Еволюция

Транспортерът се плъзгаше безшумно по старото платно и мекото ръмжене на двигателите приспа Майер. Когато се събуди, флуоресциращият циферблат показваше трийсет и пет часа преди изгрев и градът вече се виждаше на хоризонта като назъбен контур.

Той се протегна, докато вратът му рязко изпука и се намести по-удобно на седалката. Навън вятърът се беше засилил и хвърляше шепи черен пясък по стъклата, издрасквайки защитния слой. Пътят стана неравен и отвреме навреме транспортерът пропадаше, силовото му поле не успяваше да омекоти напълно удара и Майер на два пъти прехапа езика си от рязкото разтърсване.

От север бавно изплува Орайос и звездите избледняха в студената светлина на спътника. Майер се намръщи срещу му. Зениците му се свиха болезнено и компютърът веднага затъмни прозорците. От двете страни на пътя изникнаха изоставени силози, след тях се появиха и запечатаните входове на мините – емблемата на Трансгалактик Индъстрис беше замазана с ръждивокафява боя. Майер хвърли презрителен поглед към огромните закрити оранжерии – не се бяха отказали от жалките опити за тераформиране.

Транспортерът навлезе в промишлената зона и пътят, маркиран от двете страни с мигащи в ултравиолетово стълбове, стана по-поддържан. Премина покрай серпентините на пречиствателните станции, зави покрай електролизаторите и най-накрая достигна купола на града. Транспортерът измина няколко километра успоредно на металносивата стена и спря пред граничния терминал. Майер изрецитира на компютъра ДНК-тага, който Ростович му беше пратил и почака няколко секунди, докато информацията достигне терминала. На екрана се появи червен надпис – терминалът изискваше ръчно набиране на кода. Майер изруга, отвори със замах вратата на транспортера и излезе.

Навън беше около минус седемдесет и дъхът му увисна като млечнобял облак пред лицето му. Въздухът остърга синусите му с острия си мирис на свежест – тук поддържаха висока концентрация на кислород. Приближи се до таблото, свали ръкавицата си и набра кода. Преградата се плъзна настрани и тесен коридор се отвори пред него. Червени светлини премигваха по дължината му. Докато крачеше по гумирания под, Майер се забавляваше да разглежда по стените протоколите за действие в случай на радиационен пробив и плановете за евакуация.

Коридорът завърши с двойна врата от оловно стъкло и се наложи отново да въведе кода. Вътре в отдавна неизползваната кабина за стерилизация го очакваше човекът на Ростович.

– Здравейте – каза Майер.

Мъжът кимна леко. Лявата половина на лицето му беше татуирана в сребърно от невронните енхансери.

– Казвам се Лин. – Той не подаде ръка на Майер. – Министър Ростович ви очаква.

– Транспортерът ми е отвън.

– Не се притеснявайте. Никой няма да го открадне.

Майер вдигна рамене. Не това го притесняваше.

– Оттук, моля.

Той го последва нагоре по металното стълбище. Преминаха покрай сервизните помещения – през двойното стъкло се виждаха закачените предпазни костюми, покрити с плътен слой прах. В контролната зала, седнал върху неработещите мониторни табла четеше пада си някакъв мъж. До него бе облегнато атомно оръжие и индикаторът му светеше в синьо – беше заредено. Водачът на Майер му кимна и той натисна червения бутон до себе си. Вратата на аварийния изход се отвори към ново стълбище.

– Това не беше необходимо – каза Майер, докато се изкачваха.

Лин му хвърли поглед през рамо.

– Просто предпазни мерки.

Пред изхода на станцията стояха двама мъже във военни униформи. Майер почака, докато Лин въвеждаше нещо в пада, който му подадоха. Внезапното повишаване на гласoвете го накара да вдигне поглед от старите холографии по стените.

– Просто изтрийте логовете  – казваше Лин.

Единият от войниците поклати глава.

– Няма да стане. Системата автоматично записва всяко отваряне на купола, а ние нямаме достъп до тях.

– Не се бяхме разбрали така.

– Какъв ви е проблемът? Никой не си прави труда да проверява логовете от тук. Съоръжението е изоставено от години.

Лин се приведе към войника и го хвана за яката на униформата.

– Виж какво, дрисливо копеленце, дано се окажеш прав, защото ако някой узнае в какво си се забъркал, ще ти се прище моят човек горе да беше използвал атомното оръжие.

Другият войник постави ръка на рамото на Лин и леко го отдръпна от другаря си.

– Мислехме, че вашето министерство ще се погрижи за това.

Лин пусна войника и лицето му изведнъж стана уморено.

– Да, разбира се, ще се погрижим. Да вървим – обърна се към Майер.

Той постави защитните очила и двамата излязоха навън.

Намираха се на тясна тераса, надвесена над града и той се приближи до парапета. Под него лабиринтите от улици бяха изпълнени с толкова много хора, че на Майер му се зави свят от изобилието на живот. Накъде долу, между огромните тръби от чугун проблясваше мътна вода – целият град беше разположен върху огромен воден резервоар. Между високите сгради, свързани с пасажи от стъклостомана, се виждаше небето, тъмносиньо през разтрошения купол на града.

Доколкото Майер си спомняше, градът беше построен две години след злощастното кацане на планетата и вероятно затова носеше някаква носталгия по отдавна забравения свят, който бяха напуснали. Всичко тук бе създавано с такова прахосничество на ресурси, че в очите на Майер изглеждаше като богохулство.

– Последна почит към изгубена цивилизация – измърмори той.

Лин отвори вратата на малката кола, паркирана на терасата.

– Идвате ли? – тонът му беше нетърпелив.

Майер се качи в колата. Лин докосна екрана до него, двигателят леко измърка и тя се плъзна над града. Неоновите светлини се размиха в стъклата на колата и Майер притвори очи, за да прогони чувството на клаустрофобия, докато се стрелваха през бездънните пропасти, затворени между кулите от метал.

Спряха пред сграда с бронзов надпис „Здравно министерство” и двамата влязоха във огромното фоайе от стъкло и стомана. В средата му растеше истински бряст – зеленосребърните листа потрепваха в течението от климатичната инсталация. Лин се отправи към рецепцията до асансьорите и прекара китката си над идентификационния слот. Момичето зад рецепцията се усмихна.

– Мистър Лин, министърът остави съобщение за вас, преди да излезе.

– Какво? Имаме среща с него.

Усмивката на момичето застина.

– Господин министърът не спомена нищо за среща с вас.

Майер се приближи.

– Някакъв проблем ли има?

Лин му хвърли нервен поглед.

– Министърът не е тук.

Майер се усмихна леко.

– Не съм тук, за да ми губите времето.

– Дайте ми съобщението – каза Лин.

Момичето обърна монитора на компютъра си към тях. Лин набра персоналния си код за достъп и малко текстово съобщение се появи на екрана.

Той се прокашля леко.

– Съжалявам, но министърът е възпрепятстван да ви приеме днес, но утре ще се срещне с вас. Междувременно ще ви осигурим къде да отседнете.

Майер вдигна поглед от ръцете си.

– Май не ме разбрахте. Нито аз, нито вие имаме време за губене.

Лин понечи да го хвана за лакътя, но се спря на време.

– Вижте, става дума за вашата безопасност.

Майер повдигна вежди.

– За моята безопасност?

– Моля ви да изчакате няколко часа, а през това време ще потърся начин да се свържа с министъра.

Майер стоя мълчаливо няколко секунди и подуши потта, която се стичаше от подмишниците на Лин. Накрая каза:

– Добре.

Апартаментът, в който Лин го настани, се намираше в огромна, грозна сграда в краен квартал. Освен тясната спалня единственото друго помещение беше миниатюрна тоалетна и Майер хвърли поглед вътре, сбръчквайки презрително нос.

– Животни – измърмори той, докато събличаше сакото си.

Свали леглото от стената и се просна на твърдия матрак. Между щорите на прозореца се процеждаха ивици светлина и той не посмя да свали очилата си. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в тавана. Шумът на трафика отвън му пречеше да заспи и той се зачуди колко време можеше прекара тук преди да се побърка.

Звукът от отварящата се врата го стресна от унеса му и той се изправи в леглото.

– Лин? – попита и в този момент ярък като избухваща нова лъч светлина го заслепи. Той прикри очи и се стовари на пода, задъхвайки се от непоносимата болка в ретините. Чу как в стаята нахлуха хора с тежки стъпки и ускорено дишане. Опита да се изправи и в този момент отсечен удар в тила го запокити отново на пода.

– Стой долу, изрод.

Някой притисна с коляно главата му, докато поставяха на ръцете му белезниците. После грубо го обърнаха по гръб и през кървавочервена пелена той видя нечие лице надвесено над себе си. Усети, че го пребъркват. Мъжът се изправи над него и стовари тежкия си ботуш върху лицето му. Той изкрещя, усещайки как костите се чупят. Кръв напълни устата му и го задави. После загуби съзнание.

Лежеше върху хладния под сред благословен мрак. Повдигна ръка и внимателно докосна лицето си – усети леко парене там, където костите зарастваха. Раздвижи предпазливо челюст и ставите изщракаха предупредително. Той се изправи и забеляза, че е гол. Вълна от студена омраза го обля. Проклет добитък.

Той се огледа. Четири голи стени, облицовани с белезникава пластмаса. Подуши въздуха – освен мириса на феноли и собствената си кръв усещаше присъствието на хора наоколо. Прекара пръсти по стените и накрая откри замаскирания екран под слоя пластмаса. Притисна лице към него и пое дълбоко въздух. Да, бяха там, зад екрана, трима или четирима.

– Надявам се, това, че сте ме оставили жив означава, че искате да разговаряме. – Гласът му беше хриплив. – Готов съм.

Усети някакво раздвижване.

– Или можем да разрешим тази неприятна ситуация като ме оставите да изляза оттук.

В стената от дясната му страна се отвори квадрат светлина и той инстинктивно се отдръпна в сенките. Вътре влязоха двама мъже. Единият насочи оръжие към него и Майер разпозна мъжа, който бе разбил лицето му.

– Обърнете се – каза с тих глас другият – сивокос мъж с тъжно лице.

– Това е доста двусмислено предложение – отвърна Майер.

Въоръженият се приближи и притисна дулото на оръжието в окото му.

– Чудя се дали можете да се регенерирате от куршум в мозъка?

Майер се обърна послушно.

– Съберете китките.

Той отново усети студения допир на белезниците.

– Сега вече може да се обърнете.

Внесоха в стаята два стола.

– Седнете – каза сивокосият и Майер се отпусна на стола, внимавайки да не движи ръцете си. Сивокосият седна срещу му. Другият застана в ъгъла, скръстил ръце, оръжието му подпряно на сгъвката на лакътя.

– Казвам се Нилсен. Отговарям за вътрешната сигурност на града. Надявам се сега ви е ясно защо сте тук.

Майер се вгледа в него неразбиращо. Мъжът се усмихна мрачно.

– Ще ви улесня.

Той извади от джоба сноп холографии и ги изреди една по една пред лицето на Майер.

– Спомняте ли си вече?

Майер равнодушно изгледа парада на смъртта пред носа си.

– Предполагам, че ви е било забавно. Нещо като предизвикателство след скучния живот в резервоарите. Как го наричахте? А, да, лов. Да съчетаем полезното с приятното, генетичната модификация – с вдигането на адреналина.

Майер се изсмя сухо.

– Смятате, че тукашният добитък притежава нещо, което би ме изкушило?

Ударът отметна главата му настрани и хиляди игли се впиха в лицето му. Майер се загледа как кръвта, примесена със слюнка се проточи от устата му и закапа по пода.

– Тогава, предполагам, просто сте се повеселил? – гласът продължаваше да е все така равен.

Майер се изплю на пода и разтърси глава.

– В града ви съм от няколко часа. Едва ли мога да изтребя толкова хора за това време.

– Подценявате ли се?

Нещо в тона го накара да повдигне очи към мъжа срещу него. Той бавно каза:

– Знаете, че не съм аз. Иначе нямаше да си губите времето с тези разговори. Какво искате от мен?

– Ако не сте вие, кой би могъл да е?

Майер облиза устни.

– Откъде да знам?

Сивокосият въздъхна.

– Пак започваме отначало, а сметнах, че се разбираме. Може би трябва да оставим да си помислите още.

Той се изправи. Майер си пое въздух внимателно – ребрата го заболяваха при всяко вдишване.

– Почакайте.

Сивокосият се обърна.

– Ростович ли ви каза, че съм тук?

Онзи го изгледа изпитателно.

– Не съвсем. Един от войниците от изоставената станция ви издаде. На министъра просто се наложи да каже къде сте.

Майер изтри уста в рамото си.

– Мисля, че мога да ви съдействам.

Той се обличаше преднамерено бавно.

– Разбирате, че всеки опит да ни размотавате няма да доведе до нищо добро.

Нилсен го наблюдаваше, седнал зад малко бюро в тесния кабинет. Навсякъде из стаята бяха нахвърляни купчини файлове. Прозорецът гледаше към малък квадрат небе, затворен между сградите.

Майер закопча и последното копче на сакото си.

– Предпочитам да привършим по-бързо. Нямам много време.

Нилсен потри носа си.

– Тогава намерете приятелчето си и после ще решим какво да правим с вас.

Падът, който му дадоха, позволяваше само еднопосочна връзка с мрежата. Той влезе първо в общия бюлетин.

– Така ли ще го намерите? – попита Нилсен скептично.

– Щом е в града, най-вероятно е платил и за достъп до мрежата – отвърна Майер, докато преглеждаше потоците от съобщения.

– Той вероятно само следи комюникетата – обади се Грей. – Няма начин да го прихванем така.

Майер превключи на транспортните регистри.

– Щом е тук от седмица, не може да не е ползвал мрежата.

– Едва ли е някой, когото познавате – каза лениво Нилсен.

– Това въпрос ли е? – отвърна Майер. Грей се изсмя неприятно. – Нямам представа кой ще рискува да влезе в града при условие, че черният пазар се грижи да получаваме необходимия ДНК материал.

– Тогава защо е дошъл? Просто за развлечение? А вашето присъствие тук по същото време е само интересно съвпадение. – Нилсен качи краката си на бюрото.

– Сигурно министър Ростович ви е казал защо съм тук – каза внимателно Майер.

– Не беше склонен да коментира каквото и да е за вас. – Нилсен погледна към Грей. – Решихме засега да не го притискаме. Рано или късно ще се наложи да ни разкаже цялата история.

Той се усмихна на Майер.

– Надявам се, каквато и сделка да сте сключили, да си е струвала. Открихте ли нещо?

Майер поклати глава.

– Още не.

Нилсен се загледа в тавана.

– Побързайте, моля.

През екрана пробягаха дузини рекламни банери. В десния ъгъл течаха новините за деня. Най-накрая нещо познато привлече погледът на Майер. Тръстът „Пол Баркър”, гласеше едно от съобщенията, продължава с тераформирането на източните терени въпреки бушуващите в района бури. Той се размърда на стола.

– Полковник – каза с равен тон – изгревът ще настъпи след половин час.

Нилсен го изгледа.

– Очите ми – обясни Майер. – Очилата няма да свършат работа. Мисля, че трябва да се преместя в стая без прозорци.

– Можехте да го кажете по-рано. Нямаше да ви местим от изолатора.

– Забравих.

Нилсен придоби отегчен вид.

– Тогава ще се наложи да действате по-бързо.

Майер изключи пада с рязко движение.

– Вървете по дяволите.

Той усети как Грей пристъпи зад гърба му. Нилсен го спря с жест.

– Ще се съобразим с вашите капризи. Само ще ви предупредя, че ако се опитате да създавате проблеми, лично ще ви пръсна черепа. Ясно ли е?

Майер кимна.

– Изправете се.

Когато Грей се приближи, за да му постави белезниците, той заби лакът в стомаха му. Грей се свлече на колене на пода и докато се опитваше да изправи, измъкна оръжието си и стреля почти от упор в Майер. Куршумът прониза рамото му, излезе от тялото му и разби стъклата зад него. Той се изплъзна изпод протегнатите към него ръце на Грей и се хвърли през прозореца. Дъхът му секна, докато летеше надолу с главоломна скорост. Падна с плясък в режещо студената вода и потъна в кафяво-зелените дълбини. Небето се отдалечаваше пред погледа му, а покрай него преминаваха сложните плетеници от тръби. Когато налягането започна да смазва гръдния му кош, той изплува нагоре.

Прекара краткия ден, свит в сенките на канализацията. Втресе го и той бълнува, че е у дома, в безопасността на резервоарите. Когато нощта настъпи, раната се беше затворила, температурата му спадна и той излезе навън. Промъкна се внимателно през града, избягвайки оживените улици, докато най-накрая откри обществен терминал. Използва тага на Ростович и с облекчение откри, че още е валиден. Намери адреса на компанията на Баркър и се свърза с главния й офис.

– С какво мога да ви помогна? – Прецизно гримираното лице от екрана го изгледа студено.

– Бих искал да разговарям с мистър Баркър.

– Съжалявам, но мистър Баркър не приема никого.

– Тогава бихте ли му предали нещо? Само му кажете, че Майер от VI-74563 иска да разговаря с него. Моля ви. Спешно е.

Тъмновиолетовите устни се свиха.

– Добре.

Две минути по-късно терминалът се включи.

– Мистър Майер? – Екранът остана тъмен.

– Бих искал да разговарям с мистър Баркър.

– С него говорите.

Майер се прокашля.

– Вижте, не искам да ви притеснявам, но…

Гласът го прекъсна:

– От резервоарите ли идвате?

– Да.

– Почакайте, ще ви изпратя кола.

Колата го откара в квартал с частни къщи зад стоманени огради с автоматична защита. Той се приближи до металната решетка, така че да е в обсега на камерата.

– Мистър Баркър, аз съм, Майер – каза той високо.

Порталът се отвори и той прекоси двора, застлан с базалтови плочи. Вратата на малката, двуетажна къща бе от естествено дърво и той прекара длан по грапавата повърхност запленен. Тя се отвори под натиска на ръката и той влезе в истинска градина. Растения, които познаваше само от книгите у дома си – лимонови дръвчета, розови храсти и хибискус, разпръскваха тежка, непоносима миризма. Той прикри нос с ръкава си.

– Качете се горе – чу глас.

Той си проправи път през малката джунгла. От миризмата на пръст и живот му се повдигаше и едва когато изкачи стълбите, можеше да диша свободно. Баркър лежеше в просторната стая, чиято изцяло остъклена стена гледаше към града. Канюлираните съдове на дясната му ръка бяха свързани към портативен хемодиализен апарат до леглото. Под разтворената на гърдите му пижамата фините златни нишки на нервопротезата, която заместваше вегетативната му система, се разклоняваха в бледата кожа. Албум с репродукции на прерафаелити лежеше захвърлен в единия край на леглото. На нощната масичка до електрическата лампа от ковано желязо стоеше малък терминал със старомодна клавиатура от сива пластмаса.

– Здравейте – каза той, когато Майер влезе. – Вие сте някой от потомците на Йохан, нали?

– Негов син съм.

– Приличате си – каза Баркър, присвивайки леко очи. – Седнете. – Той посочи към алуминиевия стол до леглото си.

– Позволявате ли? – Майер кимна към библиотеката от червеникаво дърво.

– Разбира се. – Баркър се усмихна леко. – Баща ви жив ли е? – попита той.

Майер прекара пръст по гърбовете на книгите на рафтовете.

– Не. В моя клан никой от нулевото поколение не е жив.

– Във вашия клан? – гласът на Баркър прозвуча леко развеселено.

– Всички, които носят моите гени.

На един от рафтове стоеше празен аквариум и Майер се приведе, за да разчете заглавията на книгите през синьо-зеленото стъкло. Баркър се разсмя.

– Трябваше да предположа, че накрая цялата тази елитарност ще се изроди в някой атавизъм.

Майер измъкна книга с литографии.

– Все пак трябва да има някаква йерархия – отвърна той, докато прелистваше крехките страници.

– Защо сте дошъл тук, мистър Майер?

Той върна книгата обратно на рафта.

– Трябваше да получа нещо, но бях възпрепятстван.

– И мислите, че мога да ви помогна?

Майер повдигна статуетка от матово стъкло и я завъртя в меката светлина на стаята.

– Те се грижат за вас, нали, мистър Баркър? – каза той. – Осигуряват ви всичко необходимо, защото вие им помагате с тераформирането. Видях оранжериите отвън. Предполагам, че имате влияние в определени среди.

– Да речем, че е така – отговори предпазливо Баркър.

– Тогава можете да ми помогнете.

– Слушам ви.

Майер насочи вниманието си към хербариите на рафтовете.

– Преди няколко седмици на черния пазар бяха заловени няколко дефектни ДНК-образци. Оказа се, че са от Ню Лондон и вашия град. В хомозиготна комбинация мутацията е несъвместима с живота. Имате двадесет процента мъртвораждания.

Баркър го прекъсна.

– Известно ми е това, мистър Майер. Хората са разтревожени. Доколкото знам, здравното министерство взима някакви мерки. – Майер изсумтя тихо. – Но не разбирам какво общо имате вие с това. Просто престанете да търгувате с нас.

Майер се обърна и погледна към Баркър.

– Това не ви ли притеснява?

– Кое? Мутацията ли? – Баркър повдигна леко рамене. – Очаквах го. Не е възможно толкова дълго да се променя генофондът, без да се появи някоя летална мутация.

– В две области едновременно?

– Между градовете има непрекъсната миграция.

– Още една причина за притеснения.

– За какво? Че ще асимилирате дефектно ДНК?

Майер го изгледа.

– Притесняваме се, че броят на хората драстично ще намалее.

– О – каза Баркър, без да се опитва да скрие подигравката в гласа си. – И какво смятахте да направите?

– Трябваше да получа ДНК проби от министър Ростович.

– За какво? – гласът на Баркър изведнъж стана рязък.

– За лечение.

Баркър се изсмя презрително.

– Такова благородство. Не ме обиждайте, мистър Майер. Аз не съм така лековерен като нашия министър.

Майер въздъхна.

– Уверявам ви, в случая не става дума за никакво благородство, а за здрав разум. Преценихме, че в случая и за двете страни ще е полезно известно… сътрудничество.

Баркър се изправи в леглото и се приведе напред.

– Мистър Майер – изсъска той – ако си мислите, че ще ви съдействам в опитите ви да се набърквате като баща си в съдбата на хората…

Внезапното избухване обърка Майер.

– Почакайте – каза той. – Не можете да оставите нещата така, както са.

– Напротив. Това се нарича естествен подбор, мистър Майер. Той е причината тези хора да оцеляват вече няколко столетия на тази проклета планета. Появата на тази мутация означава че или предстои нова еволюция, или хората просто са изчерпили потенциала си за приспособяване и започват да се израждат. И в двата случая не виждам причина да се намесвате.

– Дори ако се случи най-лошият вариант?

Баркър го прекъсна с рязък жест.

– Знам отлично какво означава намеса в генотипа им, Майер. Ясно ми е и какво целите – да ги направите зависими. Кажете ми, защо все още сте жив? Едва ли защото намирате живота в резервоарите неустоим. Вероятно сте единственото поколение, което успешно е преживяло генните модификации. Всяко следващо е все по-дефектно заради инбрийдинга. Вероятно сте спрели да се размножавате. Вие самият сте ходещ труп, който оцелява само защото продължава да асимилира чуждо ДНК. Вашето „безсмъртие“ е паразитизъм. Няма да допусна същото да се случи и на хората.

Майер го прекъсна:

– Това ли е причината да ни напуснете и да дойдете тук?

Очите на Баркър се присвиха.

– Мистър Майер, причината да напусна резервоарите е не защото се изживявам като някакъв месия, а защото не вярвах повече в превъзходството на вида си.

– Явно и вие страдате от сантиментите на първите заселници.

Баркер се изсмя хрипливо.

– Млади човече, аз все още помня как се разбихме на тази проклета планета, как се оказа, че тук комуникациите ни не могат да функционират и какво последва. Помня бунта на кораба и как баща ви го потуши. Не съм забравил и как решихме да оставим наказателната колония да се оправя сама. Колко, мислите, че оцеляха в този ад? А после, когато се изолирахме и изоставихме заселниците на произвола на съдбата.

Майер обърна очи към тавана.

– Щом сте имали угризения, защо сте се подложил на генната модификация? – попита отегчено.

– Защото и аз повярвах в глупостите, които баща ви говореше. Ние бяхме елита на колонията – учените и индустриалците. Ние трябваше да оцелеем, защото бяхме ценните, защото ние можехме да измислим начин да напуснем тази проклета планета или да я тераформираме. А всички останали – заселниците, работниците, затворниците, можеха да вървят по дяволите.

Той се спря и си пое въздух.

– И когато разбрахме, че те се приспособяват, а ние губим регенеративните си способности, че въпреки трансформацията умираме бавно – продължи тихо – какво направихме?

Майер повдигна рамене.

– Това, което трябваше. Като еколог сте го разбирал. Това е хранителна верига от два вида – хората и ние. Прост цикъл – те мутират, ние се храним с тях, за да оцелеем и също мутираме. Това е еволюция.

Баркър стисна устни.

– Мистър Майер, в една ограничена екосистема като тази индивидът има и ограничени възможности за еволюция. Липсва ни видовото разнообразие от растения и животни, с които да се храним. Липсват ни вирусите и прионите, които директно да променят генотипа ни. Радиационният фон вече не ни влияе, нито гравитационната нестабилност или твърде дългия нощен цикъл. Всички сме изчерпили потенциала си за приспособяване.

– И вашето решение е да прахосвате ресурси, за да тераформирате планетата?

– Аз поне имам някакво решение, мистър Майер.

Майер кръстоса ръце зад гърба си.

– Знаете ли, мистър Баркър, аз не притежавам нито вашите сантименталности, нито тези на баща ми. Не знам какво сме загубили от себе си и не ме е грижа. Не помня проклетата планета, от която сме дошли и не държа да превръщаме тази в нейно подобие.

Той се приближи до леглото.

–  И за разлика от вас виждам по-далеч от носа си.

Баркър изсумтя презрително. Погледът на Майер се плъзна по тялото на леглото.

– Мисля, че правя това, което е правилно за момента – каза той тихо. – Знам какво ще стане, ако тази мутация остане. Знам, че ще намалее броя на хората, че генофондът, който ни поддържа, ще се стесни рязко. Знам как това ще се отрази на вида ми. И не ме интересуват последиците в далечното бъдеще.

Той се приведе над Баркър и погледите им се срещнаха.

– Мистър Майер, какво по дяволите…

– Тихо – каза той и притисна длан върху устата на Баркър.

– Животът изисква саможертви. – С другата си ръка стисна врата му. – А вие не сте направили нито една през съществуването си.

Той стегна пръсти, докато Баркър се опитваше да се отскубне.

– Взимате решения за бъдещето, защото не се интересувате от настоящето, защото не познавате тези, чиито съдби решавате, защото за вас всичко е така удобно анонимно.

Баркър отчаяно се опитваше да се изтръгне от хватката му, лицето му стана пурпурно.

– Много по-лесно е да решаваш, когато не си лично замесен –  каза Майер замислено и стисна по-силно. Съпротивата под пръстите му започна да отслабва.

– Аз обаче имам задължения към клана си. Как го нарекохте – атавизъм? Но в крайна сметка не сме ли всички животни?

Очите на Баркър се изцъклиха. Майер махна ръка от гърлото му и притисна пръсти към сънната артерия – пулс не се усещаше. След това включи малкия терминал до леглото и остави координатите си в общата мрежа на града. После седна и зачака.

Беше задрямал и звукът на двигателите на колите отвън го стресна. Когато шумът от стъпки се разнесе по стълбите, той се изправи с вдигнати ръце във въздуха.

– Няма да ви създавам проблеми – каза той и тогава ударът на Грей го събори на пода.

– Мистър Майер, вече ни създадохте достатъчно – каза Нилсен, който влезе след него. – Протегнете ръце.

– Не е необходимо…

– Мистър Майер, втори път няма да ни пробутате номерата си.

Той се подчини и Грей му постави белезниците. Междувременно Нилсен разглеждаше трупа на Баркър.

– Това ваше дело ли е?

Майер кимна.

– Това е онзи, когото търсите.

Нилсен го изгледа косо.

– Не мисля, че този човек е можел да се изправи в леглото, камо ли да убие някой.

– Първо, той не е човек, а модифициран – отвърна Майер. – Направете му ДНК-тест. Второ, оставям на вас да си изяснявате подробностите.

Нилсен погледна към Грей, който застана на вратата и извади оръжието си.

– Сега ще си изясним тази подробност – какво да правим с вас.

Майер се облегна на стената.

– Мисля, че е време да поговорите с Ростович.

Нилсен го наблюдаваше замислено.

– Грей, обади се на…  – каза той накрая и тогава се разнесоха изстрелите долу.

Някой закрещя неистово на долния етаж. После настана тишина и в нея се чуха тежките стъпки нагоре по стълбите. Грей се плъзна встрани от вратата. Майер разпозна грубия ритъм.

– Махнете ми белезниците – изсъска той.

– Затваряй си устата – Грей само раздвижи устни безгласно.

– Нищо не разбираш, проклето животно, това не е…

Стъпките спряха и той млъкна. Чуваше се само тежко механично дишане.

– Мистър Майер – гласът беше приглушен.

Нилсен извади малък правоъгълник от сив материал. Тънък лъч се закова в областта на сърцето на Майер. Грей стисна оръжието си и кимна.

– Мистър Майер е тук – каза Нилсен.

Експлозията разби стената на парчета и запокити Грей с разбит череп в ъгъла. Нилсен се извъртя, но не достатъчно бързо. Белезникав силует се стрелна през зеещата дупка в стената и с елегантно движение заби костното острие в рамото на Нилсен. Той изпусна оръжието си на пода. Другият замахна в широка дъга и го отхвърли назад. Главата на Нилсен се удари глухо в отсрещната стена и той се свлече на пода. Майер се извърна предпазливо към нападателя. Той се приближи, екзоскелетът променяше формата си при всяка стъпка. Двете остриета се прибраха. Кост и хрущял се разделиха, откривайки бледото лице зад тях.

– Мистър Майер – гласът беше неясен от респиратора. – Аз съм Тешима Санае. Тук съм, за да ви изведа от града. – Той хвърли поглед към белезниците на ръцете му. – Предполагам, не сте взел пробите.

Майер се изкашля.

– Имаше известни усложнения – той постара да звучи спокойно. – Но все още не е късно да взема пробите, Тешима-сан. Ако ме придружите до министерството им…

– Смятате ли? Ако не бях в града и не бях прихванал съобщението ви в мрежата, сега щяхте да сте мъртъв.

– Глупости. Щом не искате, оставете ме да отида сам.

– Съветът очаква моето съобщение, че сме напуснали града, за да нанесе ядрения удар.

Майер усети как устата му пресъхва.

– Разбрахме се, че без мое разрешение няма да действате.

– Загубихте достатъчно време. Скоро ще разберат за удара над Ню Лондон и всичко това ще е безсмислено.

– Ако знаят, че имаме лечение, ще преглътнат прибързаността ни с другия град.

– Мистър Майер, трийсет процента от убитите от мен хора вече носят тази мутация. Безумие е да хабим време и усилия за тях.

Майер притвори очи.

– Тешима-сан, не искам да прозвучи като упрек, но вашите забавления през последните дни тук са причината за неуспеха на мисията ми.

– Не винете мен. Този град беше обречен от самото начало и вие отлично го знаехте. – Той разтегли устни в усмивка около респиратора. – Тези животни трябва да са ми благодарни, че им намерих някакво занимание в оставащото им време. Тръгваме ли?

– За последен път ви моля – или ме оставете да взема пробите, или…

Тешима доближи обезобразеното си лице до неговото.

– Или какво, мистър Майер?

Той стисна зъби, така че болката във все още незаздравялата челюст избухна отново и рязко отметна напред дясната си ръка. Силовото поле на белезниците разкъса кожата и сухожилията като хартия и строши костите на предмишницата му. Лъчевата кост се раздроби на парчета, но по-дебелата лакътна кост се счупи косо и Майер в бурята от болка и паника заби заострения й край в окото на Тешима. Усети как кост стърже върху кост, когато достигна задната страна на орбитата и сред пронизителния писък с всички сили натисна, докато не проби мозъка. Тешима замахна към него инстинктивно, преди да се стовари на пода. Острието прониза рамото на Майер и разряза по дължина мускулите на мишницата му, прекъсвайки артерията. Той се плъзна надолу и се отпусна тежко на пода в локвата кръв от осакатената си ръка. Главата му се замая и за миг всичко се размаза пред очите му.

– По дяволите – звукът на собствения му глас го стресна.

Не знаеше колко време прекара вцепенен от болка, когато с периферията на зрението си забеляза някакво движение. Нилсен се изправяше несигурно, косата му беше сплъстена от кръвта. Той се огледа наоколо и погледът му се спря на Майер. Нилсен се пресегна към оръжието на Грей, което лежеше на пода. Майер затвори очи и чу как другият се приближава с тромави крачки. Когато повдигна клепачи, погледна право в дулото на оръжието.

Сега е моментът, каза някакъв глас в главата му, да кажеш защо си тук, да го предупредиш за ядрения удар. Но се чувстваше ужасно уморен и мислите му се объркаха. Той погледна към града през скосените стъкла и видя как звездата се появява бавно на хоризонта и оцветява небето във виолетово и розово. Интересно, помисли си несвързано, отново ще е ден. Някакво спокойствие го обхвана и той започна да се отнася. В небето новото слънце изгря в цялото си невиждано досега великолепие, прогаряйки очите му. Миг преди да потъне в тъмнината, чу как глас, който му звучеше познато, макар да пукнеше, ако се сетеше чий, викаше медицинска помощ.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: