Осма част

Някой ме повиква по име и аз се отзовавам.

Водата e хладка като забравена чаша чай. Вкусът й е солен и когато отварям очи, всичко е сиво. Нося се по течението цяла безкрайност преди да почувствам под краката си фин пясък. Изкачвам се по склона и се озовавам на бряг, покрит с черни камъни. Задушно е и сумрачно, от стелещата се мъгла не виждам почти нищо пред себе си. Познавам това място, реката с вкус на сълзи, ониксовия бряг, тишината, която оглушава.

– Тук съм, Душеядецо.

Шум на криле сред виолетово-черните спирали мъгла. Протягам облечена в метал ръка напред. Птицата каца върху дланта ми и аз поглеждам право в празните орбити от суха, жълтеникава кост.

– Добре дошъл, господарю на козите.

– Защо ме повика, Душеядецо?

– Имам послание.

Какво, мислеше, че няма да забележи ли, казва заядлив глас в главата ми. Не, просто се надявах да не обърне внимание.

– Говори.

– Той се интересува дали има по-особена причина за действията ви.

– Не бих казал.

– Това може да има последици.

– Зная.

– Той би искал да знае кога ще се завърнете.

Мълча. Сякаш не знае отговора. Сякаш не съм му го казвал хиляди пъти.

– Имате задължения.

Аз стисвам пръсти около врата на птицата и тя се разпада на прах и пера в юмрука ми.

– Нима те е изпратил като наказание за някое прегрешение, Душеядецо? – провиквам се в сумрака. – Защото, кълна се, изпитваш търпението ми.

– Той каза, че ако смятате още да се самосъжалявате, поне го правете с достойнство – долита гласът от сенките.

Смехът ми разсича гъстата като желе тишина.

– Абадон! – изкрещявам. – Кажи на Утринната звезда, че не съм забравил дълга си. Кажи му, че ако той търси истината в движението на планетите и сблъсъка на слънцата, то аз я откривам в плътта и кръвта.

Сред мъглите съзирам изпито лице с бездни от мрак вместо очи.

– Кажи му, че имам нужда от още време – казвам тихо и нещо неопреодолимо ме запраща обратно в непозната стая, върху студено легло. За миг губя представа за време и място.

– Симон, тук е ужасно тъмно – казвам в празната стая преди да си спомня, че мъжът, към когото се обръщам, е мъртъв от повече от хилядолетие.

После се досещам къде съм. Ставам и отивам до прозореца. Дъските скърцат под краката ми и стъпките ми вдигат облаци прах. Избърсвам с ръкав мръсното стъкло. Навън запустялата градина изглежда призрачна на лунната светлина и изведнъж ме връхлита чувството, че всичко е само сън, илюзия и когато се събудя, ще съм все още там, в своя затвор от мрак и тишина. И тогава мелодията от сутринта зазвучава в главата ми, и започвам да тананикам отначало тихо, после по-силно.

…Когато срещна я през май,

На ложето от сини теменуги…

– Господи, няма ли да млъкнеш най-сетне?

Ан седи срещу мен в каретата, прикрил с ръка очите си.

– Някога ми бяха казали, че имам нелош глас.

– Ангелски, предполагам? – гласът му е леко приглушен.

– Много смешно.

Млъквам и гледам намръщено през прозореца. Еднообразният пейзаж вече дяволски ми е доскучал. Зелени хълмове, ливади, след това още хълмове и така до безкрай. Конете се движат в равномерен тръс по правия път и ритъмът на хода им унася.

– Ан?

– Какво?

– Спиш ли?

Той маха ръка от лицето си.

– Сега какво има?

– Трябваше да ми позволиш да приема заема от Мортимър.

– Останах с впечатлението, че обсъдихме този въпрос преди около час.

Така е, обсъдихме го, но това не променя факта, че сме без пукната пара.

– Все още не е късно. На следващата спирка ще му пиша да изпрати парите.

Ан стисва челюсти.

– Не.

– Само за начало.

– Не.

– После ще му върнем парите.

Той демонстративно обръща глава настрани и затваря очи. Аз се облягам назад и кръстосвам ръце. Дори със заема няма да можем да се справим. Друг е въпросът, че отказът ми оскърби Мортимър. „Господарю, напускате ни след като пет поколения в рода ми са ви служили. Поне бихте могли да приемете парите.“ „Мортимър,“ казвам аз непривично меко. „не ви напускам завинаги. Когато задълженията ми приключат, ще се върна.“ „Задълженията ли ви, господарю?“ Мортимър е досадник и глупак, но нещо в него ми напомня за човека, който преди няколко столетия ми предложи душата и гостоприемството си и затова казвам. „Ако някой открие дявола, мислиш ли, че това е отговор на молитвите му или прищявка на съдбата?“ „Това е вашата воля, господарю.“ Аз изсмивам. „Уви, приятелю, в случая нямам вина. Но не вярвам в случайности.“ добавям с крива усмивка.

„Изпитваш ли ме, Господи?“ мисля си, докато наблюдавам мъжа срещу себе си. Или собствената ми суета ме заслепява? От толкова време съзнателно се изгубвам, следвайки хода на случващото се около мен. Не е в природата ми да се подчинявам на този привиден хаос, но точно затова чувството на страх и очакване е толкова по-болезнено и сладостно.

Бавно започвам да чувствам града още преди да навлезем в него. Чувам ниския, вибриращ шум, усещам мириса и топлината на хиляди хора, послевкусът на дим и прах в гърлото. „Идвам!“ мисля си въодушевено и го виждам в ума си – готически катедрали, каменни дворци, железни мостове, обсидианови обелиски, шумни площади, кули, обитавани от гарвани с подрязани криле. Мрачен, печален и студен в своето величие – имперски град. Напомня ми за друг отпреди хилядолетие, но онзи беше лято и бял мрамор, а този е есен и сив гранит. Но и неговата песен е същият дълбок и обсебващ напев, същата мелодия на възторг и ликуване, която ме преследва завинаги.

– А сега накъде, господа? – пита кочияшът.

Аз поглеждам многозначително към Ан. Той казва някакъв адрес в покрайнините. Спираме пред малка, тухлена къща. Ан почуква на вратата и след известно време ни отваря възрастна жена.

– Да? – тя ни оглежда подозрително.

– Госпожа Деланси още ли живее тук? – пита Ан.

Тя кимва.

– Но госпожата не приема посетители.

Тя понечва да затвори, но Ан е по-бърз и обляга длан на вратата. Тя стисва устни.

– Предайте на госпожата, че съпругът й моли да го приеме.

Тя му хвърля изненадан поглед и изчезва вътре. След минута се появява с решително изражение.

– Госпожата каза, че вие сте човекът, когото най-малко иска да види.

– Кажете й, че няма да й отнема повече от минута и повече няма да я безпокоя.

Тя се колебае.

– Моля ви.

Тя отново ни оставя на прага, но когато се връща, ни поканва вътре. Въвежда ни в малка, скромно обзаведена стая. До прозореца седи жена, облечена изцяло в черно. Ан се покланя дълбоко.

– Значи слуховете са истина. – Гласът е нисък и плътен. – Получил сте амнистия.

– Госпожо, не бих ви обезпокоил, но…

– Елате по-близо – прекъсва го тя. – Искам да видя лицето ви.

Той послушно пристъпва в правоъгълника светлина до прозореца. Тя го оглежда, наклонила леко глава.

– Годините не са били милостиви към вас, Ан – казва най-накрая.

– Но не и към вас.

Тя изкривява уста презрително.

– Спестете ми глупостите, херцоже. За какво сте дошли?

– Ще ви помоля за разрешение да ползвам къщата в Белгрейв.

Тя повдига вежди.

– Къщата е ваша и не се нуждаете от разрешение, за да живеете в нея.

– Напротив, госпожо, ваша собственост е по закон и по мое желание.

Тя вдига поглед от ръцете си в скута.

– Ако желаете, ще си получите всичко обратно. За мен ще е облекчение да отхвърля това… бреме.

Той поклаща глава.

– Моля ви само за временно ползване на къщата.

– Както желаете.

Позвънява на прислужницата и я моли за лист хартия и мастило. Перото скърца в плътната тишина, докато тя пише.

– Дайте го на пазача.

Той взема листа и се покланя отново.

– Благодаря ви.

Тя отвръща лице.

– Просто се махнете от очите ми, Ан – казва безизразно.

Когато сме почти на вратата, тя проговаря отново:

– Понякога се питам дали Бог наистина съществува и защо позволява хора като вас да кръстосват света му. Питам се защо обесват хора за откраднато парче плат, а вас оставиха жив. После си спомням, че някога имах чувства към вас и си мисля какви жалки, порочни същества сме. – Тя вдига глава и очите й са сини като лед. – И разбирам, че Бог ни е изоставил и че всички заслужаваме съдбата си.

Ан отваря вратата и ние излизаме навън. Той стои на улицата сякаш не знае къде е. Аз го докосвам леко по ръката.

– Да вървим.

Той кимва.

– Белгрейв – казва той на кочияша и ние потегляме отново.

Вечерта размива очертанията на града. Въздухът e студен като острие на бръснач и влагата попива в костите ми. Прекосяваме реката, колелата на каретата трополят по грубия паваж. Облаците се отразяват в зелено-сивата вода. До нас достига звън на църковни камбани и аз поглеждам към оловното небе, разрязано от черни шпилове. Te Deum laudamus.

Къщата е огромна, мрачна сграда с изронена каменна облицовка и тъмни прозорци. Металната ограда е заключена с огромен катинар на ръждива верига. Аз се доближавам и надниквам в двора. Огромно черно куче се хвърля със всички сили върху оградата и лае като обезумяло. Аз отскачам назад, ругаейки. Отнякъде се появява възрастен мъж и хваща кучето за нашийника.

– Нямате работа тук – провиква се той през оградата.

Ан застава пред мен и подава листа хартия през решетките. Старецът поклаща глава.

– Не мога да чета.

– Но можете да разпознаете подписа, нали?

Той кимва.

– На госпожата е. С какво мога да ви услужа?

– Като начало можеш да отвориш портата, дъртако – подхвърлям аз иззад рамото на Ан.

– За известно време ще живеем тук – казва Ан.

Старецът ни гледа сякаш сме изгубили ума си.

– Тук? Но къщата не става за живеене. От години никой не е стъпвал в нея.

– Това няма значение. Отворете най-накрая.

Той се бави, докато търси ключа. Ръцете му треперят, докато се опитва да отвори. Веригата пада на земята с глухо дрънчене и ние влизаме в двора.

– Почакайте – казва старецът. – Трябва да донеса фенер.

Ние чакаме на пътеката сред високата трева. После отново чакаме, докато той отключва вратата на къщата на светлината от фенера.

– Госпожата трябваше да ме предупреди – мърмори. – Можех да почистя някоя от стаите.

Той отваря вратата пред нас.

– Ако имате нужда от нещо, аз ще съм в пристройката отзад.

– Благодаря.

– Ще ви оставя фенера.

Ние прекрачваме прага. Аз повдигам фенера над главата си и се оглеждам наоколо.

– Господи, Ан, той е прав. Не можем да живеем тук.

Той махва с ръка и тръгва напред и аз трябва да го следвам, за да осветявам пътя. Прекосяваме пусти стаи. Мебелите са неясни контури под платнищата, с които са покрити, картини в тежки рамки са небрежно подпряни на стените. Краката ни остават дълбоки следи в прахта, по лицата ни полепват паяжини, прескачаме парчета отронен гипс. Фенерът осветява мръсни стени с разкъсани тапети и жълтеникави петна влага. Най-накрая Ан отваря двойна врата с адско скърцане на стари панти и ние се отзоваваме в обширна дневна с еркери, гледащи към подивяла градина. Ан махва платнището от креслото и сяда. Аз оставям фенера на масата и гледам как в светлината му танцуват милиарди прашинки.

– Е – казва той след малко. – Можеш да си избереш която поискаш стая.

Аз презрително изсумтявам.

– В този мавзолей?

Той се изсмива сухо.

– Не ти ли харесва тук? Такова нетърпение да заминем, а сега си разочарован.

Аз раздвижвам пръсти пред фенера и сенките по стените се превръщат в излитащи жерави.

– Няма да спечелиш тази игра, Ан.

– Нима? – той с широк жест посочва наоколо. – Това е, което мога да предложа и с което ще се наложи да се примириш.

– Колко още пъти ще се унижиш преди да ме помолиш за помощ? – питам безучастно, докато птиците се превръщат в гарвани.

– Аз не се унижавам.

– А – казвам аз – по-скоро се наказваш.

– Лека нощ – казва той натъртено.

Отдръпвам ръце от светлината и за миг изглежда сякаш сенките изчезват в дланите ми. Аз въздъхвам и се отправям към вратата.

– Лека нощ, Ан.

Девета част

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: