София и мага

Молеше се в параклиса, когато й съобщиха, че баща й иска да говори с нея. Тя прибра широките поли на роклята си и се изправи. Беше прекарала цялата сутрин коленичила на студените плочи и сега тъпа, прогаряща болка плъзваше нагоре по краката й при всяка крачка. Стражите придържаха факлите пред нея, осветявайки тесните стъпала нагоре. Коридорите на крепостта бяха пусти, тишината – оглушителна.

Дверите на спалнята на баща й се разтвориха пред нея и тя влезе. Вътре имаше толкова много хора, че беше задушно като в гроб. Лекари в черни роби, надвесени като хищни птици над баща й, свещеници в церемониални дрехи, молещи се в монотонен напев, безмълвни стражи в брони от черна стомана, министри и съветници с разтревожени лица. Тя пристъпи към леглото, чувствайки погледите на всички върху себе си. Брат й се приближи, лицето му –  изпито и пребледняло, и я хвана под ръка, докато тя изкачваше стъпалата към ложето на баща си. Някаква остра жалост към брат й прониза гърдите й. Негово беше най-тежкото бреме.

Тя се наведе над баща си. Срещу си видя лице на смъртник – хлътнали бузи и издадена челюст, тъмновиолетови кръгове под очите, пресекнато дишане, защото всяко поемане на въздух бе агония.

– Татко, аз съм. – Въпреки че прошепна, й се стори, че думите прокънтяха из стаята.

Той отвори очи и в първия миг не я позна. Тя се приведе още и докосна с устни студената и влажна кожа на челото му.

– София? – Гласът бе дрезгав и неясен.

Тя приседна на леглото. Той се опита да се изправи и гневно отблъсна услужливо протегнатите ръце.

– Всички вън!

Те се спогледаха, несигурни какво да правят и тогава брат й повтори заповедта. Те колебливо се изнизаха през вратите.

– Ти също, Ролан.

Брат й я погледна и тя кимна леко. Той слезе надолу и стъпките му отекнаха непоносимо рязко по мрамора. Когато затвориха вратите зад него, тя се обърна към баща си.

– Вече можем да говорим.

Той беше затворил очи и тя реши, че отново се е унесъл. После той проговори:

– Две седмици за траура, десет дена за пратеника да предаде известието и половин месец за кортежа на екзултанта да пристигне тук. Това е времето, с което ще разполагате. – Тя кимна. Знаеше всичко това – всеки ден, изчислен и пресметнат до секундата, всеки миг от него –  по-важен от целия им останал живот.

– Ролан ще се погрижи за всичко, вече говорихме за това. Той знае какво да прави. Това, което искам от теб, е да ми обещаеш нещо.

Тя усети горчив вкус в устата си.

– Знаеш за кого се отнася. – Изведнъж очите му станаха ясни и пронизващи. – Искам да ми обещаеш, че каквото и да се случи, той няма да си върне дискуса. Каквото и да ви обещае, в каквото и да се закълне, ти няма да позволиш да го получи обратно.

Тя погледна към тесните прозорци с метални решетки. Небето навън бе лавандулово.

– Можете да го използвате в преговорите, можете да му позволите да разиграва интригите си, но няма да му върнете дискуса. Чуваш ли ме? – Гласът му бе режещ като нож.

Погледът й се върна на лицето му.

– Зная това, татко.

– Помниш ли какво ти казах, когато те заведох в килията му онзи ден?

Тя кимна. Той продължи неумолимо.

– Казах ти, че каквото и да се случи, както и да се променят нещата, ще го запомниш такъв, какъвто е в този момент – като затворено животно. Ще запомниш и какво каза, и защо прие да се ожени за теб.

Тя усети как лицето й се сковава.

– Не съм забравила – каза безизразно.

– Тогава обещай.

– Обещавам.

Той изучава лицето й с трескави, настойчиви очи известно време и после се отпусна на възглавниците.

– Вярвам ти – каза тихо.

Тя стисна ръце.

– Трябва да си почиваш – каза тихо.

Той продължи, сякаш не я бе чул.

– Може би трябва да ти поискам прошка. Свещениците казват, че трябва да се разкая за греховете си, да моля бог за опрощение. Но ти си единственият човек, от когото трябва получа прошка.

– Няма за какво да ти прощавам. – Гласът й бе изненадващо твърд. – Не бях дете. И тогава знаех какво върша.

Изражението му стана неочаквано уязвимо.

– Не ми причинявай това, татко. – Усети как сълзите отново заплашват да прелеят. – Не ме превръщай в жертва.

Тя премигна и сълзите потекоха. Той я прегърна и тя вкопчи пръсти в ръкава на робата му. Господи, не позволявай да види страха ми. Тя се отдръпна и лицето й беше спокойно.

– Извикай ги обратно.

Тя се подчини и когато отвори вратите, се бе овладяла напълно. Брат й понечи да каже нещо, но тя го отмина.

– Можете да влезете – каза тя и се отправи обратно към параклиса. По стълбите надолу й се зави свят и тя облегна длан на стената. Застина неподвижно, чувствайки само студения, груб камък под пръстите си и тъпата болка в гърдите си и не усети как се свлича на стъпалата и едва няколко минути по-късно разбра, че плаче като дете, притиснала чело о стената.

…………………………………………………..

Те го довели, окован в стомана и олово, хвърлили дискуса в краката на Невил и казали, че това е подарък от Демиурга и нека смъртните решават съдбата му, защото такова е наказанието за престъплението му пред господаря на света. И Невил, пребледнял и изплашен до смърт, измърморил някакви благодарности, макар да не знаел за какво. После заповядал да го затворят.

Първо се опитали да го отровят в килията му – жалък и нескопосан опит, защото тялото на затворника изхвърлило отровата и те го оставили да лежи в изпражнения и жлъчка, твърде изплашени, за да повторят деянието си. После Невил сторил единственото разумно нещо, което му хрумнало – изпратил затворника с конвой в Астафайос.

Когато баща й получи затворника и дискуса, заедно с писмото на Невил, той изпадна в ярост, защото войниците го бяха оставили без вода и храна през петте дни на прехода и това, което се олюляваше пред очите му, не приличаше на човек. Заповяда да се погрижат за него и после писа до всеки владетел. След месец се събраха в Астафайос, за да решат какво да правят.

Тя седеше до брат си в огромната зала, под знамената с гербовете на последните човешки владетели и слушаше как един по един всеки от тях се изказваше. Наблюдаваше мрачното, съсредоточено лице на баща си и отвреме навреме поглеждаше към затворника. Мършаво тяло в мръсна, парцалива роба, сплъстена коса, слабо лице от ъгли и сенки. Той не слушаше оживените спорове около него, очите му се плъзгаха от лице на лице и тънките устни се кривяха в спазми. Ръцете му непрекъснато докосваха гърлото му, сякаш търсеха жестоко разкъсаните рани по него, плътта около тях зачервена и суха. Дискусът лежеше разтворен пред баща й – стоманен пръстен, изящно гравиран и със седем остри шипа от вътрешната му страна и изведнъж тя се досети, че тъмните петна по тях не бяха ръжда, а засъхнала кръв.

Никой не можеше да реши какво да правят със затворника и страхът им беше оправдан, защото бяха виждали на какво са способни подобните нему. Въпреки че Демиурга презираше хората, понякога той откриваше известна полза в някои от тях и променяше телата им, така че да могат да преживеят мъчителното изнасилване на дискуса над плътта им. Повечето от тях умираха още по времето на тези трансформации, неспособни да преодолеят болката от осакатяването и обезобразяването. Други твърде бързо изгаряха в хаоса на магията, която протичаше през нервите на променените тела. Все пак неколцина от тях успяваха да оцелеят и жестокостта на тяхната мощ понякога засенчваше тази на Архонтите.

Така че една вечер докато тя и брат й седяха до камината в нейната стая, играейки на карти, тя каза, че единственото правилно и единственото милостиво решение бе да го екзекутират. Брат й я погледна над ветрилото карти и поклати глава – само ако беше толкова лесно. Твърде много се страхуваха, че това беше някаква изтънчена измама, коварен капан. Ами ако това беше само проверка на покорността им. Ако послужеше за повод на Демиурга да ги обвини в неподчинение и потъпкване на споразумението. Ако след убийството му армиите на Демиурга пристигнат, за да въздадат правосъдие за смъртта на своя служител.

На осмия ден баща й я повика. В кабинета му с виненочервени стени тя седеше в неудобното кресло и слушаше послушно познатата й реч за дълга им като владетели, за жертвите, с които изплащат правото да управляват народа си. После баща й замлъкна и тя позна по очите му какво ще й каже. Стори й се, че беше сънувала този миг – в същата стая, застинала във времето, докато баща й изричаше немислимото. Тогава тя каза „Да.” и за момент той изгледаше разочарован сякаш се бе надявал да откаже, да се съпротивлява.

Същият ден той я отведе в подземията на крепостта. Долу, в отдавна изоставените коридори въздухът беше влажен и застоял. Тесният проход едва осветен в червено от димящите факли. Стражите коленичеха пред тях, звънът на метал върху каменните плочи бе оглушителен в полумрака.

– Архонте?

Сред мрака на килията сенките се раздвижиха и плъзнаха към тях. Дълги пръсти се вкопчиха в решетката.

– Ваше Величество. – Гласът бе нисък и дрезгав. – На какво дължа това посещение?

Миризмата беше непоносима – на гнило месо и урина. Бледо като на удавник лице се появи от мрака. Когато я забелязаха, тъмните очи се присвиха.

– Ваше Височество.

Тя кимна леко. Повдигаше й се. Баща й проговори:

– Съветът взе решение за съдбата ви.

Очите му не се откъсваха от нея.

– А, похвално.

– Съветът предпочита да бъдете затворен до края на живота ви, но тъй като никой не иска да поеме отговорност за престоя ви, ще имате избор

Погледът му рязко се отмести към баща й.

– Какъв?

– Да станете мой родственик, като се ожените за дъщеря ми. Повече няма да сте под закрилата на Демиурга и ще се подчинявате на нашите закони.

Крива усмивка разкри потъмнели зъби.

– Нека си изясня нещо. – Гласът стана кадифено мек. – Това означава, че вместо затвор ми предлагате свобода, положение в двора ви и компания в леглото.

Тя усети как лицето й се изопва.

– Това означава, че ще се наложи да се опълчите срещу господаря си – отвърна сухо баща й.

Очите му просветнаха в мрака

– Без дискуса няма да съм ви от голяма полза.

Баща й се усмихна невесело.

– Никога няма да го получите обратно. Но Демиурга няма да го знае.

Тя чу рязкото поемане на въздух през стиснати зъби.

– Мисля, че ще приема предложението ви… щом дъщеря ви е съгласна.

Тя никога не разбра какво бе казал баща й за своето решение на майка й и брат й. Не научи и как бе убедил съвета, но предположи, че облекчението, което са изпитали, бе надвило колебанията им.

Тя го видя отново едва след няколко седмици. Тогава я повикаха да подпише договора за брака им. Когато тя и свитата й влязоха в просторното преддверие, тя зърна висока фигура, която крачеше към тях по чернобелите плочи. Разговорите внезапно секнаха и те безмълвно наблюдаваха как той се приближава. Той спря за секунда – тя усети тежката, натрапчива миризма на ванилия, поклони й се леко, озъбен подигравателно и ги отмина. Тя стисна устни и влезе с високомерно изражение в залата. Изслуша с безразличие как възрастният церемониалмайстор й обяснява с хриплив глас детайлите на договора. После баща й подаде пергамента и тя се подписа под жестоко изглеждащия глиф.

Церемонията беше кратка. Те стояха сред мраморните статуи на аеоните, под разперените криле и сключените в молитва ръце, сред ангелските лица, обърнати към купола на храма, където Бог седеше на престола си.

– …в тези времена на изпитания на вярата ни, Господи, закриляй ни, прости греховете ни, защото безкрайна е скръбта ни, а молитвите ни – неми.

Имай милост към мене, Господи. Процеждащите се през витражите от цветно стъкло снопове светлина превръщаха лицето до нея в маска от слонова кост. Ръката на свещеника потрепери, докато благославяше приведената глава и тя видя как тънките устни се изкривиха подигравателно.

Тази нощ той дойде в стаята й. Тя седеше в леглото със замръзнало лице. Той небрежно съблече дрехите си, откривайки мършаво тяло с тесни рамене и дълги крайници. Бледата, почти жълтеникава кожа беше пресечена от белези, един от които тръгваше от стернума и завършваше до срамната кост – изглеждаше сякаш се бяха опитали да го изкормят. Погледът й проследи тясната ивица косми, водеща към слабините му, където стърчеше ерекцията му. Той се усмихна неприятно.

– Решението е твое – каза той меко. – Нямам влечение към изнасилванията. Има доста начини за мъж или… жена – Той погледна лукаво към нея – да задоволи нуждите на тялото си.

Тя се взря в очите му и зърна първото му надмощие, скрито зад престорено внимание. Кимна в мълчаливо съгласие. Той бавно се приближи. Тя затвори очи и усети как непоносимо горещи пръсти обгръщат брадичката й и миг по-късно сух език се плъзна в устата й. Прищя й се да извика, да го отблъсне, но вместо това разтвори челюсти и го остави да я погълне. Зад клепачите си усети огън и болка.

Постепенно свикнаха с гледката на високата, слаба фигура, която се таеше в сенките на крепостта. Тя научи, че е намерил уединение в подземията и той рядко ги напускаше, освен ако не изискваха присъствието му. Той презираше всички и не го криеше, макар към баща й да се отнасяше със сдържана учтивост. По време на съвети и официални събирания стоеше настрани, проговаряйки само ако го запитаха, най-често за да подхвърли нещо язвително.

Що се отнася до нея, в началото той идваше само когато я пожелаеше и след това изчезваше отново. Към тези срещи той се отнасяше възможно най-делово и тя постепенно свикна с тях. Първо не усещаше нищо, след това започна да опознава тялото до себе си и постепенно да се доверява, а после и да чувства. Той прие мълчаливо промяната, ставайки по-внимателен. Тя така и не разбра кога той започна да остава за малко преди да изчезне, до момента, когато прекара цялата нощ в леглото й и тя стоя будна до него, вслушвайки се в равномерното дишане и питайки се какво означава всичко това.

Тогава на третата година на юг настъпиха смутове. Владетелят на Орайос почина и както бе според споразумението, екзултант трябваше да пристигне. Но градът беше малък, а народът – отслабен от чумата и новият владетел помоли баща й за помощ в преговорите. Армия се събра за ескорт – пустошта бе все още опасна, макар патрулите да държаха монадите на Демиурга далеч от гранитните пътища. Когато баща й поиска от съпруга й да дойде с тях, онзи първо му отказа, но после се съгласи неохотно.

– И ти ще ни придружиш – каза й баща й.

Той не добави нищо друго, но тя се досети защо е необходимо присъствието й и усети вкуса на жлъчка в устата си. Когато съобщи на съпруга си, той само се озъби. Но брат й не прие лесно решението на баща им.

– Не можеш да му вярваш – каза му той. – Той ще те предаде на екзултанта. Това е неговият шанс.

– Вероятно – отвърна баща й. – Но няма да успеем в преговорите без него. Сега е моментът Демиурга да разбере, че той е с нас и ни служи.

Пътуването през пустошта беше дълго и изтощително. Докато преминаваха през пустините от стъкло, покрай езерата от черен лед и руините на древните градове, тя наблюдаваше всяка вечер как умиращото червено слънце потапя света в кръв. После разтрошената луна изгряваше и превръщаше конниците в призрачни сенки, реещи се в светлината й.

Когато достигнаха града и зърнаха флага в черно и червено над стените му, разбраха, че са закъснели. Застанаха пред портите му, несигурни какво да правят. Тя трепереше в смразяващия вятър, който се носеше над равнината и чакаше да вземат решение. Тогава някой предложи да се връщат и одобрително мърморене посрещна думите му. Тя погледна към съпруга си, който стоеше настрани, вперил поглед в дланите си. Тя се приближи и попита „Нищо ли не можем да направим?”. Той повдигна очи от ръцете си и се усмихна. „ Може би.” отвърна и насочи коня си към групата. Той заговори баща й – тя видя напрегнатото изражение на родителя си и чу как съпругът й казва „Нали затова ме доведохте тук?”. После баща й кимна в съгласие и те влязоха в града. Откриха екзултанта в двореца, седнал зад абаносова маса. Той се изправи, когато влязоха и тя потръпна, когато видя измъчената плът, пришита към дрехите му и обкованото в стомана и оникс лице. Екзултантът ги изгледа студено.

– Този град е наш – каза им той. – Така е според споразумението ни. Ако владетелят не може да защити града и жителите му, наш дълг е да ги опазим.

– Затова сме тук – да ви отменим в това задължение – каза съпругът й и си проби път през тълпата. Когато екзултантът го видя, лицето му се изкриви и той каза нещо на странен език. Съпругът й се изсмя студено в отговор.

– Сред вас има предател – каза създанието. – Само се надявам да осъзнавате това.

– Имаше време – каза съпругът й с странно мелодичен глас, сякаш пееше – когато подобните на теб не смееха дори да ме погледнат.

Създанието изсъска яростно, но коленичи пред него.

– А – каза той – толкова мило.

– Той ще научи, че все още си жив и ще изтръгне душата ти.

– Мислиш ли, че не знае?

– Но едва ли предполага, че си си намерил нови господари. – Екзултантът ги изгледа презрително. – Виждам, че не ти вярват достатъчно, за да ти върнат дискуса.

Съпругът й докосна гърлото си – несъзнателният жест й бе до болка познат.

– Нима парче метал определя кой съм? – попита приглушено и екзултантът отклони поглед.

Този ден поставиха подписите си под споразумението с Демиурга и попиха с пясък червеното като кръв мастило. После екзултантът им даде ключовете от Орайос и напусна града.

Завърнаха се в Астафайос – пътят назад не им се стори толкова дълъг. И когато историята за малката им победа се разгласи из града, всички усетиха някакво непознато, странно чувство, но не посмяха да го нарекат надежда. Но тя не беше забравила кому го дължаха и когато съпругът й се приближи до нея в сумрака на стаята й, тя си спомни лицето на екзултанта, изпълнено с омраза и страх, и потръпна, когато я докосна. Той отдръпна ръката си и я погледна. Тогава онази усмивка отново се появи, той стана и се облече. Тя го наблюдаваше мълчаливо, усещайки студена буца в корема си. Той се спря на вратата, с ръка на дръжката и проговори, без да се обръща.

– Знаеше какво взимаш за съпруг.

– Да – отвърна тя – но не го разбирах.

Той й се присмя и излезе.

Тя стоя дълго време в стаята си, вслушвайки се в звуците на нощта и накрая стана и се облече. Слезе в подземията. Дълго броди из тесните коридори, изгубвайки се в лабиринта от проходи и катакомби. Най-накрая откри това, което търсеше – просторна зала, чиито стени бяха покрити от пода до тавана с разкривени символи. Тя докосна един и по дланта й остана лепкава, черна течност. Свещта за миг освети високия свод и колоните и угасна. Тя стоеше в гъстия мрак и единственото, което чуваше, беше собственото си накъсано дишане. После проговори – гласът й сякаш не беше нейният:

– Не се отричам от избора си.

Тя чу тих кикот и после глас, който каза:

– Веднъж го попитаха „ Господи, защо не ни унищожиш?” И той отвърна „Защо да ви дарявам онова, което ми беше отказано? Нека вашето страдание бъде моето предизвикателство към Бог.”

– Той не е моя създател. – Тя усети как езикът й залепва за небцето.

Смехът се разля все по-близо.

– Ние сме неговият грях в плът и кръв.

Гласът вече звучеше в ухото й.

– Ние изкупваме прегрешенията му със страданията си. Това е нашата божествена мисия.

Пръстите му се вплетоха в косите й, дъхът му докосна бузата й.

– Какво ще направиш сега?

Тя обгърна с длани лицето, което докосваше нейното.

– Няма да страдам – отвърна тя.

Смехът му се разнесе звънък и ясен в плътната тишина на подземието, докато тя стоеше, притиснала чело до гърдите му.

………………………………………………………………….

Какво виждаш всяка нощ в съня си? Езеро от кръв и силует на брега, взрян в мрака отвъд. Щом се доближиш, той обръща глава към теб и ти виждаш усмивката му. „Сине мой.” промълвява той. Ти падаш на колене.

………………………………………………………………….

Камбаните оглушително биеха. Владетелят на Астафайос беше мъртъв. Но новият господар на града нямаше време за траур и щом положиха баща му в каменната гробница на прадедите им, той заповяда да започнат да подготвят града за идването на екзултанта. Имаше толкова много за вършене и толкова малко време. В забързаността на дните тя забравяше скръбта си, но през нощта някакво безпокойство я обхващаше. Сънят се изплъзваше и когато най-накрая тя заспиваше, идваха кошмарите – трескави сънища, от които помнеше само откъслеци, толкова ярки, толкова истински, че тя бе благодарна за забравата. Сънува, че се събужда в стаята си сред мъртвешки бледа светлина. Отне й няколко секунди, докато очите й свикнаха със сумрака. Тогава го видя застанал в средата на стаята неподвижно, мърморейки нещо. Повдигна ръка и малко, тясно острие просветна в дланта му. Той го заби във врата си и внимателно, почти преднамерено бавно го прекара до слабините си, разрязвайки кожа и мускули с еднаква лекота. Нямаше кръв, само седефената белота на вътрешностите му. Нещо се раздвижи в него и подобно на какавида от пашкул тъмна сянка се измъкна от тялото му. Създанието се обърна – тя не можа да различи чертите му – и те се целунаха. От скверността на тази интимност й се повдигна. То се откъсна от него, оставяйки тъмно петно около устата му. После разпери криле от мрак и се разтвори.

Десет дни след погребението на баща си тя се събуди посред нощ, внезапно, сякаш се бе потопила в изгарящо ледена вода. В просъницата първо чу дълбок тътен и после разбра, че хиляди гърла крещяха:

– Гришанкс! Гришанкс!

Тя се изправи в леглото и погледна към прозореца. Съпругът й стоеше там, гол, слабото тяло – блед контур във виолетовата светлина на луната. Тя усети, че трепери. Виковете не утихваха за миг и я подлудяваха в своята настойчивост. Най-накрая успя да се накара да се изправи и да се приближи към прозореца. Погледна навън в нощта. Безкрайно множество от стомана и уродлива плът стоеше пред стените на града.

– Милостиви боже!

Той обърна лице към нея – изражението му беше почти нежно в своето спокойствие.

Тя се затича нагоре по стълбите към покоите на брат си. Вратите се разтвориха рязко и тя се спря на прага. Брат й беше там заедно с всички министри и генерали. За миг забрави защо е дошла.

– Навън…навън… – заекна.

– Зная – каза брат й. – Пред града е легион на Демиурга. Тук са за споразумението.

Той посочи към масата – писмо с черен печат лежеше отворено на нея.

– Някой ги е предупредил.

Тя се вгледа в него и видя колко студени са очите му.

– Някой? – дълбокият глас зад гърба й я стресна.

Лицето на брат й се изкриви в толкова грозна гримаса на омраза, че тя почти се задави.

– Вън! – изхриптя той.

Съпругът й се изсмя сухо и излезе. Тя ги изгледа – нямаше нужда от укорите и обвиненията им, достатъчна й беше внезапната, отрезвяваща ожесточеност, която я обзе и го последва. Той се отдалечаваше с широки крачки и не се обърна, когато го извика.

……………………………………………………………..

Той седеше на масата, ръцете му неспокойни, устата му стисната в тънка линия. Тя го наблюдава известно време.

Те бяха слепи, невежи глупаци, тя и баща й, за да си въобразяват, че могат да му заповядват, да го контролират и че без дискуса той бе безобиден. Това беше жестоката шега на Демиурга, неговото забавление в ада, над който властваше. Тя хвърли дискуса на масата. Той вдигна поглед, изненадан.

– Ето – каза тя. – Нали това искаше през всичките тези години? Взимай го и се махай.

Той се изправи бавно и попита:

– Ти какво искаш?

Тя отново почувства студената, задушаваща ярост.

– Искам да видя всички ви мъртви, но предполагам, че това не е нещо, което ще направиш. Така че искам само месеца, който ни се полага за траур.

Той кимна и пръстите му се сключиха около дискуса. Тя се свлече на стола, скривайки лице в дланите си и не видя как излезе от стаята. След това имаше само тишина.

Брат й затягаше ремъците на бронята, докато тя стоеше в ъгъла, обгърнала с ръце раменете си.

– Не е необходимо да отиваш – каза му. – Аз се споразумях с него. Той ще спази думата си.

Брат й поклати глава.

– Трябва да отида. Аз съм този, който трябва да преговаря с тях. Отговорността е моя.

– И двамата знаем какво означава това – прошепна тя.

– Да – отвърна той. – Затова трябва да си готова.

Тя коленичи пред него.

– Господарю – каза тя с безкръвни устни.

Той кимна и излезе, следван от охраната си. Тя отиде в тронната зала и изкачи стъпалата. Седна на железния трон и зачака. Навън небето стана кърваво и пурпурни светлини го пронизаха. Въздухът замириса на озон и тя чу писък толкова остър, толкова отчаян, че раздра душата й. Стражите нахлуха в залата и преди да кажат нещо, тя се изправи хладна и сдържана.

– Пригответе се – каза спокойно – Те идват.

И градът задържа дъха си в болезнено очакване. Той се молеше с владетелката си в църквите и в домовете си, на улиците и в дворците. В пустошта отвъд града тишината беше абсолютна. И времето сякаш се разтегна в безкрая.

То крачеше през града нямо като смъртта и хората падаха на колене пред него. Вратите към вътрешността на крепостта се разтвориха под допира му. Тя чу тежките стъпки да се приближават към тронната зала. Когато то влезе, лицата около нея пребледняха. Тя стисна облегалките на трона. Демиурга не бе изпратил екзултант или някой от по-нисшите монади, а Архонт. Създанието се отправи право към престола й и в подножието му спря. Приведе се в подигравателен поклон. Тя се вгледа в лице, твърде нечовешко, за да e красиво и попита:

– За какво сте дошъл?

То се изправи и й показа остри и тесни зъби.

– Имам два подаръка за вас – каза то. – Първо този.

То й подаде метална кутия. Тя я взе с треперещи пръсти, колебаейки се да я отвори. Златистите очи я наблюдаваха насмешливо. Тя натисна закопчалката и повдигна капака – окървавеното лице на брат й се втренчи в нея.

– Трябва да призная, че изядох по-голямата част от него, докато го чуках, но Гришанкс каза, че може да искате нещо за спомен.

Тя затвори рязко кутията.

– Благодаря ви – каза с неестествен глас. – А вторият дар?

– А, да – каза то. – Вторият. – И й подаде писмо.

Тя разчупи печата и зачете.

Както обещах, пишеше в писмото, ще имаш месец за траур преди екзултантът да пристигне за споразумението. Г.

Тя смачка хартията в юмрук и се обърна към Архонта.

– Благодаря и за втория дар.

То наклони глава.

– Да предам ли някакво съобщение? – попита, усмихвайки се.

Тя се изправи.

– Кажете му – каза – че когато човек изгуби част от себе си, трябва да открие нещо друго, което да го завърши.

То я погледна в очите и кимна.

– Ваше Величество – каза то и излезе.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: