Дванадесета част

Изчаквам Марк да изчезне в мрака и вече мога да изругая така, че цветята в китайските вази в ъглите увяхват. Досещам се кой стои зад всичко това. Не искам да се срещам с него, не и след като това е целта му. На негова земя съм твърде уязвим и той го знае. И ме очаква.

Облизвам устни. Вдигам показалец и времето спира. Светлината замръзва във въздуха и пукнатините в света стават видими.

– Велзевул.

Чувството е сякаш оставям тялото си някъде далеч зад себе си. Миг по-късно съм в зала, изпълнена със светлина. Някой пее със страст и истинска вяра, глас кристален като купола над мен.

Той е в центъра на залата, висока, гагатеночерна сянка върху алабастровия под, със затворени очи и усмихнат. В краката му, свит и трептящ като горещ въздух е цял океан от лица, водовъртеж от езици и пръсти, които се опитват да го докоснат. Той самият е кожа, създадена да наподобява човек, оригами, сгънато в изненадващи ъгли. Той няма да заблуди никого и дори не се опитва.

Аз се покланям.

– Ваше Височество.

Той обръща бавно глава и се усмихва още по-широко – устните му се отдръпват от острите зъби.

– Такава неочаквана чест. Да дойдеш в скромното ми владение.

Аз разпервам ръце.

– Просто ви връщам жеста.

Преди време, когато чумата покоси същия този град, няколко души, мислейки, че могат да изпросят милост, го бяха призовали тук. Доколкото си спомням, той използва плътта им за тяло, което да задоволи придирчивия му вкус. После реши да се възползва от неочакваната възможност и остана в града като лечител и проповедник. Когато се отегчи, а при него това става бързо, той ме посети. Пристигна в испанска дантела и мирис на трупове, с разкази за смърт и отчаяние. След вечеря обиди вкуса ми за книги, обвини ме в дезертьорство и ме накара да му разкажа цялата история.

– Твърде мелодраматично дори за теб – каза накрая. – Но кой съм аз да отричам правото на избор.

Ако зависеше от него, цялата вселена щеше да е в хаос и пламъци. Той все още се смята за лично засегнат от Неговото мълчание.

Той махва с ръка и аз сядам на появилото се кресло.

– Душеядеца каза, че си го заплашил.

Аз потривам нос.

– Винаги ме е изнервял.

Смее се тихо.

– Нищо случайно няма на този свят.

– Аха… – разглеждам ноктите си. – Чудя се как нашият господар прие отговора ми.

Негово Височество повдига вежда.

– Не е моя работа да обсъждам това.

– Дано не съм предизвикал излишни вълнения – казвам все едно ме интересува.

– Това твое доброволно изгнание. – Той поклаща глава. – Не можеш да спреш никого да задава въпроси.

– Сигурно и има доста готови да услужат с отговори.

Той обръща очи нагоре.

– Уви – казва набожно. – Сред нас има толкова изгубени души.

Аз го изглеждам. Той се подсмихва.

– Бих искал да бъда оставен на мира за още малко – казвам бавно. – После ще понеса цялата отговорност за отсъствието си.

Усмивката изчезва от лицето му.

– Свободен си да правиш каквото искаш – проговаря. – Както и всички останали от нас.

Аз навеждам глава.

– Това е важно за мен.

– Разбира се, разбира се.

Аз вдигам поглед.

– Затворих дверите.

Той се кикоти.

– О, нямам търпение да видя лицата им, когато разберат. Какъв ще е следващият ти ход? Пак ще се обявиш за месия на онзи твой свят.

Аз не обръщам внимание на думите му.

– Ако той ми заповяда, ще се върна.

– Не, той няма да те моли да се върнеш. Нито пък аз. Всички отлично знаем какво мислиш по въпроса.

Аз поклащам глава.

– Нищо не знаете.

– Зная само това, което ми разказа тогава.

– Така и не попитахте защо съм свободен, Ваше Височество.

– Не можеш да ме обвиниш в липса на деликатност – казва надменно той.

Аз подигравателно се изсмивам.

– Страх ви бе да попитате, нали?

Това улучва право в целта. Той изправя рамене и изражението му замръзва.

– Може би сега е моментът да ни осветлите по въпроса, Ваша Светлост – процежда.

Аз сплитам пръсти.

– Щом настоявате.

Той сяда на трон от нишки светлина и кръстосва крака. Сенките стихват и в настъпилата абсолютна тишина чувам шепота на владенията му, тези безкрайни елипси от изкривени измерения, драскащи по стените на залата. Това ще бъде грозно. Прекарвам ръка през лицето си. Той ме гледа с насмешка.

– Е – казва. – сега кой го е страх да говори?

Аз се смъквам надолу в креслото.

– Помните ли, когато ви казах, че не мога да избягам от предназначението си? – той притваря очи утвърдително. – Вие отвърнахте, че ние се подчиняваме не на съдбата, а на дълга си. Аз не съм глупак, господарю, винаги съм знаел какви са задълженията ми. Аз бях Ада, аз трябваше да поема човешките грехове, защото тази земя бе моя обител.

Той ме прекъсва безцеремонно:

– Такова бе желанието ти.

Аз кимвам.

– И когато седнах на престола си, какво видях? Плътта, която гниеше пред очите ми, устите, които крещяха името ми, молейки за милост, драконът, захапал опашката си, който бях аз, вечността на всичко, което идва и си отива. „Все още ли съм инструмент на волята Ти, Господи?“, попитах. Или безлика сила като онези, които властват над времето и пространството. Просто механизъм, който задвижва вселената.

Той въздъхва.

– И все още има склонност да драматизира – казва на тавана.

Аз не му обръщам внимание.

– И когато бях освободен, знаех, че определеното трябва да бъде изпълнено, че трябва да заема отново мястото си. Бях завършен също както в началото. Какво промених? Каквото и да направя, е без значение.

Той се втренчва в мен. Лицето му е мрачно.

– Не осъзнаваш какво говориш.

Аз отмятам глава назад. Щом толкова държи, ще чуе всичко. Цялото сквернословие.

– Нима? Помисли си, братко. Защо бях освободен? В онзи ден, когато земята се разтресе и слънцето почерня. – Той се намръщва. – Ние не означаваме нищо, Ваше Височество. Освен предопределеност в нас няма нищо друго. Дали ще се бунтуваме, или ще се подчиним, е без значение. Онова наше велико дело е едно нищо.

Той се усмихва снизходително.

– Тези векове затвор са те побъркали.

– Вероятно.

Аз го поглеждам изпод вежди.

– Но тогава ми остава другата алтернатива – казвам тихо. – Тази, за която и двамата не смеем дори да помислим. Защото деянията ни са непростими, защото ние сме отвъд законите и волята Му. Защото това, което извършихме, ни освободи.

Той понечва да каже нещо, но аз го спирам с жест.

– И какво, ако грешим? Ако свободата ми означава опрощение?

Той започва да се кикоти.

– Ти…ти да получиш опрощение? А защо не и аз, а защо не и Утринната звезда?

Той пада на колене.

– Господи мой, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. Въпреки че нашият владетел отхвърли милостта Ти. Въпреки че Господарят на козите отказа да се поклони пред творението Ти. Въпреки че аз бях този, който реши да го покварим.

– И ако все пак може да ни бъде простено? – изкрещявам аз.

Той вдига лице и очите му са метални.

– И какво от това? Кому е нужна милостта Му?

Аз вече съм вбесен. Арогантен мръсник.

– Нищо не разбираш, братко. Това ще означава, че кръвта, която пролях, бе в името на собствената ми суета. Ще означава, че извършихме същите престъпления, заради които поглъщаме душите на смъртните. Това ще означава, че сме убийци, канибали и содомити, жалки създания, които заслужават милостта Му.

Гласът ми разтърсва залата. Оглушителен трясък и кристалният купол се разтрошава на хиляди остри като игли парчета. Порой разноцветни дъги пада върху ни. Сенките пищят и се опитват да изпълзят по стените. Моят домейн започва да просмуква, но той не ме спира. Кървавo зарево поглъща златистата светлина. Аз съм променен, седнал върху трона си от трупове, сред черни пера. Той се изправя в истинския си образ – слаба, елегантна фигура от прозрачни крила, остри стави, тясно лице. Приближава се и поставя ръце върху моите.

– Братко, какво искаш да направя? – пита той, Господаря на мухите, Принца на Ада, невероятното копеле. – Искаш ли да оскверня онова място, да излича всяка следа от присъствието Му на него?

Аз изсъсквам и воят на сенките става непоносим.

– Веднъж вече опитах. Забрави ли наказанието, което трябваше да изтърпя за това?

– Тогава какво искаш?

– Аз ще напусна онова място, но преди това ще направя още нещо – ще получа една душа, която можеше да бъде най-красивото Му творение, ако не беше жестокостта и самотата й. Ще взема своята дан.

Той е леко изненадан.

– Една-единствена душа. Твърде скромно.

Аз се ухилвам като побъркан.

– Това е предизвикателство, Ваше Височество.

Той се отдръпва.

– Нима?

Аз кимвам.

– Знаех, че ако изчакам достатъчно, Той няма да може да ме пренебрегва вечно. Присъствието ми на земята не е желано. Аз променям историята, чувствам го. Така че Той трябваше да направи нещо.

– И този човек е отговорът Му?

Аз подсмръквам.

– Вероятно – отговарям неохотно.

Той започва да се смее – плътен, дълбок звук, който не съм чувал от времето на нашето падение.

– Значи това си замислил – казва накрая. – Тогава ще наблюдавам с най-голямо удоволствие това твое…предизвикателство.

Той вдига ръце и сенките плъзват към мен. Аз затварям очи.

– Време е да се завърнеш, господарю на козите. Този твой сън все още не може да свърши.

Тринадесета част

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: