Единадесета част

Тази нощ не спим.

Когато Ан се връща вечерта, ме намира в стаята ми да зяпам тавана.

– Имам нужда от компания.

Аз се надигам в леглото и го поглеждам. Той се е облегнал на рамката на вратата. Лицето му е полускрито в сенките.

– Нещо се е случило?

Той поглежда настрани.

– Нищо особено.

Щом това е всичко, което иска да ми каже, аз няма да настоявам. И без това не съм в настроение.

Вечерята е сервирана в стаята на Ан. Аз се храня автоматично, той не докосва нищо. Тогава мракът идва и Ан запалва свещите. Играем карти. Аз задрямвам отвреме-навреме, но когато се сепвам, на масата пред мен винаги има карта и Ан изчаква търпеливо моя ред. Не мога да се контролирам така. Когато се събуждам, по масата има пера или следи от нокти. Чувам гласа си в просъницата. Свещите бавно се топят.

Картите в ръката ми се превръщат в таро – понякога смъртта язди в броня от кост, понякога шутът се смее на ръба на пропастта, понякога дяволът седи на престола си с чаша в ръка и носи моето лице.

…Това няма да остане без последици.

Не зная какво вижда Ан през тези часове. Лицето му не променя изражението си между откъслеците от сънища.

На сутринта на вратата се позвънява. Аз скачам, но Ан ме спира.

– Аз ще отворя.

Когато се връща, носи неразпечатано писмо.

– Няма ли да го прочетеш? – питам аз.

Той ми го подава. Аз разчупвам печата с лилията и лъва.

„Скъпи приятелю,“ пише вътре с елегантен, наклонен почерк „научих, че вече сте пристигнал в столицата. Надявам се, не сте забравили старата си приятелка, която ще се радва да ви види днес следобяд в Кенсингтън. Изабел.“

Аз вдигам поглед от листа хартия.

– Е, ще отидем ли?

Ан скръства ръце.

– Какъв избор имаме? – той ми показва зъбите си. – Приготви се.

До двореца на Изабел вървим пеша. Ан е облечен в тъмносиво, мрачен като буреносен облак в слънчевия следобяд. Аз го следвам, кръстосал ръце зад гърба си. Вървим по широките булеварди, под сенките на дърветата, в спокойствието и тишината на деня и аз се чувствам почти безгрижен.

Когато стигаме до двореца, ни очаква изненада. Скеле обгръща половината сграда, това, което някога са били градини сега са ровове, купчини пръст, тухли.

– Сигурен ли си, че това е адресът? – питам аз, докато двамата с Ан разглеждаме наоколо.

– Ти прочете писмото – отвръща мрачно Ан.

– Пишеше Кенсингтън – казвам аз.

– Значи е тук. – Той посочва каретите пред входа. – И очевидно дворецът е обитаем.

– Не е нужно да се правиш на умен.

Гвардейците отварят портите на двореца пред нас. Прекосяваме градините и влизаме в сградата от червени тухли. Ан се представя на камериера.

– Нейно Височество ви очаква.

Следваме камериера по дългата галерия в червено. Срещу нас се задават няколко души. Когато Ан вижда този най-отпред, изражението му се замръзва в онази маска на арогантност, която помня от първата ни среща. Мъжът е пълен, облечен в бяло и златисто, лицето му е с изненадващо деликатни черти. Ан спира и се покланя сковано.

– Ваше Височество.

– А, родственико. – Мъжът се усмихва. – Каква приятна изненада е да ви видя тук.

– Нейно Височество пожела да я посетя.

Мъжът се намръщва леко сякаш се опитва да си спомни нещо.

– А, да, Изабел спомена, че ви е поканила, но аз, честно казано, не очаквах, че ще дойдете.

Погледът му среща този на Ан с обезоръжаваща откритост. Ан не отговаря нищо.

– Както и да е, позволете да ви поздравя за амнистията.

Ан отвръща сухо:

– Благодаря. – И понечва да го отмине, но тогава мъжът го спира.

Ан поглежда към опрения в гърдите му бастун.

– Мили родственико – казва мъжът – ще си позволя да ви дам един съвет. Не забравяйте, че сте тук само поради състраданието на племенницата ми. И тъй като имате склонност да пренебрегвате проявената към вас милост, ще ви напомня още, че за разлика от вас семейството ми има добра памет за стари дългове.

Мъжът кимва леко и продължава. Ан го проследява с поглед. Аз се изравнявам с него.

– Още един доброжелател от миналото? – питам със сладък глас.

Ан ме изглежда отгоре-надолу.

– Мисля, че имате достоен съперник, Ваша Светлост – казва той.

Аз повдигам вежди.

– О – опитвам се да осмисля думите му. Скритият подтекст ми се изплъзва. – Нима искаш…

Аз не довършвам, защото лицето на Ан се изкривява.

– Няма да докосваш и с пръст когото и да е – изсъсква той.

Той млъква и се отдалечава с бързи стъпки. Аз премигвам.

– Ама че внезапен пристъп на съвест – казвам на портретите по стените.

Камериерът разтваря вратите на залата пред нас. Дворът на Изабел е ярки цветове, музика и млади лица. Щом обявяват името на Ан, разговорите спират и погледите се насочват към нас. Ние оставаме на прага, аз с любезна усмивка, той сдържан и хладен. Тълпата се разтваря бавно, хората отстъпват встрани и разкриват креслото в ъгъла под прозорците. Всяка стъпка ни приближава към нея и аз съм леко развълнуван, защото тя е парче от пъзела, който трябва да подредя. Най-накрая част от него ще дойде на фокус. Затова я разглеждам с очите на любовник.

Тя е в тъмночервено, ръцете й бледи като слонова кост върху кадифето. До нея стои мъж. Сянката му пада върху лицето й и превръща сивите очи в черни. Ръката му лежи върху резбованата облегалка на креслото, почти докосвайки кестенявата коса.

– Ан, най-накрая се появихте. – Тя вече се е изправила от креслото и се усмихва. – Очаквах ви с нетърпение.

Той се приближава и се покланя.

– Ваше Височество.

– Без формалности, приятелю. – Тя се повдига на пръсти и докосва лицето му с устни. – Радвам се да ви видя.

Той най-накрая се усмихва.

– Аз също. Изглеждате чудесно, Изабел.

Тя се разсмива.

– Благодаря ви. Как се чувствате?

– Изтощен. Този град ме уморява.

– Вече ви липсва спокойния живот в провинцията.

– О, да. Там наистина се отегчавах забележително. – Гласът му е ленив, но погледът му се плъзва по лицето на младия мъж до нея.

– Уви, не мога да ви предложа кой знае какви забавления в двора си. Както виждате, разширяваме двореца. Надявам се, че хаосът отвън не ви е изненадал.

– На ваше място не бих останал тук. В Уиндзор би трябвало да се намери място за двора ви.

– Точно сега не мога да напусна столицата и се налага да се примирим с този безпорядък. А не искам да да притеснявам свекър си. – Очите й го поглеждат насмешливо.

Той се усмихва иронично.

– Разбирам ви.

– Ан, позволете да ви представя Шарл дьо Бриен.

Мъжът до нея се покланя леко.

– Ваша Светлост.

Ан кимва. След това ме представя лаконично. Тя ми се усмихва и аз докосвам с устни ръката й. Тя мирише на канела и вероятно има същия вкус. Усещам погледа на Ан върху себе си и сдържам усмивката си.

– Ан, нека ви покажа как смятам да преустоя двореца – казва Изабел. – Господа, ще ни извините ли?

Ан й предлага ръката си и двамата излизат. Двамата с дьо Бриен се гледаме известно време, докато накрая той ми подхвърля някакво извинение и се изгубва сред тълпата. Аз се чувствам пренебрегнат. Твърде много хора, твърде много лица и гласове. Плъзвам се сред тях, търсейки някакво предизвикателство. Толкова нехайни, толкова безгрижни. Такова изкушение. Винаги е било. От времето, когато им бях въздаден – най-скверният дар, когото някога ще получат.

И тогава го усещам. Познато присъствие. За миг се чувствам замаян, сякаш светът е разтрошено огледало и аз мога да видя в отчупения ъгъл чернотата, която дебне отвъд. Проследявам го и стигам до врата, скрита зад завеси. Той ме очаква от другата страна.

Аз се оглеждам и после предпазливо отварям вратата. Тъмен коридор, в края на който е малък, неосветен вестибюл и там e Марк. Восъчна кожа, опъната върху черепа. Стигмите безкръвни върху китките. Мирише на дим.

– Господарю – той е коленичил.

Аз въздъхвам.

– Какво означава това? – питам.

– Господарю, не бих престъпил заповедите ви, но е мой дълг да ви предупредя.

Аз се доближавам и се навеждам над него. Пръстите ми обхващат лицето му и усещам крехките кости под студената кожа. Той трепери.

– Такава вярност. А не извинение да напуснеш поста си.

– Знаете, че… –  думите се накъсват.

Той е пречупен от векове, но все още показва някаква воля. Изключително забавно.

– Шшшт. – Аз поставям пръст върху устните му. – От време на време на всеки се полага почивка от ада.

Той затваря очи.

– Господарю, те казват, че сте изоставил задълженията си, че сте ги предал, че сте сключил сделка с Него и затова ви е освободил.

Аз съм изумен.

– Oт началото на вечността Той е отвърнал лице от рода ми.

– Тогава защо сте все още тук, господарю, защо не се върнете?

Той не смее да зададе другия въпрос.

– А Утринната звезда?

– Той не казва нищо.

Аз се замислям. Това е нещо ново.

– Ще се върнете ли, господарю? – пита смирено той.

– О, да и то по-скоро, отколкото очакват. – Нокътят ми раздира кожата на челото му. Аз го белязвам с печата си.

– Върви – казвам аз. – Затвори дверите. Скоро той ще слезе на земята, но дотогава никой друг няма да стъпи в царството ми.

Дванадесета част

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: