Тринадесета част

Не мога да понеса още една нощ в тази къща. Затова минаваме отзад. Ан хвърля връхната си дреха на тревата и ние сядаме върху нея. Вечерта е гореща и тиха. Прозорците на къщата на пазача светят в топло жълто и аз виждам сянката му се движи вътре. Кучето спи, облегнало глава на лапите си. Мисис Холмс ни донася кафе и кейк и ние се храним в тишина.

– Не е ли забавно – проговаря той изведнъж. – как когато най-накрая всичките ни амбиции могат да осъществят, на нас ни е все едно.

Аз лежа по гръб, с ръце под главата си и наблюдавам метличено-синьото небе.

– Моите амбиции така и не се осъществиха – казвам небрежно.

– Е – отвръща той. – предполагам, че всички трябва да сме благодарни за това.

Аз вдигам ръка пред лицето си и поглеждам към късовете луна между пръстите си.

– Бях тук, когато вселената се раждаше и ще бъда тук и докато умира. Когато Душеядеца обяви края на всичко сътворено и моят господар се изправи срещу създателя си за последен път, аз ще бъда от дясната му страна както преди падението ни.

Той въздъхва.

– Вземи си още едно парче кейк – казва. – Преди съвсем да си прекалил с тези твои мелодрами.

Аз послушно натъпквам сладкиша в устата си.

– Ще ми кажеш ли за какво си говорихте с Изабел?

– Защо?

– Ан, какво очакваш от мен? – питам рязко.

Той ме поглежда косо.

– А ти ще ми кажеш ли защо когато те намерих в онзи вестибюл, изглеждаше като видял призрак?

– Не.

Той повдига рамене.

– Значи сме квит.

Аз дъвча мълчаливо известно време.

– Те смятат, че съм изгубил твърде много време тук – казвам накрая.

Той прекарва ръка през лицето си.

– Това трябва ли да ме притеснява?

– Не. Знам как да се оправям с тях. За цялата тази вечност никой от нас не се е променил особено.

Ан измърморва нещо, което не успявам да чуя.

– Е – казвам. – искаш ли още подробности или ще ми разкажеш какво се случи?

……………………………………….

– Жак – казва Франсоа. – дръжте китката си стегната и изправете раменете.

Хлапето му хвърля ядосан поглед. Ги се възползва от случая и избива оръжието от ръката на момчето с ленивo движение. Рапирата пада с оглушително дрънчене върху мрамора. Франсоа рязко си поема въздух.

– Кълна се, непохватността ви е забележителна. Защо изобщо си губя времето с вас?

– Защото няма какво друго да правите – озъбва се момчето.

Ги се изсмива и вдига рапирата от пода.

– Хайде – казва помирително. – Да опитаме още веднъж. И слушайте Негово Височество.

Хлапето продължава да се цупи, скръстило ръце. Франсоа се намръщва.

– В такива моменти си проличава произходът ви, Жак. Научете се да приемате похвали и упреци.

– Монсеньор? – Морел надниква през вратата.

Франсоа вдига ръка и Ги и Жак прекъсват дуела си.

– Тръгна ли си?

Слабият мъж кимва.

– Преди минути. Нося ви бележките.

Франсоа застава до камината и преглежда листовете хартия.

– Чудесно – казва той. – Има с какво да ме развличате. Четете.

Франсоа обляга лакът на камината и притваря очи. Морел започва да чете с нисък глас:

– Нейно Величество влезе в стаята, последвана от Негова Светлост…

Франсоа се намръщва и го прекъсва.

– За бога, започнете с нещо по-съществено.

Морел прехвърля листата и продължава:

– Нейно Височество: „Наистина ли ви бе толкова досадно в провинцията?“ Негова Светлост: „Не повече от обичайното. Намирах си занимания.“

Франсоа обръща очи към тавана.

– Така няма да стане. Жак – казва той на момчето – вие сте достатъчно млад, за да играете племенницата ми, напълно в духа на онези техни вулгарни пиеси. Ги – не се мръщете – вие ще сте Негова Светлост, херцога на Хартфорд. Застанете тук. Жак, бъдете по-сериозен, все пак сте принцеса. Ги, вие ще държите листата и ми дайте тази рапира – мисълта, че племенникът ми е с оръжие в ръка, ме кара да потрепервам. Е, готови ли сте?

Жак продължава да се хили, но под строгия поглед на Франсоа добива сериозен вид и се обляга на ръката на Ги с преувеличена грациозност.

– Да започваме – казва Франсоа.

– „Намирах си занимания.“ – прочита Ги.

– „Надявам се, не съм ви откъснала от тях.“ – казва Жак със сладък глас.

Франсоа кима одобрително.

– Отлично. Продължавайте.

– „Твърде добре знаете, че не сте.“ – казва Ги.

– „Няма ли да ми кажете причината за това внезапено скарване със свекъра ми?“

Пауза. Франсоа поглежда въпросително.

– Тук нямам реплика, сир – казва Ги.

– Какво? О, по дяволите, импровизирайте. Не спирайте на най-интересните места.

Ги демонстративно въздъхва и прави някакъв жест. Франсоа поклаща глава недоволно, но казва:

– Нататък.

– „Помня, че след като ви арестуваха, Едуард беше толкова ядосан.“ – изчуруликва Жак.

– „И двамата се разочаровахме един от друг.“

– „Но все още сте близки, нали. Все още ви има доверие.“

– „Не мисля, че ви разбирам.“

– И аз не разбирам – казва Франсоа. – Какви ги върши?

Ги и Жак го гледат.

– Трябва ли да кажа нещо? – пита момчето.

– Само ако е написано на листа.

Жак подсмръква и зачита:

– „Ан, ако двама души се познават от толкова време като вас, ако ги е свързвало приятелство като вашето, каквото и да се е случило помежду им, не може да е непоправимо.“

– Боже милостиви – казва Франсоа тихо.

– „Нямате представа за какво говорите.“ – произнася Ги с дълбок глас.

– Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че тук племеникът ми е напълно прав.

– „Ан, ще бъда напълно откровена с вас. Чичо ни подозира, че Едуард не ви помилва само заради молбата ми.“

– „Д’Анжу не е глупак, Изабел. Наистина идвам с нашийник около врата.“

– „Това не ме интересува.“

Франсоа прекъсва Жак с рязък жест.

– Морел – обръща се към слабия мъж в черно. – Бъдете така добър и повикайте дьо Бриен.

Морел се покланя и излиза.

– Продължавайте нататък – казва Франсоа.

– „Ще ви помоля нещо. Бих искала да поговорите с Едуард. Да му кажете, че съжалявам, че не бях добра съпруга на сина му, че не можех да скърбя за смъртта му. Вероятно допуснах много грешки, но и той винаги е бил безразличен към мен“.

Франсоа потрива лице.

– Толкова млада… – промърморва едва доловимо.

– „Не мисля, че… „

Жак поглежда към господаря си. Изражението на Франсоа е вглъбено и за миг момчето решава, че господарят му не слуша. Ги го сръгва с лакът в ребрата и той започва да чете:

– „Вие сте единственият човек, който няма да ме осъди. Аз нямам илюзии за вината си – за това, че започнах връзката си с Шарл толкова рано след смъртта на съпруга си, че не бях достатъчно дискретна. Но трябва да разберете, че се уморих от самотата.“

– Сир.

Дьо Бриен е влязал, следван от Морел.

– А, Шарл. Приближете се.

Другият се подчинява.

– Бъдете така добър да ми припомните защо ви доведох тук – казва Франсоа.

Погледът на дьо Бриен се плъзва по лицата на Ги и Жак, но и двамата изглеждат преднамерено безучастни. Той преглъща.

– Имахте нужда от някого, който да е близък с Нейно Височество.

– А това означава?

– Да ви уведомявам за всичко, касаещо Нейно Височество – бърза да каже дьо Бриен.

– Тогава навярно бихте ни помогнали. Жак и Ги репетират този диалог, но имат известни затруднения с текста – казва Франсоа. – Жак, ако не греша, репликите ви продължават, нали?

Хлапето хвърля изплашен поглед към Ги, който кимва окуражително.

– „Няма да позволя детето ми да страда заради моите грешки. – гласът на момчето леко трепери. – Това, което се опитва да направи Едуард – да лиши дъщеря ми от короната – това няма да допусна с цената на всичко. Ан, убедете го, че не мога да заговорнича срещу държавата, защото това би означавало да заговорнича срещу собствената си кръв.“

Дьо Бриен пребледнява.

– Е? Как бихте изтълкували думите на Нейно Височество? – пита Франсоа. – Аз, признавам си искрено, съм в недоумение.

– Ваше Височество, не знаех…

Франсоа замахва внезапно и стоварва тежката дръжка на рапирата върху лицето на дьо Бриен. Шарл пада на колене и притиска ръка към разбитата си уста.

– Неблагодарен кучи син! – изкрещява Франсоа, треперейки от яд. – Измъкнах ви от онова ваше просешко семейство, угаждах на всичките ви капризи, дадох ви принцеса за любовница и единственото нещо, което се искаше от вас, бе да обръщате малко повече внимание на това, което става извън кревата ви. Една година ме убеждавахте, че Нейно Величество ви споделя всичко, а изведнъж се оказва, че ви смята за също толкова достоен за доверие, колкото и едно нощно гърне.

Франоса млъква за миг и изведнъж присвива очи:

– Освен ако не сте си премълчавали деликатно.

Дьо Бриен се опитва да каже нещо през окървавените си устни.

– Затворете си устата! – изсъсква Франсоа. – Не искам да слушам оправданията ви. Имате късмет, че не сме у дома, защото, кълна се в бога, щях да се погрижа да ви обесят.

– Ваше Височество… – Морел го докосва леко по ръката.

Франсоа хвърля рапирата на пода с отвратено изражение.

– Станете, Шарл.

Дьо Бриен се изправя предпазливо.

– Нека видя лицето ви. – Франсоа оглежда раната. – Мисля, че ще се наложи да се зашие. Идете при Ла Брос.

Шарл се покланя сковано и излиза.

– Дайте ми листата – казва Франсоа и Ги му ги подава. – Морел, четете.

Възрастният мъж се прокашля и започва:

– Негова Светлост: „А д’Анжу? Не биваше да е тук, в двора ви.“ Нейно Височество: „Ан, след смъртта на съпруга си бях съвсем сама. Ако не бе чичо ни, ако я нямаше подкрепата му, не зная дали щях се справя. Но сега моля за вашата помощ. Говорете с Едуард. Сдобрете се. Винаги сте бил връзката между нашите семейства. Вие прекратихте войната между тях преди години.“ Негова Светлост: „Забравихте с цената на какво, Изабел. Но повярвайте ми, нито д’Анжу не го е забравил, нито баща ви. Страхувам се, че няма какво да ви предложа, Ваше Височество.“

– Старите грехове имат дълги сенки – казва тихо Франсоа.

– Нейно Височество: „Нека аз преценя това. Приятелството ви винаги е било ценно за мен.“ Негова Светлост: „То няма да ви направи услуга. Изабел, аз съм компрометиран достатъчно. Нито Едуард, нито д’Анжу ми имат доверие. Присъствието ми тук само усложнява положението ви. Дълбоко съм ви благодарен за това, което сторихте за мен, но не мога да ви помогна.“

Франсоа кимва доволно.

– Все пак годините изгнание са го научили на благоразумие. Колкото по-далече стои от нас, толкова по-добре за всички ни. Продължавайте.

– Нейно Височество: „Не очаквах да ми откажете.“ Негова Светлост: „Нека ви дам един съвет. Вземете дъщеря си и се махнете оттук. Отидете при баща си. Не позволявайте на детето си да порасне като заложник на собствените ви интриги.“

Лицето на Франсоа се изкривява от злост.

– Скъпи ми племеннико, не ви ли предупредих да не си навирате носа в чуждите работи?

– Нейно Височество: „Нима искате да отнема на дъщеря си това, което й се полага по рождение?“ Негова Светлост: „И какво е то, Изабел? Несигурността? Подозренията и заговорите?„ Нейно Височество: „Полага й се трона.“ Негова Светлост: “ Мога само да се възхищавам на амбициите ви.“ Нейно Височество:“ Променил сте се, Ан.“ Негова Светлост: „Може би.“

Франсоа изсумтява презрително.

– Нейно Височество: „Преди десет години вие ми предложихте нещо.“ Негова Светлост: „Вие отказахте.“ Нейно Височество: „Тогава бях твърде млада и не разбирах какво ми предлагахте.“ Негова Светлост: „Постъпихте разумно.“ Нейно Височество: „А ако аз сега ви направя същото предложение?“

Франсоа възкликва нещо и грабва листата от ръцете на Морел. Погледът му се плъзва по редовете и лицето му почервенява. Той смачква хартиите и ги хвърля в камината.

– Той отказа, Ваше Височество – казва Морел и Франсоа го поглежда.

– Да – отвръща д’Анжу през зъби. – Но е достатъчно, че някога дори си го е помислял.

………………………………………………..

Не мога да спра да се смея. Ан ме наблюдава със стиснати устни. Аз се обръщам по корем и притискам уста в плата, но раменете ми се тресат от сподавен смях.

– Радвам се, че те развеселих толкова.

Аз разтърквам очи.

– Но, Ан – казвам. – признай, че е ужасно смешно. От два дни си в града и вече получаваш такива предложения.

Той става и тръгва към къщата.

– Ан – извиквам след него. – Ще направиш това, за което те помоли Изабел, нали? Ще говориш с Едуард.

Той се обръща и ме изглежда.

– Не – казва. – Всичко това не ме засяга.

– Глупости – отвръщам. – Засяга те и още как. А и това е най-разумното решение.

Той се разсмива и казва:

– Не съм предполагал, че двамата си приличате толкова в наивността си.

– Ан – казвам аз, призовавайки цялото си търпение. – живял съм достатъчно дълго, за да разбера, че наивността е твърде опасно оръжие.

– Том – отвръща той спокойно. – Ще кажа на теб това, което спестих на Изабел. Дори и да имаше най-малкия шанс да убедя Едуард в добронамереността си като посредник, по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да помогна на това семейство.

Нещо в тона му кара кожата ми да настръхне. Изправям се и го приближавам.

– Значи – казвам. – не ти е все едно.

– Не. Затова казах на Изабел да се махне оттук.

Аз тръсвам нетърпеливо глава.

– Поискай – казвам. – Просто поискай.

– Какво да поискам? – той ме гледа с презрение, но отстъпва назад.

– Поискай – повтарям задавено. – Каквото и да е.

– Уморен съм – казва той. – Уморен съм от всичко това и най-вече от теб.

– Тогава ми позволи да направя нещо.

– Не.

– Не е необходимо да казваш нищо. Просто остави всичко на мен.

– Само трябва да изчакаш – казва той. – Колкото и време да ми остава, със сигурност можеш да изтърпиш.

– Трябва да съм сигурен, че всичко е както го искам – отвръщам и се надявам да разбере. – Не мога да разчитам повече на инерцията на случващото се.

– Не – казва той. – Само ще чакаш. Също като мен.

Интерлюдия втора

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: