Ренесанс

Марк

Той тичаше като обезумял. Зад него се чуваха викове и острият звук от изстрели. Само можеше да се надява, че стрелят във въздуха.

Да не си посмял да позволиш да те хванат. Ако трябва, ще си изповръщаш дробовете, но ще избягаш.

Цялата тази история отне повече време, отколкото очакваше. Имаше още два часа до изгрев, но вече чувстваше неумолимото притегляне.

Майната му, майната му. Дяволите го взели и него, и онова алчно копеле Хенеси и неговото „Посредникът е напълно сигурен„.

Само че не беше и Марк трябваше да го научи от удар в лицето, когато тъпакът се опита да му измъкне парите, а полицията нахлуваше през задния вход. Беше чист късмет, че успя да избяга в последвалата суматоха.

Въпреки всичко – полицията, провалената сделка, закъснението, той не можеше да отрече тръпката от преследването. Фактът, че има какво да губи, беше вдъхновяващ, реши той, след като прекоси някакъв вътрешен двор и прескочи оградата. Още едно напомняне, че е жив. Прииска му да извика: „Никога няма да ме хванете” и точно тогава се спъна в кофа за боклук с оглушителен трясък и той се разсмя.

Една кола почти го прегази, когато изскочи на улицата. Вмъкна се във входа на най-близката сграда и изчака няколко минути, за да се убеди, че вече никой не го следва. Стоеше приведен, облегнал длани на коленете си, дишаше тежко и сега когато облекчено си пое въздух, не можеше да спре да се смее. Смя се на нощното небе, на себе си, на полицаите. Смя се, докато набираше номера от уличен телефон. Опита се да звучи сериозно, докато обясняваше на полуспящия Хенеси, че нещата са се объркали.

– Парите са още у мен – каза той насред ругатните.

Това рязко прекъсна потока думи.

– Марк, прибирай се и се наспи. Аз ще се погрижа за всичко.

– Трябваше да го направиш по-рано – каза Марк и трясна слушалката.

Махна на едно такси. Даде адреса на шофьора и затвори очи, за да не гледа циферблата на часовника си през секунда.

Замота се пред вратата, докато се опитваше да си отключи. Вътре настъпи обувките й, изруга тихо и накрая след трескаво опипване на стените, успя да се навре в банята. Огледа лицето си на гадната, изкуствена светлина. Лявата му скула беше подута. Наведе се над умивалника и подложи лицето си под струята студена вода за няколко минути. После рови в аптечката зад огледалото за нещо подходящо за отока, но имената на повечето шишета не му говореха нищо. С изключение на рисперидона, който познаваше твърде добре. Той се възползва от случая да го изсипе в тоалетната. Измъкна парите на Хенеси от джоба на якето си и ги скри зад книгите в библиотеката. Съблече се, натъпка дрехите в коша за пране и се отправи към спалнята.

Кай спеше по корем, с лице, полускрито от разпиляната коса. Той я наблюдава известно време, присвил устни. После се наведе и докосна рамото й.

И всичко си дойде на място.

Кай

Будилникът изписука. Сутрешната светлина се процеждаше през щорите и клепачите й. Някой (Марк) делово каза:

Време е за ставане.

О, господи. Тя се изправи в леглото, но умът й все още спеше. Избута с крак пантофите изпод леглото, обу ги, отвори вратата на спалнята си и автоматично тръгна по коридора, към банята.

Застана пред огледалото, за да си измие зъбите и като видя отражението си, изплю пастата в умивалника. Очите й бяха сиви – оттенък, който мразеше, защото не беше никакъв цвят, но сега червенината на отеклата скула под лявото й око правеше ириса син.

– Марк!

Драскането на кикота му.

Голяма работа, една синина.

– Какво си направил този път?

Нищо. Тоест нищо, с което да я предизвикам.

Тя докосна кожата под окото си.

– Не искам да знам – каза уморено.

Тогава не питай.

Кай не каза нищо и пусна душа.

Мислих да сложа нещо на отока, но не знаех какво.

Някакво лошо предчувствие я обзе. Тя се пресегна през душа и отвори аптечката.

– Какво си направил с рисперидона?

С кое?

– Не се прави на идиот! С проклетото лекарство!

Изхвърлих го.

Тя спря душа и седна капака на тоалетната чиния.

– Марк, това беше дозата за месец.

Кай, кога ще схванеш, че не ти трябва?

Тя плъзна пръсти по лицето си.

– А ти кога ще схванеш, че ако не го взимам, ще тикнат и двама ни в лудницата?

Единственото, което ти липсва, е самоконтрол.

Тя изсумтя презрително.

– Виж кой го казва.

В кухнята се замота за малко, докато си направи кафе и после звънна на Доналд.

– Здрасти, Кай – каза той. – Случило ли се е нещо?

Тя се намръщи и се опита да не обръща внимание на смеха на Марк.

– Ами, тъпо е, но изпуснах рисперидона в тоалетната. Ще ми трябва нова рецепта. Кога мога да мина през кабинета ти?

– Кай, в момента не съм в града, но ще те пратя при един колега.

– По дяволите.

– Съжалявам, но няма какво друго да направя.

Тя въздъхна.

– Добре.

Доналд позвъня след няколко минути и й даде адреса. Тя го надраска в ъгъла на някаква скица и Марк недоволно замърмори.

Ако нямаш уважение към труда си…

– Гледай си работата.

В таксито към галерията се зачуди дали ще се наложи да обяснява откъде е синината.

Малко грим и въобще няма да разберат.

– Млъквай – изсъска тя тихо, но шофьорът я чу и я изгледа.

В галерията цареше обичайната суматоха преди изложба. Кай се промъкна между работниците, асистентите и няколко колеги. Бъроуз беше зад стъкленото бюро в офиса си и говореше по телефона. Намигна й и тя седна в алуминиевия стол. Кай се възползва от случая да разгледа каталозите върху бюрото.

– Всичко ще готово за утре. Да. Няма да има проблеми. – Той затвори телефона и въздъхна дълбоко. – Ще ме съсипете. – Вгледа се в нея. – Какво ти е на лицето?

Тя размаха един от каталозите.

– Мога ли да го взема?

Той кимна.

– Разбира се. – Стана от бюрото. –  Ела.

Картината й беше вече във втората зала и заемаше цялата стена. Кай стоеше, присвила очи. Бъроуз запали цигара и зачака мнението й.

– Става – каза накрая тя.

Става? Наред ли си? Трябва да е в първата зала. Кой ще се довлече дотук, щом поркането е другаде? И освен това светлината е кофти…

Бъроуз я погледна с благодарност.

– Чудесно. Тогава остава тук.

Кай не слушаше гневната тирада в главата си.

– Идвам, по дяволите. – Една от асистенките му махаше. – Извини ме, Кай.

Тя остана пред картината си. Опитваше се да види през очите на бъдещите посетители.

– Твърде е голяма – промърмори.

Млъквай, Кай. Точно такава е каквато трябва да бъде.

Тя мразеше абстрактната живопис и му го беше казвала хиляди пъти. Но този път Марк беше твърде настоятелен и накрая Кай се съгласи. Рисуването й беше буквално болезнено – на няколко пъти й идеше да зареже всичко, но тогава показа една нейна снимка на Бъроуз и той беше толкова въодушевен колкото от никоя друга нейна работа. Марк беше толкова самодоволен, че й се прииска да го удуши.

Талантът ти е единственото извинение за съществуването ти.

– Благодаря – отвърна тихо Кай.

Поне бяха честни един с друг.

Марк

Кай се мота из галерията още два часа, губейки си времето с празни приказки с всички некадърници, които този педал Бъроуз бе събрал. Марк се отегчи подобаващо. На обяд обаче го обзеха угризения и реши да се извини, като я подсети за часа й при лекаря.

Кай хвана такси и се изръси десет минути по-рано, за което обвини него. Кабинетът на доктора беше в тухлена сграда близо до някакъв бар.

– Малко подраних – каза Кай на сестрата по типичния си идиотски начин, сякаш се извиняваше за това, че диша.

– Не се притеснявайте. Доктор Норис ще ви приеме.

Доктор Норис се оказа тъмнокос, по-млад от очакваното и накара Марк за момент да забрави за какво бяха дошли. Но после докторът измъкна някакви листа и Марк си спомни защо мразеше лекарите толкова.

– Ударила сте си лицето – тонът беше преднамерено безучастен.

– Спънах се.

Норис я погледна и после каза:

– Доналд ме помоли да преценя дали дозата ви има нужда от промяна. Затова ми изпрати картона ви по мейла.

Казах ти! Казах ти да не…

– Не виждам защо е необходимо – гласът на Кай беше хладен.

– Той поиска и моето мнение за случая ви.

Все едно не им знаеш номерата.

Кай се облегна назад.

– Добре, щом се налага.

Просто си тръгни, по дяволите. Той не е лекуващият ти лекар. Няма право да те разпитва.

– Случаят ви е интригуващ.

Кай ровеше в чантата си.

Случаят ти е интригуващ, Кай. Какво ще кажеш? Истинско предизвикателство за модерната психиатрия.

– Мога ли да запаля?

– Да, разбира се. – Той бутна пепелника към нея.

Няма да слушам за десет хиляден път глупостите в картона ти, Кай. Чуваш ли ме?

Тя закрепи пепелника на коляното си и каза:

– Слушам ви.

– На петнайсет е бил първият ви психотичен епизод, така ли?

– Да.

Кажи му, че искаш да го чукаш и той ще реши, че вече пренасяш чувства.

– Помните ли какво го отключи?

Кай, защо ни причиняваш това?

– Пубертетът, предполагам.

Той вдигна поглед от листата.

– По-конкретно.

– Училището, родителите. Страх ме беше да не се проваля и да не ги разочаровам.

Кай вече лъжеше толкова убедително.

Защото родителите на Кай нямаха никакви особени амбиции, нито за тях, нито за детето си. В началото Марк почти се удави в обикновения им живот. Всичко пак се повтаряше, още един идиотско, безсмислено съществуване, на което трябваше да бъде свидетел. Но Кай беше мечтател, твърде затворена в себе си и с въображение, далече по-голямо, отколкото животът й в преградията подсказваше. Когато рисунките й станаха нещо повече от обикновените детски драсканици, той дори не посмя да обнадежди, защото реши, че това може да е някакво ново наказание.

– Лекували са ви месец с хлорпромазин…

Но на четиринайсет тя се разчупи като кристална чаша (детинско чувство за вина, болезнена чувствителност и пълната неспособност на родителите й да я разберат доведоха до това пропадане) и изведнъж Марк можеше да разговаря с нея. Тя полудяваше, той знаеше това, и за да отвори ума й, за да събори стените, които разделяха нейното съзнание от неговото, той я тласна към ръба с думи. Трябваше им време – на нея, за да разбере, че той не бе проекция на лудостта й, и на него, за да укроти жестокостта си.

– Вторият психотичен епизод е три години по-късно. Този път сте били хоспитализирана за осем месеца…

Марк помнеше всичко това прекалено добре. Кай изведнъж имаше нужда от нормален живот, приятели и любовници и той се оказа пречка за това. Тя почти се самоубеди, че той бе халюцинация и потърси помощ. В началото бе твърде доверчива – към родителите си, към лекарите. И въпреки че той я молеше, заплашваше, заповядваше да си държи езика зад зъбите, тя така и не го послуша. А Марк беше още твърде слаб, твърде объркан, за да реагира навреме. В болницата я натъпкаха с толкова лекарства, че тя не можеше да каже дори името си. Тези осем месеца той самият бе на ръба на полудяването, заклещен в мислите й, по-безпомощен от всякога.

– На деветнайсет правите опит за самоубийство.

Марк го наблюдаваше през синкавия дим от цигарата на Кай с отвращение.

Това беше първият път, в който Марк се опита да се измъкне. Кай се бе съгласила да спре лекарствата и в един момент той не устоя на изкушението. Беше болезнен и крайно неудовлетворителен опит, в резултат на който Кай си преряза вените с бръснача на баща си. Спасиха ги, защото тя така и не успя да свърши качествено работата – разрезите на китките й бяха твърде плитки.

– Глупава постъпка.

– През това време не сте се лекувала.

– Малко трудно е да приемеш на деветнайсет, че цял живот ще гълташ хапчета.

Норис имаше наглостта да изглежда разбиращ за момент.

– И после?

Кай загаси цигарата си в ръба на пепелника и го върна на бюрото.

– След като излязох от болницата, се преместих тук, записах се в академията, завърших и сега се опитвам да устроя живота си.

После двамата проведоха онзи сериозен разговор. Марк бе пределно откровен с нея. Единственото нещо, което ги свързваше, бе талантът й на художник.

– А Марк?

Спокойно, Кай.

– Какво за него?

– Това е другото ви аз, нали?

– По-скоро въображаем приятел.

– Все още ли го чувате?

– Отвреме-навреме. Ако съм притеснена. Или забравя да взема лекарствата.

– Още ли се опитва да ви контролира?

Кай се усмихна.

– По-скоро държи да изказва мнението си.

Норис отвърна на усмивката й.

Не го поощрявай, Кай.

– Понякога дава добри съвети.

Марк изсумтя.

– Това е удобно донякъде, нали? – Кай го погледна въпросително. – Да има на кого да разчитате.

Господи, Кай, толкова е прозрачен.

– Разчитам само на себе си, докторе. В края на краищата колкото и да не ми се иска, това са мои мисли.

Норис я погледна.

– Задавам ви  рутинни въпроси.

– Не съм загубила чувството си за критичност. И кажете на Доналд, че наистина изпуснах лекарствата в тоалетната.

– Вижте, той сметна, че може да сте притеснена покрай изложбата.

Кай повдигна вежда.

– И това ли ви е казал?

– Е, притеснена ли сте?

Кай сплете пръсти.

– Не особено. Показвам само една своя картина.

– Какво рисувате?

Кай го погледна изпитателно.

– Наистина ли ви интересува?

Норис се усмихна и Марк не можа да подтисне лекия пристъп на паника.

Кай, знаеш накъде води това.

– Доналд каза, че наистина сте добра.

– Можете сам да се уверите. – Тя му подаде визитка на галерията.

Кай, по дяволите, ако толкова ти се иска, винаги можем да уредим нещо безопасно.

– Утре, от седем.

– Благодаря, ще дойда.

Мътните те взели, Кай.

Кай

Рисуването е вдъхновяващо само в два момента – когато направиш първите контури и силуетите започнат да се изплуват като призраци от белотата на хартията и накрая, когато нарисуваното в своята завършеност изглежда сякаш е дело на някой друг. Всичко между тях е вбесяващо, мъчително и неблагодарно.

Сега тя рисуваше трескаво, бързи и незадоволителни скици, които се трупаха на пода около босите й крака. Колкото и да не й се искаше, Марк беше прав. Тя не можеше да рисува в това състояние.

Сама си си виновна.

Моливът се плъзна, раздра хартията и графитът се счупи толкова рязко, че тя почти подскочи.

– По дяволите, Марк!

Обикновено той не й пречеше, когато тя работеше. Рисуването беше нещо твърде важно и за двамата. Но днес той не спря да мърмори – нито в таксито на връщане от лекаря, нито в аптеката, нито вкъщи, когато взе предписаната доза, а не половината, както се бяха разбрали. Тогава той направо избухна.

Ако искаш да се върнем към старите истории, добре. Отлично знаеш, че не можеш да ме контролираш.

– Млъкни, Марк.

Тя се чувстваше вече леко замаяна, отпусната. Лекарството започваше да действа.

Мисля, че се бяхме разбрали, Кай. Чуваш ли ме?

Чуваше го, но някак приглушено, сякаш през стена. Тя се усмихна.

Кай, ако си въобразяваш, че ще прекараш нощта, зяпайки тавана, жестоко се лъжеш.

Тя се облегна назад. Моливът се изплъзна от пръстите й и падна на килима.

– Изобщо не ми пука – каза тя, сливайки думите в нещо без смисъл.

Той продължи да говори. Сега, когато бяха разделени от хаотичното стържене на блокирани рецептори, тя не разбираше езика му, мелодичен и бърз. В ума й сложни анатомични схеми от времето, когато си въобразяваше, че всичко това има някакво разумно обяснение …таламус и хипокамп, ядра и нервни пътища… се разгръщаха и избухваха, оставяйки вкус на горчиви бадеми и шум на море.

– Кай. – Някой я разтърсваше за рамото. – Кай.

Тя отвори очи. За миг й се стори, че стои пред огледало. Същата тъмна коса, същите сиви очи, но по-тънки устни и по-широка челюст.

– Марк – сети се най-накрая.

Изсумтяване.

– Същият. – Длани върху раменете й. – Хайде, Кай, ставай.

Тя се опита. Той въздъхна и я повдигна на ръце. В банята тя послушно остана под душа, докато студената вода течеше и умът й бавно се проясняваше.

– Достатъчно. – Кай протегна ръка и завъртя крана.

Тя тръсна глава, пръскайки вода навсякъде. Отметна мократа коса от лицето си и погледна към ъгъла, където Марк стоеше, скръстил ръце. Изведнъж й стана студено и започна да трепери. Марк й подаде хавлията.

Преоблече се в спалнята. През това време го слушаше как ругае в кухнята, докато се опитва да включи кафемашината. Марк така и не свикна с всичките железарии, както презрително ги наричаше. Той навря чашата кафе в ръцете й и седна срещу нея.

– Трябва да поговорим – каза той сериозно.

– Добре. – Ръцете й още трепереха леко.

– Трябва да ти се извиня. – Той потри нос и погледна настрани. – Бях невнимателен. Хенеси е такъв задник.

Кай остави чашата на масата. Пушеше й се.

– Ще помоля Доналд да увеличи дозата.

Той стисна устни.

– Не говориш сериозно…

– Марк, всяка вечер изчезваш.

– Имам нужда от също толкова свобода, колкото и ти.

– Дори не знам какво правиш, когато излизаш.

– Работя, Кай. Да не мислиш, че всички тези пари растат по дърветата.

– Не съм те молила да ни издържаш.

– Аха, все едно щяхме да преживяваме със смешните хонорари от рисуването ти.

– Да ти го начукам, Марк.

Той й показа езика си. После стана сериозен.

– Не виждам какво те притеснява. Нали винаги се връщам навреме.

Тя не успя да подтисне паниката, която изпъна лицето й. Марк се усмихна неприятно.

– Това ли те плаши, Кай. И какво толкова, ако се случи. – Той повдигна рамене в небрежен жест. – Някой ден просто няма да се събудиш, нищо повече, без болка и истерии.

– Просто млъкни.

Той се захили.

– Господи, Кай, толкова е лесно човек да те предизвика.

– Глупак.

Той изведнъж стана сериозен.

– Трябва да си имаме доверие.

Понякога тя го мразеше толкова силно, че изпитваше желание да го удуши. Проклет самодоволен идиот, който си мислеше, че знае всичко.

– Може би имам нужда от време само за себе си. Без да ми се месиш с глупавите си съвети – каза тя сухо.

Той присви очи. После изражението му отново стана подигравателно.

– Аха, май схванах. Реши да се позабавляваш и трябва да разчистиш терена.

– Какво?

– Норис. „Защо не дойдете сам да се убедите?” – имитацията беше достатъчно добра, за да я изкара от релси.

– Мръсник такъв, на теб пръв ти потекоха лигите.

Той размаха пръст.

– Но за разлика от теб аз мога да преценя кое е разумно и кое не.

Тя се вторачи в него.

– Не мога да повярвам на глупостите, които ръсиш.

– Кай, аз притежавам чувство за самосъхрание, каквото на теб напълно ти липсва.

Чашата с кафе прелетя на милиметри от ухото му и се разби в стената.

– Ето за това говорех.

Той успя да хване ръцете й преди тя да замахне към него.

– Кай! – Той я разтърси грубо. – Не забравяй кой съм.

За миг лицето срещу нея вече не беше мъжката версия на нейното собствено.

Нямаш и представа какво съм извършил, за да заслужа това.

И тогава я заля същият онзи непреодолим ужас от детството, когато чудовището не беше в гардероба или под леглото, а в нея самата, когато същият този глас не я оставяше на мира, непрекъснато шепнеше и превръщаше всичко в кошмар.

– О, по дяволите. – Той я прегърна. – Кай, успокой се, нищо няма да ти направя.

Марк

Марк потърка брадичка замислено. Хенеси го наблюдаваше внимателно. Мъжът, който седеше до него, каза нещо тихо. Хенеси се разсмя.

– Хайде – каза той. Провлаченият му говор лазеше по нервите на Марк. – Няма да го измислиш, Айнщайн.

Марк побутна два чипа към купчината в средата на масата. Дланите му се бяха изпотили.

– Удвоявам. – Той облиза устни със сух език.

Хенеси изсумтя и го изгледа изпод вежди.

– Какви са тези изпълнения?

Марк разстла картите си на масата.

– Ако залогът ти е твърде висок, винаги можеш да се откажеш.

Хенеси задиша шумно. Погледът му беше страховит.

– Плащам. – Пресегна се към чиповете си, но Марк го хвана за ръката.

– Нека променим залога – каза той, без да обръща внимание на почервенялото лице на Хенеси. – Ако загубя, ще платя още хиляда.

Другият забрави да отдръпне ръката си от изумление.

– А ако спечелиш? – попита той.

Марк се усмихна широко.

– Ще те изчукам пред приятелката ти.

Лицето на Хенеси стана мораво.

– Мръсно, откачено…

Един от костюмираните мъже в ъгъла на залата се раздвижи предупредително. Хенеси се овладя. Той се изправи рязко. Извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата.

– Приключих с играта – каза сухо.

Марк прибра парите със самодоволна физиономия. Охраната се приближи до масата му.

– Мистър Джоунс, ще ви помоля да не създавате излишни проблеми в клуба.

– Опазил ме Господ от подобно нещо – каза Марк и стана от стола си.

На изхода срещна Кауфман.

– Мистър Джоунс, тъкмо с вас исках да говоря.

Марк погледна часовника над вратата.

– Нямам много време.

– Само да ви покажа нещо. Знаете, че държа на оценката ви.

Марк кимна. В пушалнята Кауфман извади пакет от дипломатическото си куфарче и разви внимателно оризовата хартия. Марк се надвеси над пакса.

– Е, какво ще кажете?

– Колко сте платил за него?

– Двеста хиляди.

– Мазо Финигуера. – Марк се усмихна и прекара пръсти по лицето на Мадоната, без да докосва метала.

Кауфман го наблюдаваше с усмивка.

– Благодаря ви, мистър Джоунс. И да имах някакви съмнения относно автентичността му, вие ги разсяхте напълно.

– За мен е удоволствие да ви помогна, доколкото мога.

– Непременно трябва да дойдете другата седмица в Кристис.

– Няма да мога. Ако имате нужда от мен, можете да ме намерите тук.

Кауфман го гледаше изпитателно.

– Нарочно ли държите на тази мистичност около себе си?

Марк повдигна рамене.

– Повярвайте, отдавна съм се освободил от всякакви илюзии за себе си.

– На колко години сте всъщност, мистър Джоунс?

– На двадесет и пет.

– И вече правите такива драматични изявления за себе си?

Марк се разсмя.

– Простете, но наистина трябва да тръгвам.

Той стисна предложената му ръка и излезе навън в хладната нощ. Зави зад ъгъла и там го очакваше Хенеси, подпрян на колата си, с вдигната яка срещу острия вятър. До него стояха двамата му бодигарда. Марк отстъпи няколко крачки назад, докато не почувства тухлената стена зад гърба си.

– Малък плъх – каза Хенеси почти мило.

Юмрукът на по-едрия бодигард го улучи право в корема и Марк се стовари на паважа.

– По-добре не ставай оттам – меко го предупреди Хенеси. – Нямам нищо против, че ми измъкна хилядарката, но не позволявам да ме унижаваш в клуба. – Той поклати глава.

Марк се подпря на лакът.

– Вчера за малко щеше да прецакаш всичко – каза той. – Не ми се бе случвало да бягам от полицията с толкова пари в джоба.

– А това ли. – Хенеси  махна небрежно с ръка. – И да те бяха арестували, щях да те измъкна.

Марк се озъби.

– Ако ченгетата ме бяха арестували, на сутринта щеше да ми е все тая дали ще ме измъкнеш или не.

– Марк, колкото и да се старая, не мога да разбера някои твои странности.

Марк присви очи.

– Искам да съм сигурен, че това няма да се повтори – каза той.

– Няма да се повтори, Марк. – Хенеси бръкна в джобовете на палтото си. – Утре пристигат няколко гравюри от Германия. Кога ще ти е удобно да ги погледнеш?

– Вдругиден.

Хенеси кимна одобрително.

– Тогава ще ги донеса в клуба.

Той се наведе и го повдигна за реверите. Марк присви очи от болка, когато Хенеси го подпря внимателно на стената. После той и бодигардовете му се качиха в колата. Марк се приведе бавно напред и повърна на тротоара. Беше прекрасно да си жив.

Кай

Парите бяха на нощното шкафче заедно с бележката. Марк пишеше с правописни грешки и старомоден почерк.

Опитвам се да се извиня. Така че днес ще те оставя на мира.

Тя усещаше присъствието му дълбоко в ума си, далечно и свито като спирала, но винаго бдящо.

В ден като този Кай си припомняше колко трескав и оживен бе светът. Телефонни обаждания, и-мейли, бързи разходки до галерията, нервни и докачливи хора, кратки разговори и несъзнателни докосвания – всичко това бе досадно и изтощително и въпреки това в тези моменти тя осъзна, че й липсва.

„Трябва да пожертваш нещо,” й бе казал Марк веднъж. „Или глада си за компания, или таланта си.” Тогава тя не го разбра, защото все още имаше енергия и безкрайна толерантност към хората, но с времето започваше да се пита дали не бе прав.

Нейният живот бе статичен, затворен в кръга на колеги и хора със сходни интереси. Имаше извинението, че й е необходима сигурност, за да рисува, но истината бе друга. Беше я страх.

Бъроуз я заведе на обяд

– Ако картината ти се приеме добре, можем да помислим за самостоятелна изложба – каза той някак между другото, докато разглеждаше менюто.

– О…

Тя не знаеше какво повече да каже. Той я погледна и се усмихна.

– А тя ще се приеме добре.

Кай изведнъж реши да е откровена.

– Не мисля, че искам да рисувам така.

– Да съм казал нещо за това как да рисуваш?

Тя се загледа през витрината.

– Кай – каза той внимателно – аз имам доверие на способностите ти, но не знам дали ти си вярваш достатъчно.

Марк вярваше. До един момент това беше достатъчно.

– Не искам да се натрапвам на никого – каза тя накрая.

Бъроуз се разсмя.

– Господи, Кай, проблемът ти е точно обратното. Хайде, избери си нещо от менюто.

Едва през късния следобед в кафене край реката я обзе неспокойство. За момент се изкуши да изтича до галерията и да ги накара да махнат картината й. Изведнъж всички малки дефекти, всички недостатъци, за които знаеше, станаха очевидни и тя бе абсолютно сигурна, че ще й се подиграят и ще я нарекат некадърник. Рисуването бе като безсрамен ексхибиционизъм, който не оставяше нищо скрито. Тя се зачуди дали биха осъзнали колко уязвима ще е. Тя можеше да се държи арогантно, когато бе необходимо, но това не бе увереността, от която отчаяно се нуждаеше.

Понякога й се струваше, че живее нечий чужд живот и всеки избор, който се налага да направи, няма да има никакви последици. Понякога бе сигурна, че тя, а не Марк безпристрастно наблюдава през очите й и тогава се чувстваше странно развълнувана от мисълта, че тя е този, който изкупва неописуеми грехове. И каквото и да бе сторила, повече нямаше да се налага да взима решения. Това не бе наказание, а благословия.

Но нещата изобщо не стояха така, мислеше си по пътя към дома. Независимо колко й бе неприятно, това бе нейният живот.

Марк

Скъпото шампанско и ордьоври правят чудеса с хората. Марк не можеше да го отрече – Бъроуз знаеше как да размекне критиците.

Кай бе мълчалива и съсредоточена. Бъроуз я представяше на всички тези хора и тя определено правеше впечатление с тази смесица от несигурност и студенина. Щеше да отнеме известно време преди да започнат да я свързват с платното във втората зала. Картината бе яростен, внезапен сблъсък на цветове, неочаквана топлина и движение в ъгъла на окото. Този дисонанс правеше нещата още по-интересни.

– Нервна ли си? – попита я Бъроуз.

Тя се усмихна слабо в отговор.

– Не би трябвало. Сега няма да кажат нищо особено. Това, от което трябва да се страхуваме, са утрешните вестници.

Тогава Марк го зърна сред тълпата. Той изруга, но нямаше какво да направи, не и тук, сред толкова хора, които ги наблюдаваха. Така че можеше само да гледа, докато Норис ги наближаваше.

– Здравейте.

– Надявам се, че нямате нищо против…

– Ни най-малко. Радвам се, че дойдохте.

Той се огледа.

– Е, коя е вашата?

Тя го заведе в залата и двамата застанаха пред картината й. Той мълчеше.

– Какво мислите? – в гласа й имаше леко нетърпение.

– Не мога да кажа, че съм ценител на изкуството…

Кай се изсмя. Той доби смутен вид.

– Просто може да излъжете, че ви харесва. Не е необходимо да сте специалист за това.

Той се поколеба.

– Нямам представа какво сте нарисувала.

– Нито пък аз – каза тя. – Но харесвам цветовете й.

Той се усмихна.

– Да, доста ярки.

– Трябва да видите и другите картини.

Тя го разведе наоколо, представи го на колегите си. Марк съсредоточено го наблюдаваше. Имаше нещо особено у него, нещо изпълзващо се, невъзможно да се определи.

– Не е ли непрофесионално? – попита внезапно Кай и Норис се сепна.

– Още не. – Той бързо се окопити от нечестния удар.

– Е – каза тя, гледайки го над ръба на чашата си. – Трябва да знам накъде отиват нещата. Имам предвид дали сте просто учтив, или загрижен или…

– Необходимо ли е да дам точен отговор?

– Да. – Думата падна твърдо и безкомпромисно между двамата.

Той повдигна рамене.

– Заинтересуван съм.

Тя прие откровеността му с леко кимване.

– Разбирам.

Тя се наведе над масата и надраска телефонния си номер на брошурата за изложбата.

– Ето – каза. – В случай че станете повече от заинтересуван.

На лицето му имаше любопитно изражение.

Кай

Ела, каза той, вечният изкусител. Какво очакваш от живота си?

Музиката бе яростна, грапав език върху кожата й, изпращаща вибрациите си до алвеолите с всеки дъх, който поемеше. Трябваше да чувства някакъв възторг, но нямаше нищо подобно, така че тя го остави да я води сред тълпата. Лазерни светлини замразяваха света в отделни кадри, сенки срязваха лица и устни и тя изведнъж не бе сигурна дали всичко бе реално или само проекция върху сребърночерните стени на клуба.

Усещаш ли я, попита той, собствената си значимост сред всички тези хора, постигнатата цел сред толкова потребност? Или имаш нужда от още увереност? Тя не знаеше. Не знаеше защо е необходимо да си различен, особено тук, където всеки бе просто продължение на музиката.

Така че той я накара да пие. И алкохолът с цялата си острота направи нещата още по-маловажни и тя най-накрая можа да разбере истината. На никого не му пука за теб повече от това, което можеш да му дадеш. Никой не знае колко дълбоко през теб минава страхът ти, като гръбнака на твоята устойчивост.

Момчето бе с слабо, гъвкаво тяло под черната тениска, устата и очите му – тъмни петна в блясъка на лазерите. Една от дългите му, бледи ръце бе обвита около раменете на русо момиче. Той я загледа, докато тя минаваше покрай тях. Отне й момент колебание, замайващо чувство на отместване и непринадлежност на себе си, преди да му се усмихне и да се наведе към ухото му. Не можеше да повярва на собствените си думи или на начина, по които очите му (толкова близо тя видя, че са много светли – вероятно сини) се разшириха и тогава той кимна. Момичето попита нещо, но тя чу само гласа й, дрезгав и нисък, не и думите.

Остави я на мен, измърка Марк. Тя почувства, видя как той съблазни момичето с думи, пръстите й (но този път неговите) бяха безгрижни и опасни. Докато й говореше, погледът й се плъзна към момчето, което ги наблюдаваше съсредоточено и Марк му се усмихна с нейните устни. Какво правеше плътта толкова изкусителна? Тя се приближи, докато усети дъх и топлина и поканата.

Кожа солена и горчива, плъзгаща се през пръсти и устни. Поглед към огледалата над умивалниците и тя изглеждаше толкова чужда сама на себе си. Непознато същество, разглобено от желание и нужда за докосване. Плът почти прозрачна в острата светлина, отразена от метала и черните плочки.

Момичето коленичи пред нея и тя изви гръб назад, докато не усети хладното стъкло под главата си. Бледите ръце зад нея я притиснаха и повдигнаха и тя чу суровата мелодия, в която се бе превърнал гласа на Марк. Не се отричай от мен. Всичко бе толкова правилно в този момент, без болка, без срам, само докосвания и техните отговори. Тя повдигна момичето и облиза устните й, опитвайки от собствената си соленост. Момчето вече бе в нея, бавни движения, все още контролирани, но не за дълго. Марк изкрещя, остро и яростно, разтрошавайки ума й със своето нетърпение. Тя плъзна пръсти в момичето и то въздъхна в устата й и се облегна на нея. Това, което последва, бе само плавният ритъм на хълбоци и ръце.

Тя бе побъркана и го знаеше, докато седеше в таксито на път към дома и разглеждаше синините и следите от ухапвания по кожата си, които бележеха умората в слабините й. Затова се плъзна в леглото под завивките, омота се в чаршафите и едва тогава се почувства у дома. Най-накрая.

…- Кай, Кай. – Леко докосване по рамото й. – Събуди се.

Тя се носеше в сън от метални повърхности, срязващи свят от чернота.

– Хайде. Трябва да видиш това.

Марк седеше гол на ръба на леглото й, с разрошена коса и искрящи очи, сякаш се бе подпалил.

– Виж, Кай. Ти успя.

Марк държеше вестник.

– За какво е всичко това? – Устата й бе суха.

– Ставай.

Той я издърпа от леглото и тя се облегна на него, премигвайки. Главата й се въртеше.

– О, Боже – измърмори той. – Явно алкохолът не ти понася.

Той отиде в кухнята и се върна с чаша чай, толкова черен и силен, че зъбите й изтръпнаха. После я избута на терасата и те застанаха там, и двамата голи, и двамата треперещи в остротата на утринта, докато той четеше и заекваше, акцентът му по-очевиден от всякога.

Тя не разбра повечето от прочетеното – съобщението бе за изложбата, но те говореха за нейната картина, за ярък талант, който има нужда само от увереност и време, за да се развие.

Марк погледна към нея от смачканите страници.

– Не схващаш ли? – попита той. – Започваш.

Започваше какво?

Грациозен и лек като котка, той скочи на парапета, който опасваше терасата. Тя ахна. Марк изглеждаше ужасно слаб и почти безплътен, сякаш вятърът щеше да го отвее всеки момент.

– Светът е твой. – Той се разсмя. – Ела и виж.

Тя се страхуваше, но той бе непреклонен. Така че тя се покатери внимателно, без да смее да поглежда надолу. Той я държеше здраво.

– Виждаш ли? – той махна с ръка.

А там бяха сградите от червени тухли, кафенето зад ъгъла, малкият парк две пресечки по-нагоре, офисите от стомана и стъкло, улиците, които бавно се изпълваха с хора, коли и шум. Тя мислеше, че нямаше нужда от света, защото вярваше, че той няма нужда от нея. Не се дръж детински, помисли той. Толкова близо, с кожи, които се опитваха да се слеят, тя можеше да чуе ума му. Притеглянето на плътта стана непоносимо и тогава той я целуна кратко и гневно, досега никога не го беше правил, и остави силите, които бяха по-силни и много, много по-древни от него, да го надвият. И тя стана едно цяло. Вече нямаше ръце около нея и за миг си помисли, че губи равновесие и ще падне, право надолу, към света, който покоряваше.

Марк

Това беше негов спомен, един от малкото, на които все още държеше. Топла вечер (тогава всички вечери бяха топли), смях, долитащ от градините му, той гол до кръста, излегнат в любимото си, износено кресло, слушащ младия човек пред себе си. Под мишницата си младежът държи скици, които все още се смущава да покаже. Марк е чул, че самият Буонароти го е нарекъл събрат по призвание. Той харесва стареца, у него има толкова възторг и вулгарност, но също така познава слабостите му и затова е предпазлив в преценката си. Младежът е вежлив и смирен, красноречив и с внезапни изблици на поезия. Ако господинът желае да го препоръча пред Негово Високопреосвещенство за тази поръчка, той ще остави сърцето и душата си на стените на параклиса. Бог може и да е сляп за красивото, но не и Марк. Скиците са почти неразбираеми под плътните, нервни линии на въглена, но сред хаоса от черно и бяло Марк може да види напрежението и яростта на фигурите. Така че той кимва и младежът засиява и изрича думи на благодарност, каквито могат да ти хрумнат само в тази гореща, задушаваща, красива страна.

Марк бе убит преди стенописите да бъдат завършени. Той все още страдаше, че не успя да ги види в цветове и светлина и понякога се изкушаваше да помоли Кай да го заведе там, но знаеше, че не може. Можеше да преживее всичко друго, но не и това.

Истинското наказание бе да му оставят спомените от живота му, от хаоса и възторга на съществуването му. Нямаше утеха в това, само мъчение. Защото преди Кай той можеше само да наблюдава.

Сега знаеше какво изгражда човешкото същество, след като го бе наблюдавал толкова пъти. Не беше красив процес. Но все още не можеше да каже какво дава зрялост на таланта. Знаеше само, че Кай никога нямаше да допусне някого близо да себе си. Не че това имаше значение. Той се бе постарал да не й позволи да губи време в прагматизма на обикновения живот или в трагедиите на ежедневието. И все пак понякога се чудеше дали определени преживявания, идващи не от самата нея, а от света, който и двамата дълбоко презираха, биха й дали зрелостта, от която всеки артист има нужда.

Така че сега Марк беше в затруднение. Онзи мъж го караше да се чувства нервен и предпазлив. А тя изведнъж бе толкова упорита.

– Не можеш да ми казваш какво да правя.

– Това не е нито правилният момент, нито правилният човек, Кай.

Те спореха всяка възможна секунда – на закуска, когато тя се бе съсредоточила в храната си, сякаш вкусът й щеше да изличи всичко, в тоалетната на галерията след дългия и сериозен разговор с Бъроуз за бъдещето й, обратно в апартамента й, докато тя се опитваше да подреди портфолиото си.

– Не взимай прибързани решения, Кай.

Каквото и да кажеше, тя нямаше да го послуша. Той се чувстваше толкова безсилен, както първия път, когато отвори очи и разбра, че е мъртъв. Сега, дори със собствено тяло, той бе по-безпомощен, отколкото когато бе само зрител на собственото си изтезание.

Тогава телефонът й звънна и двамата се сепнаха. Изведнъж му се прииска да каже нещо глупаво и сантиментално, абсолютно не на място. Но изгуби ценно време, докато се опитваше да изрече тази безсмислица и тя вдигна телефона.

Кай

Норис не се интересуваше от изкуство, както неколкократно и неучтиво й каза. Но тя си мислеше, че самият той бе произведение на изкуството заради черната коса, която падаше в очите му, щом наведеше глава, нервните пръсти, които обгръщаха чашата, извивката на ключицата под ризата му – в очите й всичко това бе много по-красиво от всяка нейна рисунка.

– Харесваш ли работата си? – попита тя, след като всичките й лични въпроси бяха ловко отбягнати.

Той срещна погледа й с внезапна усмивка.

– Понякога я мразя.

Е, поне това беше обнадеждаващо.

– Трябва да кажа, че престъпвам задълженията си с това.

– Така ли? – провлачи тя.

Кай пушеше в апартамента му – малко, безлично жилище в покрайнините. Не приличаше на нещо, притежавано от лекар. Той кимна.

– Става въпрос за така наречената професионална етика.

– Аз съм пациент на Доналд.

Той стоеше с гръб към нея, загледан в улицата навън.

– Не е толкова просто.

Вероятно не бе. Нищо с нея не бе просто. Особено когато знаеха за състоянието й. Тя протегна крака напред и токът й се заплете в червения мокет.

– Не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Това прозвуча толкова старомодно и нелепо, че тя се разсмя.

– Ела – каза накрая. Нещо у него й вдъхваше повече увереност, отколкото мислеше, че притежава.  Тя остави цигарата в пепелника и протегна ръка. – Не е необходимо това да означава нещо.

Той се обърна към нея.

– Чувствам се отговорен за теб, Кай.

Тя наклони глава.

– За кое по-точно?

– За всичко. За болестта ти, за таланта ти, за бъдещето ти.

Той звучеше точно като Марк. Тя се запита дали полът й правеше мъжете толкова глупаво покровителствени.

– Мога да се грижа за себе си.

– Можеш ли?Или Марк се грижи за всичко?

Изведнъж се почувства толкова ядосана.

– Това някакъв сеанс ли е? Защото определено имаш подход.

Този път той се приближи и докосна лицето й.

– Съжалявам, Кай, може и да не изглежда така, но се опитвам да постъпя правилно.

Тя го погледна. Ръката му все още беше на бузата й.

– Трябваше да ми кажеш – отвърна безизразно. – Щом е от такъв професионален интерес за теб, ще ти отговоря.

За момент Норис изглеждаше сякаш щеше да каже нещо, но после отдръпна ръка и кимна.

– Наистина трябва да знам.

Тя си пое въздух.

– Мога да се справя сама. Нямам нужда от закрилник, от баща или невидим приятел. Имам нужда само да рисувам.

Той се намръщи.

– Само това ли?

– Да.

– Присъствието на Марк пречи ли ти?

Тя затвори очи. Изведнъж умората от всички минали дни се стовари върху й.

– Щом се научих да живея с него, вероятно ще мога и със себе си. – Тя се усмихна леко. – Как би нарекъл това?

Той се разсмя някъде в далечината, докато тя се унасяше.

– Обич, предполагам – отвърна той.

Марк

Хенеси му изплати комисионната за оценката на гравюрите и го накара да обещае, че ще отиде на предварителния оглед в Кристис. Този път Хенеси бе непреклонен – имаше нужда от експерт. А те двамата с Кай  – от пари.

Марк запали лампите в коридора. Кай още не се бе върнала – той не усети присъствието й, обичайното притегляне. Значи щеше да прекара нощта с онзи. Марк не знаеше дали да е недоволен или не – така поне имаше шанс по-бързо да й омръзне.

В кухнята вечеря с сандвич и се замисли дали да не погледа телевизия (стига да се справеше с дистанционното), докато я чакаше да се прибере. В един ужасяващ момент му хрумна, че са като в някаква съпружеска мелодрама и се ядоса толкова, че реши да й звънне.

Телефонът бе в хола, обикновено под някоя възглавница на дивана. Той влезе в стаята и протегна ръка към ключа на стената.

– Тя е в безопасност.

Той замръзна в нелепата поза.

– Включи лампата, Марк. – Гласът бе леко развеселен. – Трябва да поговорим.

Той се подчини автоматично. Норис седеше на дивана.

– Най-накрая се срещаме лице в лице – каза той.

О, боже. Марк се облегна на стената.

– Какво искате? – устата му сякаш бе пълна с пясък.

Другият въздъхна.

– Марк, знаеш отговора. Наруши правилата. Нямаш право да говориш с гостоприемника си, не можеш да взимаш тялото му, търпеливо ще излежиш присъдата си и ще се разкаеш за греховете си. Това твое прегрешение не можеше да остане незабелязано.

Дланите му оставиха влажни петна по тапета.

– Не беше правилно от самото начало. – прошепна той. – Защо изведнъж можех да говоря с нея? Преди никога не се бе случвало. Когато се опитвах да направя нещо, когато почти се изнасилвах да го направя, беше като да крещиш с откъснат език.

Норис го наблюдаваше със съжаление. И изведнъж Марк разбра. Капанът, който му бяха заложили.

– Какво се опитвате да направите?

– Какъв смисъл имаше от наказанието ти, Марк? Оцени ли обикновения живот без амбиции? Раждането и отглеждането на деца, младостта или остаряването? Научи ли се на търпение и смиреност?

Марк не слушаше.

– Не – успя да каже накрая. – Не е честно, защото този път не става въпрос само за мен. Не можете да направите нищо, без да нараните и нея.

Норис кимна.

– Не, не можем. Но това не означава, че няма.

– Исусе. – Той се свлече на пода. – Милостиви Боже.

– Това бе твое решение, Марк, да обвържеш съдбата си с нейната. Не наше. – Норис направи сложен жест във въздуха. – Свободна воля дори в ада. Това е нашата милост.

Марк скри лице в ръцете си.

– Тогава искам да предложа друга сделка – изграчи.

Норис скръсти ръце.

– Нима.

– Още едно хилядолетие в замяна на живота й.

– Но ще излежиш остатъка от дължимото в нейното тяло. И този път ще се погрижим да си ням.

Марк кимна.

– Помисли си, Марк. Тя е зависима от теб, без теб ще се разпадне. И ти ще го наблюдаваш. Безучастно. Можем да го спестим и на двамата.

Марк стисна зъби.

– Тя ще се справи. Ще се справи въпреки всичко.

Норис се изправи толкова рязко, че Марк се сепна.

– Тогава приемам. – Той облече палтото си. – Кай ще се върне на сутринта. Сбогом.

Кай

Кай се събуди на дивана и в първия момент не можа да се сети къде е. В слабата светлина апартаментът изглеждаше ужасно. Таванът се лющеше, тапицерията под бузата й бе прашна и миришеше на мухлясало. Тя се седна и погледът й се плъзна по мръсния под, покрит със счупени стъкла и стари вестници.

Господи. Колко беше часът? Тя погледна часовника си – имаше още време. Само Марк да не беше откачил, докато я чакаше. Стана и излезе в предверието, което директно се отваряше в коридорите на сградата. Разкривени графити по стените, миризма на урина, улична котка изскочи от друг изоставен апартамент и се втренчи в нея със златисти очи. Това е лудост, помисли си тя, докато се опитваше да намери изхода. Трябва да си била наистина пияна, за да му позволиш да те доведе тук. Не си спомняше много – водиха този странен разговор за … Тя бе забравила. Когато най-накрая се отзова на улицата, й стана смешно. Очевидно и той си имаше проблеми.

Тя хвана автобуса и седна отзад. Толкова рано сутрин всички лица около нея изглеждаха сънливи и разфокусирани. Може би ще му се обадя, ще е интересно какво ще обясни. Дъхът й остави бяла следа по стъклото и тя нарисува отгоре й деликатен профил с кичури коса, падащи в очите. В края на краищата Марк  щеше да го хареса.

Тя слезе от автобуса и измина двете пресечки до апартамента си. Докато отключваше вратата и влизаше, докато си събуваше обувките и влизаше в спалнята, тя осъзна, че това наистина е домът й. С картините й, с мебелите втора ръка. И с Марк.

Той беше там, заспал на леглото до почти празна бутилка и смачкани хартии. Тя вдигна няколко от тях. На всяка от тях пишеше „Съжалявам”, зачеркнато отново и отново,  докато хартията се скъса.

– О, Марк – каза меко тя и съблече якето си.

И двамата бяха толкова зле. Кай седна на леглото и се загледа за известно време в бледото небе зад прозореца, без да мисли за нищо особено. От тази тишина на съня и сутринта й се доспа и тя легна и издърпа завивките върху тях. Той се раздвижи и измърмори нещо неясно. Кай се притисна към него, той беше топъл и миришеше на алкохол. Тя зачака момента на сливането, но той така и не дойде и Марк продължаваше да е в прегръдката й, докато часовникът отброяваше минутите в стаята.

– Марк – прошепна тя в ухото му. – Нещо е различно.

Той изскимтя и скри лице във възглавницата. Тя го притисна още по-силно, докато не почувства твърдите кости под топлата кожа и най-накрая чувството бе като да прегръщаш някой друг.

Бъроуз

Интервюто мина наистина добре и той го каза на Кай в таксито на път за хотела. Тя му се усмихна леко и обърна глава към прозореца.

– Тук ми харесва – каза изведнъж.

– Хмм? – Той вдигна поглед от факсовете, които четеше. – А, градът…

– Да. Красиво е.

Той повдигна рамене. Градът отдавна бе изгубила очарованието си за него и вече беше като всеки друг, с изключение на туристите, които го правеха непоносим. Но общо взето беше добро място за бизнес, защото жителите му считаха за своя привилегия да покровителстват изкуствата.

– Мисля да купя къща тук – каза тя.

Това вече привлече вниманието му.

– Тук? Имаш ли представа от цените на недвижимата собственост? А туристите? – Той потръпна. – Нямаш си идея.

– Мога да си го позволя – каза тя. – И не е необходимо къщата да е в центъра.

Той се подсмихна.

– Да не се опитваш да заемеш позата на класическия артист?

– Все още нищо не съм решила – каза Кай.

– Добре – отвърна той. – Защото трябва да мислиш за по-важни неща.

Тя му се усмихна за миг.

– Нервен ли си? – попита.

– Малко – призна си той. – Все още смятам, че ще решат, че е арогантно.

Картините й вече предизвикваха достатъчно противоречиви реакции. Но тя настоя, че всичко ще е наред, а той се бе научил да се доверява на инстинктите й. „Само тук ще бъдат видяни истински”, му бе казала. „Където контрастът е най-суров.”

– Рискът си струва – каза тя.

– Искрено се надявам.

Тя стисна ръката му.

Марк ги чакаше в хотела, увит в шал и изглеждащ абсурдно млад. Лицето на Кай засия, щом го видя.

– Мислех, че няма да дойдеш – каза.

– Е, дойдох – той звучеше леко смутено. – Хенеси ми услужи със самолета си. А и градът наистина се е променил.

– Бил си и преди тук? – Бъроуз се здрависа с брат й.

– Преди много време – отвърна Марк. – Всичко наред ли е?

– Да – каза Кай. – Бях на интервю и мина добре.

– Взе ли си стая? – попита го Бъроуз.

– Не, ще бъда при Кай. Нали твоята е двойна?

– Да – отговори Кай преди Бъроуз да каже нещо. – Ела, ще те заведа.

Тя хвана Марк под ръка и подпря брадичка на рамото му. Когато бяха толкова близо един до друг, приликата им бе още по-стряскаща.

– Ще се видим утре – каза тя на Бъроуз и той кимна.

Те се отправиха към асансьорите и той чу как Марк казва:

– Открих параклиса с стенописите му. Трябва да дойдеш с мен да ги видим.

Кай се разсмя и миг преди вратите на асансьора да се затворят, Бъроуз ги видя да се целуват. Той въздъхна. След всичките тези години отношенията им не бяха тайна за него, но мисълта все още му оставяше неприятно чувство. Той знаеше, че Кай си имаше своите странности, но това вече беше опасно и на него не му се мислеше какво би станало, ако пресата научеше. „Щастлива ли е?”, беше го попитал Деймън една сутрин в кухнята им, когато той сподели за пръв път подозренията си. „Предполагам”, отвърна той. „Тогава какво те интересува? И двамата са достатъчно големи.” „Защото не е правилно”, искаше да каже, но си замълча. Той не беше човекът, който можеше да решава това.

В стаята си отвори бутилка уиски и се зачуди дали да не звънне вкъщи, защото внезапно се почувства самотен и подтиснат от непознатата обстановка. Така че си легна с дрехите на леглото и зяпа тавана, докато имаше алкохол. После заспа.

Всичко ще бъде наред, Кай. Всички съмнения, страхове, съжаления, всичко ще отмине. Цяла вечност предстои, преди сделката да влезе в сила. Защото две неща спряха вселената в безкрайния й въртеж. Стенопис в малък параклис във Флоренция, на който един от каещите се грешници носи лицето на мъжа, изслушал художника в градината си. И момиче, което рисува въпреки или заради гласа в главата си. Всичко останало е без значение.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: