Пета част

Кралят седи срещу камината, увит в кожи. Ан се покланя леко и Едуард му посочва креслото до него.

– Да ви представя своя секретар – казва Ан – Томас Уейл.

Аз също се покланям. Кралят ме поглежда за миг.

– Разговорът ни е конфиденциален.

Ан сяда в креслото и протяга дългите си крака към огъня.

– Досещам се – отвръща. – След като сте решили, че присъствието на лорд Джеферс е необходимо. – той поглежда към кралския прокурор, който стои до прозореца с гръб към нас.

Кралят изсумтява.

– Спести нахалството си за по-подходящ случай, Ан.

Ан подпира буза на юмрука си.

– Ще ми простите, ако годините изгнание са се отразили на обноските ми, Ваше Величество.

Едуард се изсмива високо.

– Чухте ли, лорд Джеферс. А как ли би му се отразил ешафодът? – той отново се обръща към Ан. – Уви, братовчеде, след толкова години все още не се убедихте, чe изгнанието е най-голямата милост, на която може да се надявате.

– Не съм молил за нея – отвръща сухо Ан.

– И аз не бих ви я оказал, ако не бях принуден от обстоятелствата. – Кралят раздразнено отмята кожите от коленете си. – Пресвета Дево, Ан, за всичко, което сте извършили, и смъртта не е достатъчно наказание. Само Господ може да ви е съдник.

Нищо в изражението на Ан не се променя, когато казва:

– Преди десет години ви казах да постъпите според съвестта си и да изпълните дълга си.

– Освен кралски имам и роднински дълг – отвръща с равен тон Едуард. – Ако не го бях спазил, нямаше да водим този разговор.

Ан се усмихва мрачно.

– Да, вече щях да съм изгнил в гроба.

Кралят се заглежда в огъня.

– Херцоже, лорд Джефърс носи документите за амнистията ви и аз ще ги подпиша при едно условие.

Ан изкривява уста.

– Знаех си, че ще се стигне до този момент.

Кралят продължава, игнорирайки забележката.

– Винаги сте се ползвали с доверие в малкия двор. Бих желал след пристигането си в столицата да прекарвате повече време там.

– Имате предвид да шпионирам?

– Щом предпочитате така да се изразите. – Едуард кръстосва ръце. – Няма да крия, напоследък Нейно Височество започна погрешно да тълкува загрижеността ми към ставащото в двора й. Страхувам се, че снаха ми твърде много се вслушва в мнението на роднините си и забравя дълга към страната си. Така че, както и да го наречете, имам нужда от доверено лице, което да противодейства на влиянието на тъста ми.

– И как точно смятате, че ще стане? Да не мислите, че ще ме приемат с отворени обятия, знаейки чия ръка е подписала амнистията ми?

– Но, херцоже – отвръща с невинен вид кралят – именно Нейно Височество настоя за помилването ви.

За пръв път усещам у Ан нещо друго освен обичайното безразличие.

– Нейно Височество?

– Снаха ми неколкократно вече ме е молила да преразгледам присъдата ви. В крайна сметка реших да изпълня желанието й. Така че няма от какво да се притеснявате, херцоже. Ще бъдете повече от добре дошъл в двора й.

Ан започва да се смее.

– Мисля, че надценявате и себе си, и мен, Ваше Величество.

Кралят също се смее, но когато спира, лицето му става жестоко.

– Ан, не мислете, че ще си играете с мен. Кълна се в Бога, по-добре да гниете тук до второто пришествие, отколкото да стъпите в столицата ми. Въпреки това ще ви дам шанс да докажете лоялността си към короната. – Подигравката в последните думи е смазваща. – Кой знае, така може да изкупите част от греховете си.

– Лоялност! – Ан буквално изплюва думата. – И защо си мислите, че можете да разчитате на някаква лоялност от моя страна?

Джефърс проговаря внезапно, без да се обръща.

– Ваша Светлост, преди десет години подписахте в мое присъствие един документ, в който признахте всичките си престъпления. Тогава ви бе обещано, че той  няма да види бял свят, ако приемете доброволно изгнанието си.

Ан се озъбва злобно.

– Не вярвах, че всичко ще се сведе до нескопосано изнудване.

Джефърс продължава невъзмутимо.

– Негово Величество не е виждал този документ и в името на всичко свято се надявам никога да не го види. Но ако се наложи, ще обявя признанията ви публично. – Той хвърля поглед към Ан. – Дори това да означава да понеса цялата тежест на правосъдието за укриването им през всичките тези години.

Ан не отвръща нищо. Едуард казва тихо:

– Смятате ли, че снаха ми би се застъпвала така горещо за вас, ако узнае какво точно сте извършили?

Ан се обляга назад в креслото си. Лицето му отново става непроницаемо.

– Правете каквото искате.

Едуард въздъхва.

– Упорството ви заслужава възхищение. Ако предпочитате да прекарате останалия си живот тук, аз няма да ви попреча. Но ако решите да приемете амнистията, ще се наложи да правите каквото ви заповядвам. Животът ви ще ми принадлежи. Решението е ваше.

Ан се изправя.

– Вървете по дяволите всичките.

Едуард казва, без да отклонява поглед от пламъците в камината.

– Имате време до утре сутринта да ми отговорите, херцоже.

Ан го поглежда, но не отвръща нищо. На вратата се спира и подхвърля през рамо:

– Кажете, лорд Джеферс, как е семейството ви?

Кралският прокурор се обръща и в погледа му има толкова омраза, че аз инстинктивно облизвам устни. Ан се изсмива и излиза навън.

Шеста част

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: