Седма част

Лицето му, когато ме изправят пред него.

Защо е избран най-милосърдният сред тях?

Той се моли, докато ме оковават. Аз не съм този, за когото е предназначена  молитвата му. Името, което изрича, отдавна не е мое.

– Не се нуждая от милостта ти, сине Божии – крещя, когато желязото се впива в плътта ми.

Аз коленича под тежестта на метала, кръвта ми попива в сухата пръст.

Притискат челото ми о земята, докато заключват веригите. Извръщам очи настрани. Слънцето залязва над пустинята, червено и гневно.

– Да бъде волята Tи, Господи – гласът му се разнася неочаквано ясен.

Земята се разтваря под мен и ме поглъща. Пръст и камъни ме затрупват.

Скалите ме смазват под тежестта си, костите ми се трошат като стъкло. Устата ми се пълни с пепел и прах. Пропадам в бездна от мрак и студ.

Следва моята безкрайна нощ.

…Господи, защо ме изостави?

…………………………………………………………………….

Свестявам се в парка около замъка, сгърчен върху хладната трева, вкопчил пръсти в меката пръст. Не мога да дишам. Кашлям и плюя, опитвайки се да изгоня отвратителния вкус на сажди и пушек в устата си. Ставам внимателно, разтягайки до болка мускулите си и чувствам движението на костите в ставите, вихъра на кръвта във вените. Примигвам срещу луната. Над мен е само нощното небе и вече мога да си поема дъх.

Тръгвам напред, надявам се, в посока към замъка. Вървя неуверено и на няколко пъти се подхлъзвам върху влажната трева. Когато почти излизам от гората, ме посреща оцветено в оранжево-жълто небе, сякаш изгревът е решил да подрани. Облягам се на един кестен и наблюдавам като хипнотизиран собственото си творение. Кулата гори като гигантска факла, осветявайки извърнатите лица на събралото се множество. Скупчени на безопасно разстояние от пожара, по нощници и леко сънени всички изглеждат развълнувани като деца на празненство с фойерверки.

– Мастър Уейл!

Поглеждам в посоката, от която идва гласът. Моята позната заедно със своята приятелка. Приближавам се към тях.

– Дами. – Покланям се учтиво.

– Разтревожихме се за вас, сър – казва тя, поклащайки глава. – Решихме, че сте останал в кулата.

– Излязох за малко да се поразходя. Мисля, че страдам от безсъние – казвам замислено и после се усмихвам виновно. – Надявам се, не съм ви причинил излишни тревоги.

– О, не. Негова светлост бе така любезен да ни уведоми, че не сте бил с него в кулата.

Аз се оглеждам наоколо.

– Той се прибра в замъка и уверявам ви, не е пострадал – намесва се приятелката й, прочела мислите ми.

Аз се обръщам с усмивка към нея. Разбира се, че не е пострадал. В противен случай всички щяхте да сте мъртви.

– Знаете ли какво е причинило пожара? – интересувам се небрежно.

– Нямаме представа.

– Негова светлост предположи, че свещ е подпалила завесите в стаята му, докато е спял.

– Истински късмет, че са успели навреме да го изведат.

– Да те събудят посред нощ заради пожар. Помислихме, че някой си прави шега. После Джени видя, че кулата гори.

– Дори не успяхме да се преоблечем.

– В известен смисъл беше доста неловко. Джени пищеше през цялото време, сякаш тя се бе подпалила.

– Мислех, че ще умрем.

– Глупости. Изобщо не беше толкова страшно.

Рояци искри се носят към нас от нощния вятър.

– Не се ли опитаха да угасят пожара?

– В началото. Но огънят е толкова силен, че единственото, което можеше да се направи, бе да вземат мерки да не се разпространи.

– Лорд Мортимър каза, че не ни остава нищо друго освен да изчакаме пожарът сам да утихне.

– Поне гледката си струва.

Аз кимвам. Не ще и дума. Пожарът реве като звяр в клетка. Пламъците почти докосват луната. От време на време горящ отломък пада с оглушителен трясък върху каменните плочи на двора. Лениво се чудя колко още подпорните греди ще издържат на огъня, когато една мисъл ме осенява.

– По дяволите, вещите му – казвам тихо аз. – Той ще ме убие.

Тя ме поглежда с осветени в червено ириси.

– Надявам се, няма да се втурнете да ги спасявате от огъня.

– Мисля, че е вече малко късно – отговарям и в този миг кулата рухва под собствената си тежест в облак от пепел, хоросан и черен дим.

Тежките каменни блокове затрупват свързващата я със замъка галерия.

– Най-накрая – казва някой с сух, драскащ глас.

Джеферс заедно с краля е застанал леко встрани от тълпата. И двамата са облечени в дрехите си от вечерта – явно никой от нас не си е лягал тази нощ. Кралският прокурор се закашля тихо и притиска към устните си кърпичка. По белия плат се разлива тъмно петно. Той се обръща и погледът му среща моя. Аз навеждам очи.

– Трябва да изчакаме още малко – казва Мортимър високо.

Лицето му е бяло като мляко и той прекарва трепереща ръка през устата си. Всички чакаме учтиво, докато работниците хвърлят пръст върху тлеещите пламъци сред руините на кулата.

– Ще ни изпратите ли до стаята ни, мастър Уейл? – тя ме докосва леко по ръката.

– За мен ще е удоволствие – казвам аз разсеяно.

Трябва да намеря Ан. Минаваме покрай Мортимър и той се опитва да ми каже нещо, но аз се преструвам, че не го забелязвам. Пробивам си път през тълпата, следван от двете жени. Вътре в замъка цари оживление. Всички чувстват леко облекчение, сякаш са успели да се скрият от проливен дъжд. Някой предлага да пийнат по нещо преди да се върнат в стаите си. Предложението се посреща с одобрение. Мортимър дава нареждания да донесат закуски, кафе и чай.

– Ако предпочитате да се подкрепите – казвам аз на моята позната.

– Не, благодаря, по-добре да се върнем в стаята – отвръща тя.

Изкачваме стълбището и завиваме по коридора към западното крило. Спираме пред една от вратите в дългия, облицован в синя коприна пасаж.

– Мастър Уейл, благодаря ви за всичко. Съжалявам, че обстоятелствата ни попречиха да се радваме по-дълго на компанията ви – казва тя.

Аз се покланям.

– Ако се отбиете в столицата, за нас ще е истинско удоволствие да ни посетите. Чувствайте се добре дошъл по всяко време – тя се засмива с всякакви обещания в гласа.

Аз се навеждам и целувам ръката й. Те се прибират в стаята си. Аз стоя и се усмихвам пред затворената врата.

– Лорд Мортимър би искал да разговаря с вас – чувам гласа на Гилиам зад себе си.

– Не сега – казвам аз. – Трябва да намеря Ан.

– Със сигурност бихте могли да отделите няколко минути, преди да обезпокоите Негова Светлост. Той си почива в библиотеката.

Обръщам се. Гилиам стои в коридора и лицето му е в сенките. Приближавам се неприлично близо до него. Той едва се сдържа да не отстъпи назад. Аз показвам зъбите си.

– Щом настоявате така учтиво – казвам.

Той се обръща рязко и тръгва напред, без да погледне дали го следвам. Аз вървя след него и се сещам за онзи разговор отпреди няколко години.

…преди три години той идва при мен, за да моли за живота на дъщеря си. И понеже никога преди не е искал нищо от мен, и защото винаги щом ме погледне, очите му  са студени и безизразни, аз го изслушвам с известен интерес. Всъщност не ме моли, о, не. Той изисква, почти ми заповядва със същия оскърбителен тон, със същите презрителни очи. Казва, че знае, че нищо не е даром, че е готов да плати цената. „Нима?“ отвръщам аз. „Защото не знаете какво мога да поискам.“  Той отговаря, че мога да отнема живота му още сега, но да не докосвам детето. Аз се разсмивам и му казвам, че ако спасението на душата на дъщеря му е толкова важно, да я остави да умре. Защото тяхно е царството небесно. Той стои безмълвен, а изражението му бавно се променя. После пада на колене пред мен…

Гилиам отваря вратата на малкия салон на втория етаж. Влизаме вътре. Мортимър неспокойно кръстосва стаята и при появяването ни се втурва към мен.

– Господарю, смирено ви моля за прошка.  – Устата му започва да трепери. – Имайте милост.

Аз се облещвам насреща му.

– Това пък какво означава?

Той продължава да дърдори несвързано.

– Най-покорно ви служа толкова години. Не бих си и помислил да проявя неуважение към вас. Но днес се уплаших. Трябва да разберете. Беше неочаквано.

Най-накрая схващам. Досмешава ме.

– Господи, нима си решил, че ще опожаря целия замък, за да ти дам урок?

– Но, но…

– Това беше инцидент.

Той ме гледа неразбиращо.

– Инцидент, инцидент – повтарям аз. – Като например свещ да подпали завеса. Да ти го кажа буква по буква ли?

Облекчението се разлива по лицето му. Той се изкашля смутено и се опитва да си върне достойнството.

– Господарю, ужасно се притесних. За семейството си, за гостите ни. Ако пожарът се беше разпространил и някой беше пострадал… – изведнъж млъква и лицето му се сковава.

– Ще решат, че това е заговор срещу краля – изтърсва той крайно сериозно.

– Глупости. Стаята му се намира в другия край на замъка.

– Това няма да ни се размине.

– Напротив, за скъпите ни гости пожарът не е нищо повече от малко среднощно приключение.

Той ме гледа недоверчиво. Аз го потупвам насърчително по рамото.

– Повярвай ми, Мортимър, утре ще има далеч по-интересни теми за обсъждане от тази за разрушена кула и притеснен домакин.

– Щом казвате. – Не изглежда убеден, но аз нямам желание да прекарам остатъка от нощта в успокояване на истерични пристъпи.

– Ако сме изяснили всичко, смятам да ви пожелая лека нощ, господа – казвам аз и излизам.

– Ще ни напуснете, нали? – Гилиам ме е последвал навън. – Заедно с Негова светлост.

Аз се обръщам и го изглеждам.

– Не е ли това една прекрасна новина за всички ни?

Той не обръща внимание на думите ми.

– Все още не съм изплатил дълга си към вас – казва с равен глас.

Аз внимателно изучавам лицето срещу мен.

– Грешите, мастър Гилиам. Дългът ви е отдавна изплатен. – Протягам ръка и докосвам очите му. – Още в онзи ден, когато коленичихте пред мен.

Не изчаквам да ми отговори.

Време е да намеря Ан.

Предпазливо отварям вратата на библиотеката. Той е заспал на дивана. Върху гърдите му, в ритъма на дишането му се повдига и пада разтворена книга. Известно време го наблюдавам замислено. След това отивам в ъгъла между високите до тавана рафтове и сядам в сенките. Свивам краката си към себе си и облягам брадичка на коленете си. Унасям се в разпокъсани сънища от мрак и шепот.

– Там ли си? – гласът му ме изтръгва от просъницата.

Аз повдигам глава.

– Да – отговарям дрезгаво.

– Казах на Едуард, че приемам предложението му.

Аз мълча. Той оставя книгата на пода и се намества по-удобно на дивана.

– Ан, съжалявам за нещата ти – казвам най-накрая.

– Ще го преживея. – Той се изсмива тихо. – Това ще ми спести събирането на багажа.

Интерлюдия първа

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: