Девета част

На дневна светлина домът на Ан не изглежда по-добре. Аз лежа в леглото, върху голия дюшек и разглеждам тавана. Гипсовите орнаменти се кръстосват в сложни арабески с пукнатините и паяжините. Гладен съм. Прозявам се широко. Сядам на ръба на леглото и босите ми крака опират студения, мръсен под. Прекарвам пръсти през косата си и в този момент виждам отражението си в стъклата на прозорците. „Боже милостиви!“ изплъзва се от устата ми. Необходими са ми няколко болезнено дълги минути, докато успея да променя вида си. Намъквам ризата и панталона си и излизам от стаята. Все още съм гладен. Щурам се из стаите, докато търся изхода. Проклетата къща е прекалено голяма.

Най-накрая откривам външната врата и излизам в двора. Навън градът се е пробудил под сиво-синьото небе. Продължавам да се прозявам, докато отвъд оградата, по улицата трополят карети и минувачи се разминават. Тревата е влажна и хладна под стъпалата ми. Завивам зад къщата и откривам пристройката, където живее пазачът. До нея е завързан черният пес и аз го изглеждам подозрително. Той се озъбва предупредително, късата козина щръква на врата. Аз отварям уста, не се чува звук, но песът изведнъж започва да вие. Пазачът излиза от пристройката.

– Какво има, момче? – пита той кучето и тогава ме вижда.

– Добро утро! – казвам аз.

– Добро да е – отговаря той.

– Чудех се – питам аз – дали можете да ми предложите нещо за закуска.

Той се втренчва в мен изненадан.

– Има овесена каша – казва след малко.

– Чудесно! – отвръщам.

Влизаме в дома му, който се оказва учудващо уютен особено сред нощта, прекарана в онази гробница. Сядам на пейката зад масата и чакам, докато той ми сипва щедра порция в дълбока чиния. Аз заливам обилно кашата с мед и започвам да се храня. Междувременно разговаряме.

– Мога ли да попитам колко време смятате да останете? – казва той, докато връща медната тенджера обратно на огнището.

– Не зная – отговарям честно. – Зависи от доста неща.

– Ще ви трябва някой да приведе къщата в приличен вид.

– Мда – казвам аз, докато слагам още мед в кашата. – Дали бихте могли да потърсите подходящ човек?

– Мога да разпитам.

– Ще съм ви благодарен. – Аз протягам крака под масата. – Ще ни е необходим и пазач за имота.

Той ме поглежда.

– Разбира се, ако предпочитате да отидете някъде другаде, няма да ви задържаме.

Той избърсва ръцете си в конопената кърпа до огнището.

– Няма къде да отида.

– Тогава за всички ни ще е по-добре, ако останете. Ще ви плащаме както досега. Когато Негова светлост благоволи да намери пари отнякъде. – Последните думи ги промърморвам на себе си.

– Благодаря ви, господине – казва той. – Привикнах с това място и не ми се щеше да се местя.

– Десет години не са малко време – отбелязвам аз.

Той сяда на масата.

– За тази къща отдавна трябваше да се намерят наематели, но госпожата не даваше и дума да се каже за това. Аз все й повтарям, че всичко гние и се разпада вътре и че не ми е по силите да се грижа за всичко, а тя ми вика, че ако зависи от нея, би я оставила да пропадне вдън земя заедно с всички имоти, дето й ги е оставил мъжа й.

– Ммм? – казвам с пълна уста.

Той поклаща глава.

– Хич и не искам да знам какво може да стори човек, за да си заслужи такива думи.

– А, ето къде си бил.

Аз вдигам глава от чинията. Ан е застанал на прага, закривайки ярката слънчева светлина.

– Добро утро – казва пазачът.

Ан го изглежда. После се обръща се към мен

– Излизам по работа. Ще дойдеш ли?

– Ами хубаво – отговарям аз.

– Извикайте карета – казва Ан на пазача.

Старецът ме поглежда и аз кимвам незабележимо. Той излиза навън. Ан сяда срещу мен.

– Искаш ли овесена каша?

Той поклаща глава. Аз си сипвам още. През отворената врата нахлува свеж вятър и разбърква косите на Ан. Слънцето напича раменете ми. Облизвам лъжицата и забелязвам, че той ме наблюдава с особено изражение.

– Какво? Да не съм се изцапал?

– Навсякъде се чувстваш еднакво уютно, нали?

Аз се изправям.

– С изключение на дома ти, Ан. Ще отида да се облека.

Когато каретата ни оставя в сърцето на града, лавината от забързани хора буквално ни поглъща. Чувствам се изгубен сред стотиците лица, които изпълват улицата толкова рано сутрин. Ан ме държи за лакътя, докато си пробива път през тълпата. Спираме пред голяма, неприветлива сграда от сив камък – някаква банка, доколкото мога да преценя. Слизаме няколко стъпала надолу и се отзоваваме в просторна зала, макар и с нисък таван с арки и масивни колони. Млад мъж с червена коса и присмехулни очи става от едно от бюрата и ни посреща с лек поклон.

– С какво мога да ви бъда полезен, господа?

– Казвам се Хартфорд. Бих искал да се видя с господин Дженкинс.

Младежът ни изглежда с присвити очи.

– Страхувам се – казва той, провлачвайки леко – че господарят е с твърде деликатно здраве за толкова ранни посещения. Сигурен съм, че и аз бих могъл да ви помогна.

– Не мисля, че ме разбрахте – казва Ан. – Бих искал да говоря лично с господаря ви.

Той добива леко отегчен вид.

– Щом настоявате, ще съобщя за вас, но не обещавам, че ще ви приеме.

След няколко минути се връща и този път се покланя дълбоко.

– Простете за прибързаността ми, Ваша светлост. Господарят ще се радва да ви приеме. Оттук моля. – Той ни повежда през залата покрай бюрата. Изкачваме тясно стълбище и се отзоваваме в малко преддверие с няколко врати. Той почуква на една от тях и след миг се чува „Да.“ Младежът отваря вратата и ни поканва вътре.

– Ваша Светлост! Каква радостна гледка за старите ми очи. Не вярвах, че ще доживея мига да ви видя отново.

Собственикът на банката седи увит в одеяла до камината. Живи очи ни посрещат от острото, старческо лице.

– Простете, че не ставам, Ваша Светлост, но сутрин краката ми се схващат ужасно. Кого ми водите? – пита той, поглеждайки към мен.

– Дявола – отвръща Ан.

Дженкинс избухва в смях, който преминава в пристъп на ожесточена кашлица.

– Сядайте, сядайте – казва той. – Питър, донеси нещо за господата. Какво предпочитате – чай или нещо по-силно?

– Чай, благодаря – казва Ан.

– А за вас? – пита ме младежът.

– И за мен – отвръщам аз, въпреки че не обичам чай.

– Толкова неочаквана среща, милорд – казва Дженкинс. – Наистина до мен достигнаха някакви слухове за амнистия, но си казах нима Негово Величество си няма по-добро занимание от вашето помилване. – очите му проблясват подигравателно.

Ан докосва устни и се усмихва леко.

– Явно не. Вие как сте?

– Твърде зле със здравето, Ваша Светлост. – Старецът въздъхва дълбоко. – Уви, Господ е решил да се мъча дълго преди да ме прибере при себе си.

Питър се появява с чайник и чиния сандвичи. Дженкинс се изкашля леко.

– Колкото и да ме ласкае мисълта, едва ли сте дошъл само за да ви видите стария си познайник. С какво мога да ви бъда полезен, Ваша Светлост?

Ан приема с леко кимване предложената му чаша чай.

– С пари – отговаря той лаконично.

– Но, разбира се. А с какво ще гарантирате?

– С думата си.

Дженкинс поклаща глава.

– Опасявам се, че това е крайно недостатъчно, Ваша Светлост. Сигурно имате някаква недвижима собственост.

– Всичко е прехвърлено на съпругата ми.

– Тогава можете да я помолите да гарантира за вас.

– Не мисля.

– Ако няма кой да гарантира за вас, ще се наложи да ви откажа.

Ан оставя порцелановата чаша на масата.

– Колко изгубихте след ареста ми?

Дженкинс изкривява тънките си устни.

– Твърде много, Ваша Светлост. И то не само пари, но и репутацията си. Като ваше доверено лице и върху мен паднаха известни съмнения. – Той замлъква за секунда и продължава с горчивина в гласа. – В моята професия нищо не се цени така, както доброто име. Не съм си представял, че на моята възраст ще ми се наложи да започвам едва ли не отначало.

– Тогава разбирате ситуацията, в която се намирам.

В очите на Дженкинс се появява внезапен интерес.

– Нима възнамерявате да си върнете положението в двора?

Ан не отговаря нищо. Старият човек се накланя към него.

– Затова ли приехте амнистията? Затова ли се върнахте тук?

Ан извръща глава към мен.

– Кажи му ти.

Аз връщам полуизядения сандвич в чинията и казвам делово.

– Негова Светлост е тук, за да спази едно свое обещание.

Дженкинс проговаря тихо.

– Знаете колко врагове имате тук.

Неприятна усмивка плъзва по устните на Ан.

– Нима някога съм бил особено популярен?

Отговор не последва.

– Ще рискувате ли? – гласът на Ан е почти нежен. Дженкинс го наблюдава изпод гъстите си вежди и после избухва в беззвучен смях.

– Знаете ли, Ваша светлост, колко беше скучно в този град без вас? – Изведнъж тонът му отново става сериозен.  – Искате още веднъж да заложа името си във вашите начинания.

– Тук става въпрос само за пари. – Ан влага в последните думи цялото си високомерие.

– Така е, така е. – Дженкинс сключва тънки пръсти пред лицето си. – Каква сума ви е необходима?

– Хиляда. На първо време.

– Млади човече, слезте долу при Питър и му кажете да ви даде парите.

Аз поглеждам Ан.

– Ще се поразходя малко.

Той кимва. Слизам долу и откривам Питър зад купчини книжа на бюрото му. Когато му казвам сумата, той подсвирва леко.

– Охо, старият доста се е отпуснал.

Докато отваря желязната каса, ме пита.

– В банкноти, в книжа или в полици?

– Сто в злато, останалото в банкноти.

Той повдига вежди.

– Както желаете.

Той вади фишеци с монети и преброява парите пред мен. Вдигам една от монетите към светлината от тесните прозорци и профилът на Негово Величество Едуард проблясва.

– Сто – казва Питър и избутва купчината към мен. Аз започвам да тъпча монетите в джобовете си.

– Опасно е да се разхождате с толкова пари – казва той, докато отброява банкнотите.

Аз се усмихвам широко.

– Не се безпокойте. В напълно сигурни ръце са.

Отново съм сред хаоса на оживените улици. Монетите приятно тежат в джобовете ми, слънцето пари в очите ми. Аз се смея, докато прескачам канавките и се промушвам между конските впрягове. Смея се, докато заобикалям играещите деца сред калта на улицата, докато се покланям на проститутките, застанали на праговете с все още сънени лица от уморителната нощ. Смея се, когато ръцете на минувачите ме докосват случайно, когато се изгубвам из улиците и отново намирам пътя си през сърцето на града.

И докато прекосявам пазари и тържища и вдишвам мириса на животни и хора, докато преминавам покрай работилници и миризмата на разтопено желязо, на печена глина и на все още сурово дърво, покрай пекарни и аромата на пресен хляб, покрай странноприемници и мириса на евтино вино и пържено месо, покрай бордеи и острия дъх на опиум и джин, който не може да прикрие този на бедност и отчаяние…

…тогава сред хората и слънчевата светлина чувствам старата увереност, че само ако протегна ръка и свия пръсти в юмрук, целият свят ще е мой отново. Защото аз съм царят, помазан с кръв и възкачен на престол от плът.

Някой се блъска в мен и чифт сини очи се смеят срещу ми.

– Простете, господине.

Аз се сепвам и мигът отлита нанякъде, безвъзвратно изгубен в младото лице пред мен.

– Няма защо – отговарям и проследявам с поглед изящната фигура, която се изгубва в тълпата. Сега не ми остава нищо друго освен да се прибера. Оставям пари на пазача, за да купи най-необходимото и той ми съобщава, че е намерил подходящ човек за къщата. Кимам одобрително и после се връщам в стаята си. Изваждам монетите от джобовете си и ги разпръсквам върху дюшека. Както и очаквам, няколко от тях липсват. Просвам се на леглото, закривам очи и се смея гласно на себе си.

Десета част

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: