го целува в устата, оставяйки вкус на алкохол и мед. Накрая Джордж му помага да си легне. Той сънува червената остра козина на лисицата, ледените очи на Деланси и Ан, облегнат в ъгъла, черен силует в сенките.

Когато Джордж го събужда, минава полунощ, студено е и той не разбира нищо от думите на камериера си освен името на Ан. Така че става, навлича роба и отива в съседната стая, където Ан го чака, застанал неподвижно до камината. В сумрака лицето на братовчед му е бледо и изпито иззад черната, мръсна коса.

– Да не би някой да е умрял? – Едуард пита и не е сигурен доколко се шегува.

– Какво? – Ан се намръщва. – Не – казва. – Само исках да говоря с теб.

– Сега? В… Колко е часът? – Едуард присвива очи, за да види циферблата на часовника върху камината.

– Получих писмо – казва Ан и думите му прозвучават, сякаш продължава някакъв мълчалив монолог в главата си. – Писмо от майка ми.

Едуард застива. Ан му подава смачкан лист хартия.

– Прочети го – казва и братовчед му се подчинява автоматично.

Едуард знае, че това е, от което и баща му, и Норфолк винаги са се опасявали, причината, поради която не одобряват близостта му с Ан и заради която доверените им хора не изпускат братовчед му от поглед. Дори тук в Уолингфорд. И въпреки всичко Валоа бяха намерили начин да стигнат до него.

– Какво ще правиш? – пита той, надявайки с безучастен тон, когато вдига поглед от листа.

– Аз ли? – Ан се усмихва, но очите му остават зли.  – Не знам какво ще правя, но знам какво бих искал да направя. Бих искал да извия врата на д’Албрет за наглостта дори да ме доближава с това писмо у себе си… – той изплюва последните думи с такава злоба, че за миг Едуард се страхува от него.

Ан млъква също така внезапно, както избухва. В настъпилата тишина се чува само механизмът на часoвника.

– Но не е важно какво аз ще направя – проговаря Ан накрая, вече напълно спокойно. – Въпросът е какво ти ще предприемеш.

Те се втренчват един в друг и Едуард иска да каже, че това е измяна, но думите не искат да излязат от устата му. Ан сякаш не забелязва нищо.

– Най-разумно би било да покажеш писмото на баща си – казва той с внимателен, педантичен тон – и тогава ще трябва да се отървете от мен.  Тауър или заточение. Има, разбира се, и други начини, но смъртта ми може да се използва като извинение от Валоа да започнат нова война.

Едуард продължава да го гледа.

– Или можете да ме осъдите за съзаклятничество и измяна – писмото е достатъчно доказателство. Но един процес ще предизвика излишна публичност и кой знае какво ще последва.

– Ан… – започва Едуард, но братовчед му не го слуша.

– Има и трети вариант – казва той. – Можем да се престорим, че никога не си виждал това писмо. Аз ще пиша на майка си, ще й кажа, че съм дълбоко благодарен и поласкан от тази нечувана щедрост – да ми дават нещо, което не е тяхно, ще кажа, че най-съкровеното ми желание е да бъда използван от семейството й в заговора, който са замислили. Ще видим колко надълбоко стига тази конспирация. А после… – той млъква и изражението му става отнесено. – После ще изплатим старите си дългове.

– А баща ми? – пита Едуард, въпреки че това, което иска да каже е „Тя е твоя майка.“

Ан му хвърля поглед изпод вежди, сякаш досетил се за неизказаните думи и после коленичва пред него.

– Моята клетва за вярност – казва Ан и Едуард трябва да се напрегне, за да го чуе – е само и единствено пред вас, Ваше величество.

Едуард се оглежда наоколо, изплашен да не би камериерът да ги види.

– Стани – изсъсква той. – Ан, дяволите те взели, изправи се. Що за глупост…

Ан, все още на колене, го гледа въпросително.

– Добре – казва Едуард. – Добре, ще постъпим, както си решил.

Четиринадесета част

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: