Теурга (wip)

– И двамата сме съгласни, че толкова голямо знание може да бъде само разрушително – каза Визингер. – Не бих отрекъл ползата от Изкуството в някои случаи, но такава мощ е твърде …непрактична.

Моргантон седеше отпуснат на стола, кръвта му капеше върху скъпия килим в кабинета на Визингер.

–  Всички ние сме ви признателни за разрешаването на тази неприятна ситуация, но за съжаление съучастничеството ви в неговите престъпления и вашите собствени усложняват нещата.

– Сенатът настоява за процес – продължи Визингер и Моргантон вдигна глава. – Да – въздъхна първият, – казват, че истината трябва да се разкрие и правосъдие да бъде въздадено.

Моргантон започна да се смее беззвучно. Визингер се усмихна.

– Аз лично съм повече загрижен за рисковете, които произтичат от присъствието ви тук. Сега когато войната свърши, не можем да позволим повече безредици. Не и ако се смята, че държим положението под контрол.

Той млъкна за миг.

– Надявам се, разбирате, месир, сложната позиция, в която се намирам. Аз съм държавен служител и това означава, че трябва да поставям нуждите на гражданите ни над всичко. Дори и над желанията им.

––

Николас се събуди в оранжевия сумрак на вечерта, лепкав от пот, с пресъхнала уста и език крехък като листо. Горещината на деня бе попила в каменните стени на стаята, в чаршафите, омотани около него, в кожата му. Прозорците на стаята му нямаха завеси и през целия ден жестокото слънце на пустошта бе хвърляло лъчите си върху тялото му, изгаряйки го безмилостно.

Той се изправи бавно, изтощен въпреки съня, тази умора нямаше да премине толкова лесно, без значение колко часове от деня прекарваше в накъсани сънища. Пръстите му трепереха, докато се пресягаше за ризата, захвърлена на стола до леглото. Кожата му вече бе започнала да се бели след изгарянето в гневно червено и той я усещаше възпалена под грубия плат. Закопча ризата, пропускайки няколко копчета, и дръпна звънеца до леглото, за да повика Ерих.

– Някакво писмо? – попита, когато другият влезе с подноса вечеря.

– Не, сър – отвърна Ерих и Николас трябваше да седне на ръба на леглото и да се нахрани, мръщейки се на гледката от прозореца.

Навън пустошта се простираше чак до хоризонта, пейзаж от друг свят. Беше смайваща тази разлика между суровостта наоколо – само камениста, сивокафява пръст, жилави храсти и остри треви, и изобилието на живот в земите, от които бяха дошли само преди седмица.

Трябваше да яздят три дни през пустошта преди кулата да се появи на хоризонта, грохнала, грозна сграда, разпадаща се в горещината и праха наоколо. Николас се изправи на седлото, усещайки конфигурацията, същата, която бе изсушила въздуха и отделила това място от заобикалящата го реалност. Той се обърна и видя Моргантон да се зъби като звяр.

– Нямаше представа къде те пращат, нали, инквизиторе? – каза той и вдигна ръце в подигравателена имитация на Шрьодингерова конфигурация. Глифовете, татуирани дълбоко в кожата му, до кост, се раздвижиха предупредително и той отпусна ръце, ругаейки, веригите му издрънчаха рязко.

Не, нямаше идея, Николас си помисли мрачно, докато дъвчеше хляба. До него Ерих замиташе кафеникавия прах, който проникваше навсякъде въпреки мокрите парцали под вратите и рамките на прозорците. Николас внезапно се реши.

– Намери ми нещо за писане – каза на Ерих.

Прислужникът му донесе хартия, малка мастилница и перодръжка. Николас седна на паянтовото писалище до прозореца и примигвайки срещу залязващото слънце, започна да пише с нечетливия си, ъгловат почерк.

До Сената на града-република
Монсеньори,
В съответствие със заповедите Ви ескортирахме затворника до указаното място и се установихме в очакване на по-нататъшни инструкции.
Тъй като отговорността за безопасността на затворника до процеса е моя, считам за свой дълг да Ви уведомя, че въпреки усилията ми, поради обстоятелства, независещи от мен, е все по-трудно да изпълнявам задълженията си и затова се осмелявам да помоля да бъде изпратен човек, който да…

Той спря да пише, несигурен как да продължи. Ерих го наблюдаваше.

– Месир, – каза той, – може би е по-добре да оставите нещата, както са.

Николас притисна юмрук към челото си. Да, най-вероятно точно това очакваха всички от него – да стои в стаята си, докато нещата долу се погрижеха да затворят устата на Моргантон завинаги. Защото Николас със сигурност не бе нито достатъчно амбициозен, нито достатъчно смел.

Слънцето вече докосваше хълмовете по пътя си надолу към нощта. Ъгловати сенки се плъзнаха по каменния под на кулата, Николас застина, щом се появи усещането, че е на две места едновременно. Ръката му върху листа хартия вече бе тясна, старческа вместо познатата му широка длан с къси пръсти и изгризани до кръв нокти. Писалището вече бе от скъпа, тъмна дървесина, с полирана до блясък повърхност. Разтворена книга лежеше върху него, тънък сребърен молив до нея. Усети как някой се навежда над него и казва нещо, от което чу откъслечни фрази: …церемонията… господарю… време е…

Главата му се замая. Николас смачка хартията и се изправи. Нямаше време за внимателно обмислени писма. Той затвори очи за няколко секунди. Само няколко часа, след това ще почиваш. Ръцете му вече трепереха силно и Ерих го гледаше укорително, докато му помагаше да облече робата, но не каза нищо.

Пътят по разбитите стъпала надолу бе безкраен. Николас внимателно слизаше, опрял длан на стената, покрай стаите на войниците, гласове и светлина идваха от помещенията, покрай кухнята, складовете, надолу, надолу, към мрака и студа, който подземията издишваха.

Пазачът пред килията се изправи от стола, на който бе дрямал цял ден.

– Върви – каза Николас и войникът го остави.

Зад ръждясалите решетки Моргантон лежеше на нара. Николас запали газената лампа и мека, трепереща светлина освети подземието. Моргантон скри очи в сгъвката на лакътя си.

– Време ли е? – попита той, гласът му бе уморен и хриплив.

Николас прочисти гърлото си.

– Да.

Моргантон се изправи бавно и се доближи до него, толкова близо, колкото позволяваха решетките. Той бе ужасно слаб, като плашило, с изпъкналите си кости и прозрачната кожа под слоя мръсотия. От черното мастило на глифовете гърлото му изглеждаше прерязано.

– Кой би помислил, че чистилището наистина съществува, инквизиторе? – попита той, гласът му все така надменен и студен, но вече без истинска злост в думите.

Те сдържаха дъха си, докато светът около тях започна да избледнява.

– По дяволите – Моргантон успя да каже и Николас трябваше да го хване за ръката, за да го последва.

––

Този път книгата на писалището е негово творение. Всъщност това е първата, която написа, една година след университета, когато още си мислеше, че знае всичко. Книгата е пълна с грешки, разбира се, с прибързани заключения, с твърде много интуиция и твърде малко факти, но въпреки това у нея има зрънце истина и той внезапно е изпълнен със съжаление, че няма да може да я издаде редактирана. И все пак това не го спира да драска бележки в полетата, той няма какво друго да прави, докато чака.

Нощ е и газената лампа до него е запалена. Унищоженият град отвън, заточен в тази пустош, е безмълвен, също в очакване. Той се усмихва, докато задрасква цял параграф – понякога подозира, че градът е в хармония с настроенията му, или когато суетата му е в апогея си, че съществува заради него.

Преди десетилетие, може би две години преди да започне своя кръстоносен поход, той четеше лекции в университета на Фиренз. Студентите бяха обичайната сбирщина от невежи хлапаци, колегите му – посредствени сноби, но университетската библиотека имаше прекрасна колекция от книги и той успя да подлуди телохранителите си, като настоя да живее в преподавателското общежитие. После се наложи да дойде Вилем, за да го разубеждава, но междувременно се замеси в интригите на града със злополучен завършек. Както и да е.

На една от лекциите си се опита да събуди интереса на отегчената си аудитория с няколко практически примера. Той може и да бе Теурга, но дори това не попречи на часовете му да приспиват студентите (след няколко дни той бе още един уморителен глас, който трябваше да бъде изтърпян до звънеца). Така че той направи тази конфигурация, използвайки разположението на студентите в аулата, за да им покаже как самото им присъствие в реалността е мощ.

Ситуацията сега е същата, но в по-малък мащаб – конфигурация само от трима мъже и той се надява, заради самия него, че Вилем е взел предвид всичко, защото той няма никакво намерение да бъде милостив.

––

Стаята бе винаги една и съща. Николас бе открил коя е – на третия етаж на кулата, с пропаднал таван и прогнил гредоред под изронената мазилка. Но тук плътен килим скриваше каменните плочи на пода и от непокътнатия таван висеше полилей от черен метал, в който бе хваната синкава светлина. Възрастният мъж седеше на писалището до прозореца както винаги, профилът му очертан от светлината на лампата до него, с отпуснати върху облегалките на креслото ръце, с поглед към града навън, пред него бе разтворена книга със сребърен молив между страниците. Моргантон коленичи пред креслото и започна да говори с недоловим глас.

Николас познаваше възрастния мъж – той го бе виждал веднъж като дете. Баба му, винаги предусещаща промените в баланса на силите, го бе поканила в имението им. Той помнеше как му съобщи с подобаващо тържествен глас, че ще срещне най-великия човек на времето им. Роберт, неговият възпитател, каза, че ще научи как изглежда един масов убиец. Но това, което Николас видя, бе възрастен мъж със саркастична усмивка и приятен, тих глас. Една вечер той помоли Николас да покаже някои от конфигурациите, които бе научил.

– Опасявам се, че не притежава особена дарба – каза баба му, поклащайки глава, когато Николас непохватно превърна розите във вазата в тъмносини, като използва стъкло и къс черна хартия.

– А, това няма значение – каза Теурга и се усмихна. – Можем да променим света по толкова много други начини.

Николас помнеше и Моргантон, застанал в ъгъла на стаята, с поглед, който минаваше през тях, неговото надменно изражение се смекчаваше, само когато Теурга се обръщаше към него…

Николас застана до прозореца. Той бе уплашен до смърт. Страхуваше се от тишината около него, от безмълвието на огромните сгради от ръждива стомана и разбит бетон, от обгорелите улици между тях. Навън бе безкрайна нощ, без звезди, само късове мъгла, носещи се из небето.

Това не е истинско място, Николас предполагаше, но не можеше да каже чий бе този създаден свят – на Теурга, на Моргантон или негов. Той се опитваше да го промени, пръстите му чертаеха конфигурации в четирите ъгъла на прозореца, дъхът му оставяше следи върху стъклото, които после се опитваше да замрази в сложни фигури на ледена симетрия, дори се молеше мълчаливо. Без резултат. Не само заради неговото неумение, а и сякаш самият този свят бе непроменим, изсечен върху оловни плочи, изграден от неразбираема, неизменяема материя вместо от относителността на частиците/вълни на неговата реалност.

Моргантон повиши глас за миг и Николас се сепна и погледна към тях. Изражението на Моргантон бе измъчено, изтерзано. Теурга не го слушаше, той бе обърнал лице към Николас и ужасяваща усмивка бе на устата му. Това бе единственото предупреждение, което получиха.

Николас усети промяната, едва доловимия начин, по който този къс реалност се пренареди, пукайки като основите на стара къща. Той извика към Моргантон и другият се изправи бързо. Те застанаха рамо до рамо до вратата, с длани прилепнали към дървото. В тази реалност плътта им беше единственото нещо, което можеха да манипулират и Моргантон изсъска от болка, когато глифовете се впиха в кожата му, щом усетиха нареждането на конфигурацията, разделяйки плътта му в орнаментални срезове, кръвта започна да капе, попивайки в дрехите му, той дишаше тежко и Николас разбра, че Моргантон скоро ще загуби съзнание. Вече чуваше как онези изкачват стълбите отвън – бавните, спокойни крачки, шумоленето на мъртва, лющеща се кожа, съскането.

Теурга вдигна книгата си и започна да чете невъзмутим.

– Довърши я – изграчи Моргантон, лицето му бе посивяло от изтощение и болка.

Николас затвори очи и го докосна. Моргантон изкрещя, когато тялото му се разпадна в свое измерение, разрязващо през този свят. Плътта му съгради пътя назад – тунел от кост, фибри и капеща кръв, пулсиращ в ритъма на сърцето му.

Миг по-късно двамата се строполиха на пода в подземието. Моргантон бе в конвулсии, кръвта продължаваше да струи от устата и носа му, от разрезите на глифовете. Николас го възседна, затисна ръцете му с колена и подреди трескаво останалата част от конфигурацията. Той бе ужасен, че този път са прекалили, че няма да успее, че e объркал всичко и тогава Моргантон си пое рязко дъх и отвори очи.

Николас бързо стана от него и изпълзя към ъгъла на килията.

– Той знаеше, че идват – каза. – Знаеше го.

Проснат на пода, Моргантон гледаше тавана.

– Да – отвърна.

– Не разбирам – каза Николас. – Не разбирам какво правите, какво си причинявате.

Моргантон обърна лице към него.

– Аз все пак го убих – отвърна.

––

По-късно, когато Моргантон най-накрая заспа, Николас се изкачи обратно в стаята си, движейки се сковано като старец. Беше почти сутрин и Ерих го чакаше, задрямал на стола до вратата. Той не каза нищо, само слезе до кухнята да събуди готвача и да го накара да стопли вечерята. Междувременно Николас се съблече и изми кръвта на Моргантон от себе с хладката вода от легена.

– Той няма да оцелее още един ден – каза, когато Ерих затвори вратата. – Всеки път губи твърде много кръв и е изтощен.

Ерих започна да реже хляба с бързи, делови движения.

– Оставете го да умре, месир – каза.

Николас се втренчи в отражението си в съда, от косата му капеше вода.

– Не – отвърна. – Утре ще го отведа в града.

Ерих изпусна ножа и той падна на пода с дрънчене.

– Месир…

––

Николас се събуди в леглото си и когато вдигна ръка пред себе си, усети топлата кожа на коня. Пое дъх и се събуди отново, но този път приведен върху врата на животното. Той отметна завивките и конят раздразнен разтърси глава. Някой извика името му и Николас се оказа на пътя. Когато се извърна и видя кулата като игла през хоризонта, той изруга и обърна коня, но войниците се нахвърлиха върху му и въпреки че само се опитваха да го задържат, не да го наранят, той се отбранява яростно и накрая се озова седнал на пътя с разкървавена уста.

– Трябва да се успокоите, месир – Ерих бе коленичил до него.

– Виждам, че ти си получил писмата си – изплю Николас.

Ерих въздъхна. Върху бузата му имаше дълга драскотина.

– Негова Светлост е обезпокоен – каза тихо той. – Смята, че е неразумно това да продължава.

– Трябва да се върна.

– Не ме карайте да ви принуждавам, месир. Защото ако се наложи, ще го направя.

– Не мисля, че разбираш, Ерих – каза Николас. – Трябва да съм в кулата, защото ще се върна при всички случаи. Още тази нощ. И ако Моргантон умре, аз ще остана там.

Те се втренчиха един в друг.

– Какво сте направил? – изсъска Ерих, пребледнял. – Какво сте му позволил да ви стори?

Николас вдигна рамене.

– Каквото трябваше.

Ерих се изправи.

– Всички на конете – изкрещя. – Трябва да сме в града преди залез.

––

Николас се пробуди отново, отново в легло, трескав, гол под завивките, но във въздуха се носеше мириса на река и още преди да отвори очи, той знаеше, че е у дома.

В спалнята му бе сумрачно, до леглото му гореше свещ, от лявата му страна идваха гласове. Той обърна глава надясно – тъмна роба и колосана белота на ръкави, прикриващи мършави китки. В отговор на погледа му тънък показалец помръдна леко. Николас затвори очи и задиша равномерно.

– …или магическа кутия, ако предпочитате, Ваша Светлост. Знаете, онези играчки, в които поставяте предмет и когато я отворите, него го няма. Но той не е изчезнал, просто се намира в друга част на кутията, или по-точно казано, в друга вероятна реалност, която не можете да достигнете, освен ако…

– Освен ако не притежавате ключа. В този случай месир Лангенеер е предметът, а Моргантон е ключът, затова в известен смисъл месир Лангенеер все още е там…

– Не просто в кулата per se, а в онази с Моргантон в нея.

– Но той е тук също, нали? – този път гласът идва отдясно, сух, отегчен. Гласът на Визингер.

– Да, но той е тук заради нас, защото ние като наблюдатели определяме неговото състояние в тази стая и по същия начин Моргантон определя…

– Разбирам… Тази ситуация трябва да е доста вълнуваща за вас, господа. Само че аз съм обикновен човек и като такъв предпочитам практичността. С други думи, какво да обясня на Сената? Уверявам ви, те нямат време за парадокси. Държавата не се управлява от парадокси, престъпленията не се наказват с парадокси, правосъдието не се раздава с парадокси.

В настъпилото мълчание Николас можеше да почувства несигурността им. Той знаеше, че не просто въпросът ги тревожеше, а отговорът, който щяха да дадат и последиците от него. Те се страхуваха, много повече сега, отколкото когато Теурга бе жив, защото този път техните решения щяха да превърнат вероятността в бъдеще. Той се запита дали Визингер се досещаше за това, дали съзнателно ги бе поставил в тази ситуация и така обезсилил.

– Моргантон трябваше да умре там – нов глас се намеси. – Ти знаеше това, Паул, ти се съгласи, така че не се прави на глупак. Защото ако беше заповядал на подчинените си да не си навират носа в дела, далеч над способностите им, вместо да разиграват твоите интриги…

– Със сигурност не се опитвате да намеквате…

– Ти изпрати там човек, обучен в Изкуството, Паул – гласът се извиси внезапно и всички замлъкнаха.

– Може би – каза накрая Визингер и подигравката в гласа му бе ужасяваща – все пак вярвам в закона.

––

– Първо мислих, че е хитроумно измислен затвор – истински Шрьодингеров конструкт, напълно изолиран от външния свят. Но се оказа, че е много повече от това – той е време-място, срез от друга реалност.

Визингер се раздвижи в стола си.

– Там има някакви неща, живи, мъртви, не зная и не вярвам, че и те знаят, може би са хора, затворени там от цяла вечност… Първата нощ, когато Моргантон се завърна, мисля, бе, защото Теурга му позволи. Предполагам, че така е искал да ни предупреди.

– Теурга е мъртъв – каза Визингер. – Видях трупа му със собствените си очи.

– Не зная – повтори Николас. – Може би е халюцинация. Може би е проекция на чувството за вина на Моргантон. А може би – той притвори очи – понякога човек е повече от плътта си.

Визингер се изправи и отиде до открехнатия прозорец.

– Питам се доколко Ансталта са подозирали това – каза тихо.

И Николас си помисли питам се доколко ти подозираше, но бе толкова уморен, часът на завръщането му наближаваше и той трябваше да вземе решение.

– Ще се опитам да говоря с Теурга – каза.

– Не – каза Визингер. – Остави Моргантон да умре или в ръцете на каквато съдба му е отредена. Той вече не е наша отговорност. – Той се усмихна сухо. – Може да се каже, че е извън нашата юрисдикция. Нека Махинариума се оправя с това.

Погледът на Николас проследи конфигурацията, която го приковаваше тук, в тази реалност – газена лампа над главата му и четири рефлектора в ъглите на спалнята на неговия дом. Това бе примитивна конструкция, нямаше нищо общо с изтънчената елегантност на творенията на Моргантон, но въпреки това притискаше гърдите му с тежестта на оловна плоча.

– Не мисля, че това ще ме задържи тук – каза Николас.

– Най-вероятно – отвърна Визингер разсеяно. – Затова те моля.

Но Николас знаеше, че Махинариума вече бяха пратили своите служители към кулата и се страхуваше, защото бе видял беззвездното небе на пустошта и Теурга в онази стая в очакване на края на света.

Създанието до него вероятно някога е било човек, но с времето бе загубило спомена или желанието да съхрани предишното си аз. Той се запитва колко време ще мине преди това да се случи и с Моргантон – ако, разбира се, оцелее тук.

Те се разхождат бавно по овъглените улици. Стъпките им вдигат фина пепел.

– Може и да бях прекалено амбициозен – казва той. – Но никога не съм се интересувал от Изкуството само като упражнение за ума, вярвам, че наистина владееш нещо, само ако можеш да го използваш. Предполагам, че това ме правеше различен.

Създанието изсъсква замислено. Той вдига очи към черното небе, заключено между скелетите на унищожените сгради.

– Както и да е. Оказва се, че и арогантността на Ансталта е безгранична. Да си мислят, че ме познават, че съм подвластен на примитивни импулси като жажда за отмъщение. Да ми предлагат Вилем като някакво омилостивяващо жертвоприношение? – Той изсумтява.

Създанието спира внезапно и потраква изсъхналите си челюсти. Той се намръщва.

– Знам, че го искате – казва. – И може да го имате, и онзи младеж с него, и целия свят, ако желаете, но – той се усмихва лукаво – аз няма да се намесвам. Сами се оправяйте.

Глифовете не бяха предназначени да го убият, само да го обезвредят, тези около врата му го задушаваха бавно, докато Моргантон изкървяваше на нара от останалите. Николас отключи вратата на килията и ритна кофата – конфигурацията се разпадна и Моргантон отвори очи.

– Това беше глупаво – каза Николас, опитвайки се да звучи спокоен.

– Глупаво бе да се връщате, инквизиторе – каза Моргантон. Гласът му бе задавен. – Реших, че най-накрая сте проявил здрав разум.

Николас се огледа.

– Дойдох да ви отведа оттук – каза.

Моргантон се усмихна.

– Махинариума? – попита.

Николас кимна.

– Е, в известен смисъл са за предпочитане.

– Един от глифовете – каза Николас. – Един от глифовете заключва кулата.

Моргантон въздъхна.

– Да – каза. – И преди да ви хрумнат изобретателни идеи за ампутации, нека ви предупредя, че Ансталта е помислил за това. – Той докосна врата си с усмивка.

Николас започна да ругае. Моргантон го наблюдаваше леко развеселен.

Навън в горещината на залеза бе трудно да се диша. Николас седна на отломка зид в сянката на кулата и присви очи към хоризонта. Махинариума имаше свои начини за пътуване и той не можеше да каже кога щяха да се появят. Това ще те убие, прошепна някой, да съществуваш едновременно на повече от едно място.

– Някои неща трябва да се приемат философски, инквизиторе.

– Не могат да бавят процеса безкрайно.

– Аз не мога да оцелея там.  

– Затова ви е необходим още един човек.

– И как предлагате да стане това?

– Глифовете няма да попречат на квантово сдвояване…

– Луд ли сте?

– …и фактът, че се намираме в Шрьодингеров конструкт само ще улесни процеса…

– Разбирате ли какво предлагате?

– Напълно наясно съм с…

– Разбирате ли и че ще приема, защото съм такъв човек.

Моргантон се изправи. Той бе слаб като скелет, но Николас отстъпи назад, докато гърбът му не опря каменната стена на килията.

– Нямате ли семейство, инквизиторе? – попита тихо Моргантон. – Нямате ли някого, за когото ви е грижа?

– Аз съм служител на правосъдието – каза Николас. Той знаеше, че звучи жалко. – Дългът ми е пред закона.

– Имате ли семейство, инквизиторе? – повтори Моргантон, сякаш не го бе чул, твърде висок, твърде близо.

– Не – отвърна Николас.

Моргантон изкриви уста и пред Николас да премигне, ръката му бе около врата му, хватката учудващо силна и безмилостна, задушаваща, разкъсваща всички конфигурации, които го свързваха с неговото съществувание, освен тази на това място и в това време с този човек, защото смъртта бе великият освободител и Николас се остави да пропада, да се разпада на парчета, фрагменти от звуци, цветове и сладкия напев на въглеродния диоксид в мозъка му… най-накрая…

Когато Николас се върна в килията, Моргантон се сепна.

– Мислих, че най-накрая сте си тръгнал – каза той.

Николас поклати глава.

– Време е – каза.

– Не мога да ви върна обратно, инквизиторе, и двамата ще умрем там.

Николас бе твърде уморен, за да се ядоса отново.

– Ако не бяхте се опитал да се самоубиете – изсъска.

– Ако не бяхте толкова настоятелен да си играете на правосъдие – измърмори Моргантон.

Николас седна на пода.

– Ще се справим – каза той.

Ако си затвореше очите, можеше да чуе приглушеното ръмжене на механизма, който се задействаше, и той протегна ръка, и след шест удара на сърцето му студените пръсти на Моргантон бяха в нея и пропадането бе дълго и замайващо.

Отне им известно време, за да излязат от подземието и да се изкачат до стаята. Моргантон се бе облегнал с цялата си тежест на Николас, който дишаше през зъби и се опитваше да запази равновесие.

Стаята бе празна и Николас не бе сигурен какво означава това.

Означава, че ни е оставил сами…

Моргантон се опря на рамката на вратата, Николас се приближи към прозореца и надникна навън.

– Ние сме безценни тук – каза Моргантон и гласът му стресна Николас. – Нашата плът, имам предвид. Това ще бъде честна размяна, инквизиторе – продължи Моргантон – за вашия живот. И най-накрая всичко ще приключи.

– Стига говорихте глупости – озъби се Николас. – Няма да има никакви сделки.

Моргантон се довлече до празното кресло до прозореца и седна. Той се отпусна назад и затвори очи. Приличаше на мъртвец.

Николас изпразни джобовете си от нещата, които бе успял да вземе от дома си – прах, пръст и парчета от един от рефлекторите.

– Това, което правиш, ще има последици – каза Моргантон.

Николас вдигна поглед от кръга, който очертаваше в средата на стаята.

– Но няма да ме спрете – отвърна. Той не разпозна гласа си.

Моргантон отвори очи.

– Не – каза. – Няма. Сторих го веднъж. Но вече не ме е грижа за нищо.

– Какво? – каза Николас и тогава усети присъствието на другия.

Теурга стоеше до вратата, отвън кръга, разглеждайки го с леко любопитство.

– Интересно – каза. – Твоя идея?

Николас се изчерви.

– Пустошта – каза. – Тя също е изрязана от кръг. Реших, че мога да ползвам същия принцип.

– И къде ще отведеш това място?

– У дома – каза Николас. – В Либс.

Теурга въздъхна.

– Разочарован съм. Мислех, че нямаш нищо против да останеш с мен.

Николас вече знаеше, че не говори на него.

– Нямам – отвърна Моргантон.

– Значи се разбрахме. Ела, Вилем.

Теурга протегна ръка. Моргантон се изправи бавно. Сухото драскане се засили. Николас пристъпи към Теурга.

– А Махинариума? Те ще бъдат скоро тук.

Лицето на Теурга се изкриви в гримаса.

– Да не се опитваш да си играеш с мен, момче? Да не мислиш, че можеш да ме предизвикваш?

Николас разпери ръце.

– Аз съм тук – каза. – Не се опитвам да ви измамя. Не съм агент на Ансталта, аз съм служител на закона.

Теурга го наблюдаваше.

– А какво искаш? – попита. – Защо упорито се замесваш в това? Разбираш, че става твоя отговорност. Нима искаш да поемеш такова бреме?

– Не зная – каза Николас. – Не мога да предвидя бъдещето, затова правя това, което е правилно за момента. Мой дълг е осигуря безопасността му до процеса.

– Разбирам – каза Теурга подигравателно. – До процеса… И какво общо има това с мен?

– Не мисля, че искате да умре – отвърна Николас, езикът му залепваше в пресъхналата му уста. – Защото можехте отдавна да го сторите.

Теурга изглеждаше замислен. Моргантон постави ръка върху рамото на Николас.

– Мисля, че е време да приключваме – каза той.

– Почакай, Вилем – каза Теурга. – Щом си разбрал всичко това – обърна се той към Николас, – предполагам, знаеш и цената на моята помощ.

Николас кимна и протегна ръка към Теурга. Другият се усмихна и прекачи в кръга.

Следва

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: