Другата половина на лицето ти

Грохотът на битката вече почти не се чуваше. Ноел се приведе, за да поеме по–добре тежестта на отпуснатото тяло и прехвърли ръката му над раменете си. Ла Термиер изстена и Ноел го погледна. Под слоя мърсотия и кръв лицето на краля беше посивяло.

– Трябва да побързаме – каза Ноел. – Тук няма какво да сторя.

– Просто ме остави да умра на спокойствие – изхриптя Ла Термиер.

Ноел поклати глава.

– Хайде, Ваше Величество – каза той – облегнете се на мен и се опитайте да пристъпите.

Ла Термиер го изруга със злост.

– Щом имате сила за това, значи можете и да ходите.

– Трябваше да си в тила. Не да си довлечеш задника в средата на битката и да се правиш на герой.

Ноел се опита да преразпредели тежестта на раменете си. Имаше чувството, че Ла Термиер се обляга на него повече от необходимото.

– Салиес каза, че са ви ранили.

– И затова заряза всичко.

– Още преди три часа наредих да изпратят обоза заедно с ранените в града.

Ла Термиер го погледна с неприязън.

– Копеле упорито.

Ноел се постара да не изглежда засегнат.

– Битката беше изгубена и за всички беше ясно освен за вас.

Ла Термиер рязко се изтръгна от хватката му и отстъпи назад, залитайки леко.

– Защо дойде с мен, Ноел? В града щеше да си в безопасност и да ми спестиш мрънкането си.

Ноел протегна ръка, за да го задържи, Ла Термиер се опита да я отблъсне и се строполи на земята. Ноел въздъхна.

– Салиес каза да ви отведа оттук и аз ще направя точно това, независимо дали го искате или не.

Ла Термиер рязко го изрита в глезена и Ноел също се стовари върху тревата.

– Гадно, проклето изчадие  – задъхано каза кралят. – Такива като теб трябва да бъдат одрани живи.

Ноел лежеше в тревата и вдишваше острата миризма на полските цветя.

– Не и преди да ми порасне козина.

Ла Термиер мълча известно време и накрая каза:

– Помогни ми да сваля бронята.

Ноел се изправи и приседна до краля. С помощта на кинжала си разряза ремъците и залепналата от съсирената кръв риза под бронята. Ла Термиер изсъска от болка, когато Ноел прекара пръсти по ръбовете на раната. Острието се беше плъзнало между ключицата и реброто и беше пронизало белия дроб. Парчето стомана блестеше меко в раната и Ноел реши, че засега е по–разумно да не се опитва да го извади.

– Е – попита с неприятен тон Ла Термиер. – каква е присъдата ви, милорд–лечителю?

– Не сте загубили много кръв – отвърна Ноел. – Но раната ще се възпали.

– Може би нямаше, ако някой не бе изгубил лекарствата си, докато си навираше носа там, където не му е работа.

Ноел не отговори нищо. Раздра ризата на дълги ивици и го превърза.

– Скоро ще ви втресе – каза той. – Така че е по–добре да намерим някое място близо до вода.

Ла Термиер докосна превръзката предпазливо и смръщи чело.

– Салиес ще се погрижи за отстъплението  – каза Ноел, както се надяваше успокояващо, но от гнева, който изкриви лицето на краля разбра, че е сбъркал.

– Аз не съм изоставил хората си – изкрещя Ла Термиер. От близката гора ято врани изхвръкнаха подплашени. – Ти и този малоумник Салиес ме измъкнахте от битката въпреки заповедите ми.

Ноел се изправи и изтри ръце в робата си.

– Те няма да се задоволят само с тази победа, Филип  – каза той студено. – Ще дойдат в града ти и ако ти не си там, за да ги спреш, няма кой друг да го стори.

Те се гледаха известно време и накрая Ла Термиер каза:

– Помогни ми да стана.

Ноел го повдигна и кралят обви ръка около врата му.

– Когато се върнем в града – каза той с преднамерено спокоен глас – ще те обеся на площада.

Ноел кимна.

– Както желае Негово Величество.

През пролетта всички си припомняха какво е да си жив. През пролетта всеки вкус бе по–наситен, всеки мирис – по-остър и всеки звук криеше в себе си мелодия. През пролетта дори сред камъка на града и шума на тълпите човек чуваше призива.

Ноел слезе по мраморното стълбище, прекоси градините и се отзова сред хаоса на улиците. Все още чувстваше удивление, че крачи сред хората, без да изпитва страх от случаен допир. Но на това място, където дори слънцето не успяваше да надвие студа на камъка и желязото, единствената топлина идваше от телата на обитателите му.

Сега той бе градът – също както дворците, църквите и мостовете. А плътта беше по–устойчива от тухлите и хоросана.

Той прекоси пазара и сви в тясната уличка. Пред него в далечината се извисяваха изящни и жестоки като игли в небето кулите на маговете. Някакъв минувач му се поклони ниско: „Милорд–лечителю.”

Той спря пред къщата с часовника. Изкачи трите стъпала и влезе вътре.

– Лит? – попита в сумрака на залата.

– Идвам след минута – чу гласът й.

Той седна на дивана срещу прозорците със спуснати завеси. В мрака всичко бе неясни очертания и сенки. Погледна към тавана, където мъглявините бавно се носеха в безкрая. Космосът над него го караше да се чувства изгубен и студен и понякога му струваше, че пропада в бездната над себе си. Но когато помоли Лит да смени заклинанието поне докато бе в дома й, тя се разсмя и каза, че мрази горите.

Силует от остриета с познатия мирис на желязо и магия се появи в мрака. Лит свали шлема във форма на гарванова глава. На тавана изгряха звезди и осветиха залата.

– Мислех, че ще се бавите повече – каза тя.

– Нямаше какво толкова да се решава. Всички смятат, че войната е неизбежна.

– А ти?

– Какво бих могъл да знам за това, Лит? – попита той уморено. – Какво разбирам от политика? Дори не знам защо трябваше да присъствам.

Лит го изгледа въпросително и когато той не добави нищо, каза:

– Ти си един от хората, които управляват този град.

– Мога да изпълнявам задълженията си и без да присъствам на тези съвети.

Лит поклати глава.

– Искаш ли чаша вино? – тя се приближи до масата с разхвърляни свитъци и инструменти.

Той наведе поглед.

– Аз също ще замина – каза тихо.

Лит не се обърна и за миг той реши, че не го е чула.

– Това твое решение ли е?

Той погледна към кометите, които прорязваха мрака с огнени нокти.

– Ла Термиер беше против. Каза, че съм необходим в града.

Тя не отвърна нищо.

– Трябва да съм там. Мой дълг е.

– Предполагам.

Ноел седеше неподвижно, докато над него галактиките препускаха в чернотата, и знаеше, че трябва да каже нещо.

– Кога заминавате?

– След три дни.

В тишината се чу как сложните механизми в къщата се завъртат в нов цикъл.

– Лит, аз…

Тя се наведе към него и устните й докоснаха ъгъла на устата му. Той застина и пръстите му се впиха в тапицерията на дивана. Тя имаше вкус на магия и сънища и звезди. Той се отпусна и остави космоса да го погълне.

Треската обхвана Ла Термиер по–бързо, отколкото Ноел очакваше. Кралят се опита да ходи сам, но когато се отклониха от пътя и тръгнаха надолу по хълма, той се строполи на земята. Ноел докосна челото му – кожата гореше.

– Мога и сам – измърмори Ла Термиер, когато Ноел го повдигна от земята и го замъкна към долчинката.

– Разбира се – каза Ноел. – Но не ми отказвайте тази чест.

Откриха малък поток и Ноел остави Ла Термиер в сянката на ниска върба. Високите тръстики наоколо ги закриваха от чужди погледи.

– Ще донеса вода – каза той.

Кралят се огледа. Очите му блестяха, а алените петна върху скулите му изпъкваха върху бялото лице.

– Мисля, че започвам да бълнувам. – Ла Термиер върна погледа си върху него. – Може би е по–разумно да ме оставиш тук.

Ноел се наведе и вдигна манерката от земята.

– Сега се връщам – каза той.

Постара да не губи много време на потока, докато пълнеше манерката – на това място присъствието й беше по–осезаемо. Когато се върна, Ла Термиер беше в безсъзнание. Когато свали превръзките, Ноел се намръщи – ръбовете на раната бяха почернели и около тях червени кръгове се разширяваха концентрично. Проми раната и смени превръзките. След това постоя няколко минути замислен, заслушан в накъсаното дишане на Ла Термиер.

Той слезе на брега на потока, свали дрехите си и коленичи във водата. За миг остана така, вглъбен в света около себе си.

Тръстиките се полюляваха леко на вятъра. Когато водата се успокои, той се приведе и зърна отражението си в гладката повърхност. Вдигна ръка към лицето си и пръстите му срещнаха хладната повърхност на метала. Внимателно свали маската, която закриваше лявата половина на лицето му. От водата вече го наблюдаваха двама – единият с умореното, човешко лице, другият с жълтия ирис и хищната паст на звяр. Той потопи ръце в хладната вода и погледна дъното, където миниатюрни рибки се стрелваха покрай разкривения образ на ръцете му.

– Господарке.

Гласът излезе от устата му дълбок и гърлен като ръмжене. Той усети как светът около него се разгръща – водата изведнъж стана ледено студена, лекият полъх на вятъра носеше милиарди миризми, а слънчевата светлина падаше тежко на раменете му. Хиляди гласове се надигнаха в ритъма на живота около него. Половината от него, тази, която все още беше човешка, се ужаси от това насилие над сетивата му. Другата част от него разтвори челюсти и присъедини безмълвния си глас към  хаоса от миризми и звуци.

– Отстъпнико. – Думата не бе само звук, но и емоция, и мисъл, и солен вкус.

Той наведе глава.

– Имам молба.

Тя се смееше и него го побиха тръпки като от пръски ледена вода.

– Няма какво да искаш от мен. – В главата му гласът бе и думи, и образа на вълк-единак, изоставил глутницата си.

– Човекът, който е с мен…

– Този човек ще умре. – Думите й бяха с вкуса на кръв и огън. – Или от треската, или от това, което ви преследва.  – Във вътрешното му око конници, обгърнати в кован метал и в смрадта на магията си, препускаха по земята от камък.

Той стисна юмруци във водата.

– Господарке, тук наблизо има твое светилище. Ще заведа човека там и ще оставя маговете да го осквернят с кръвта ни.

Тя застина като стълб прах миг преди бурята да гo понесе нанякъде.

– Отстъпнико. – Ураган в небе от олово над пустиня от каменни дървета. – С какво ще изплатиш живота на този човек?

– С плътта на маговете.

Острие от лед проблясна и разряза до кост дясната му скула.

– Не само. – Кръвта му се разми във водата. – Ще изпълниш предназначението си.

Той прекара пръсти през лицето си.

– Така да бъде – каза задавено.

Тя се разпръсна на хиляди капки вода и миг преди да изчезне, той чу:

– Мой.

Ноел закрещя, когато костите му се запренареждаха в трансформацията. Сухожилия се разплетоха и сплетоха, мускули се извиха и удължиха, хрущяли се разчупиха като есенни ябълки, гласните струни се скъсиха и крясъкът премина във вой. После болката спря внезапно, като отсечена с нож и само звярът го гледаше от водната повърхност.

Когато май докоснеше с хладните си зелени пръсти земята, онези, които все още помнеха старите обичаи, завеждаха дете при светилището й и го оставяха в сумрака на дърветата. Детето седеше върху огладения камък на олтара и слушаше шепота на живота около него.

Щом вечерта се промъкнеше в гората, сенките добиваха плътност и форма. Въздухът заискряваше, сякаш във вятъра се носеше диамантен прах. Звездите увисваха ниско в короните на дърветата. По пътеката към олтара се разнасяше звукът на лапи, копита и крака. Първи се появяваха двата огромни вълка и докато бавно пристъпваха, очите им, жълти като зимно вино следяха внимателно детето. След тях се появяваха горските създания  и живите, им жестоки лица се смееха в нощта. Сред тях бе и самата господарка на гората.

Вълците лягаха от двете страни на олтара. Тя се приближаваше до детето и обгръщаше лицето му със студени като изворна вода пръсти. То поглеждаше в очи по–дълбоки от лятното небе. И понеже в него нямаше страх, тя се разсмиваше – сякаш сняг политаше в топлия въздух. После се привеждаше над детето, докосваше с устни челото му и ирисите му ставаха жълти като тези на вълците. Тогава всички таласъми, демони и горски духове му се покланяха ниско.

Ла Термиер се бе облегнал на върбата и внимателно си поемаше дъх. Когато видя Ноел, лицето му се скова. Кралят се пресегна към колана, но ръката му не откри оръжието и Ноел вече можеше да помирише страха му. Той пристъпи, навел муцуна и присвил уши.

– Аз съм, Филип. – Гласът му излезе от гърлото ръмжащ и чужд.

Ла Термиер преглътна.

– Какво си направил? – попита задавено.

– Нямаме много време – отвърна Ноел. – Не знам още колко ще…ще мога да говоря и мисля като човек.

Ла Термиер просто го зяпаше.

– Ах, ти…

– Изпратили са преследвачи след нас. Трябва да отидем в светилището й.

– … проклет, твърдоглав идиот! – лицето на Ла Термиер бе червено от гняв. – Дължиш ми живота си! Даде клетва да ми служиш!

Той изведнъж млъкна и започна да кашля. От устата му рукна ярка кръв.

– Да вървим – каза кротко Ноел.

Той приседна, свивайки лапи под тялото си. Ла Термиер го загледа и после се изправи предпазливо. Хвана се за грубата козина и се прехвърли тромаво на широкия гръб. Ноел се изправи и изчака, докато кралят вкопчи пръсти в него. После се приведе леко и се отблъсна от  земята, усещайки как мощните мускули се напрягат като тетива на костен лък. Скокът му прехвърли тръстиките и потока. Приземи се от другата страна леко и безшумно на широките си лапи и се впусна към гората.

Светилището беше скътано в самото й сърце. Върху каменния олтар под дъба с възлести клони бяха оставени хляб и глинена купичка мед. Ла Термиер се огледа с погнуса. Внезапен порив на вятъра разлюля листата и пъстри сенки затанцуваха по лицето на краля.

– Тук ще сте в безопасност – Ноел стоеше на няколко крачки зад него.

Ла Термиер се обърна, бледото му лице бе безизразно.

– А ти?

Ноел наостри уши и подуши въздуха.

– Трябва да свърша нещо.

Ла Термиер седна в тревата и се облегна на студения камък.

– Ноел – каза той тихо – не мога да ти заповядвам. Затова те моля като приятел, нека се върнем в града. Лит ще намери начин да обърне трансформацията.

Ноел го погледна – през кехлибарените очи кралят изглеждаше крехък и слаб като всяко човешко същество.

– Късно е. Стореното сторено.

Той наклони глава на една страна, заслушвайки се в приближаващия се тътен.

– А и те вече идват.

Ла Термиер затвори очи и остави слънчевите лъчи измежду балдахина от клони и листа да докоснат извърнатото му лице.

– Всичко това е по моя вина. – Ноел не отговори нищо. – Дори и да укрепя града, колко време ще издържим обсадата? Тази война изтощи всички ни.

Те са петима, не, четирима. Копитата на конете им, подковани в стомана, изравят меката пръст, докато препускат надолу по хълма към тях.

– Ноел…

Звярът наведе муцуна към земята. Сега, преди да са стъпили върху земята на светилището й. Той изръмжа ниско и Ла Термиер отвори очи, за да види как огромното туловище прелита над него.

Онзи ден в светилището пристигна старейшината на близкото селище. Старецът носеше плодове и хляб и говореше смирено. Но таласъмът в косите на Ноел ръмжеше, защото ръцете на човека миришеха на жарава и стомана.

– Не можем да борим срещу това – каза Ноел на демоните, които седяха в клоните на дъба, докато събираше билките си. – То е част от природата им – да изкривяват света. А ние сме тези, които трябва да го лекуват.

Пристигна по залез в селището. Влезе във всяка къща – на част от хората даде билки, за други коленичи и се помоли на онази, чието име бе забранено да изричат. На трети въпреки молбите и плача каза, че няма какво да направи. Но в последната къща, тази, на чийто стени висяха оръжия и пода бе постлан с кожи, болният беше дете. Ноел докосна челото и гърдите му, докато бащата с обезумели очи стоеше до леглото. Когато Ноел каза, че детето няма да изкара нощта, мъжът изкрещя, че го наказват, задето си изкарва прехраната с лов.

– Не аз определям кому е писано да живее – отвърна Ноел. – Нито мога да мога да дам, нито мога да отнема живот.

Тогава мъжът закрещя сквернословия. Ноел събра билките си и излезе.

Навън нощта бе мека като котешка лапа. Той вървеше по пътеката към гората, когато чу острия звук и нещо го прониза. Той докосна гърдите си, вдигна ръка към очите си и дланта му беше алена.

Когато стигна гората, всичко вече се мержелееше пред погледа му. Обитателите на светилището се бяха събрали и го наблюдаваха с уплашени очи. Парчето метал гореше като въглен в раната. Той се опита да го извади, но пръстите му се хлъзгаха от кръвта. На сутринта треската го обхвана и той изгуби съзнание. Когато се свести, тя стоеше до него и го гледаше. Ноел се опита да каже нещо, но тя поклати глава. После той усети как отново се плъзва в мрака.

Когато отвори очи, небето над него се движеше. Лежеше в носилка, обграден от конници и звън на оръжие и подкови. До него яздеше млад мъж и не спираше да му говори, макар Ноел да не разбираше и половината от казаното.

­–  … твърде много болни, епидемията трябва да се ограничи, което означава болните да се изолират и Ла Термиер естествено смята, че армията най–добре ще се справи с това. И ето ни и нас. – Салиес се усмихна широко. – Пристигаме в селото и старейшината ни казва, че са те простреляли, за което съжалява най–искрено и се надява горската господарка да им прости. Макар че това са глупости и суеверия.

Ноел премигна срещу синьото небе.

– Откарваме те в лагера. Там Легранж ще се погрижи за раната.

Шум, суматоха, безброй легла под брезентовите платнища, остър мирис на лекарства и суровото, аскетично лице на Легранж, надвесено над него. Пръстите на мага са хладни върху кожата му и извикват някакъв неясен спомен от детството му. Дните и нощите се разтрошават на отломки от болка и треска, безкраен кръг от сънища.

Те бяха спрели пред гората. Единият от тях, този в черна броня, инкрустирана с бронз, разглеждаше секстента на китката си. Рубинен лъч пулсираше по посока на каменния олтар. Ноел излезе от сенките на дърветата. Четиримата обърнаха глави към него и застинаха. Този в черната броня каза:

– Леши, трябва да влезем в гората.

– Не можете да преминете  – каза той. – Това е нейно светилище.

Този, който носеше медна броня, толкова фино филигранна, че приличаше на бижу, отвърна:

– Леши, само търсим човека, който е там.

Ноел повтори:

– Не можете да преминете.

Конникът в броня от бял емайл повдигна алебардата си – двойните остриета разсякоха въздуха със зловещо свистене.

– Тогава ни го доведи и няма да се наложи.

Ноел разтвори паст – дълъг, ален език се показа между острите като игли резци. Той пристъпи няколко крачки напред. Беше висок почти колкото конете. Животните изплашено изпръхтяха и отстъпиха.

– Той е под нейна закрила.

Тогава четвъртият в броня от сребро и стомана каза:

– Но ние не й служим – махна с ръка.

Ноел почувства как магията се разтваря като хищно цвете. Мощта й се надигна като прилив, но миг преди да го отнесе, той се хвърли напред към конника в черната броня. Челюстите му се сключиха около врата на коня и той ги стисна, докато не почувства как железният вкус изпълни устата му. Тогава назъбено острие прониза рамото му. Той отскочи настрани, едва изплъзвайки се от вихъра абсолютна чернота.

Конят се строполи на земята и ездачът му лeко прескочи трупа. Магът се изправи, съсредоточен в новия взрив на магия, докато острието в ръката му ръсеше кръв върху тревата. Ноел се приготви за скок. Дрезгаво дишане, пулсът отекваше в ушите му, отброявайки секундите преди усилието и тогава конникът в бялата броня пресече пътя му. Ноел се хвърли към него, удряйки коня в хълбока с цялата тежест на тялото си. Дробовете му почти се разкъсаха от силата на удара. Животното залитна, но ездачът му успя да го овладее. Ноел заби нокти в пръстта, за да не се плъзне върху тревата и тогава алебардата се стовари върху гръбнака му. Всеки нерв в тялото му се превърна в нажежена жица болка. Той изскимтя и се преметна настрани. Там, където беше преди секунди, остана само черно петно обгоряла земя.

Третият ездач, този в медната броня, смуши коня си и нападна. Двете тънки остриета в ръцете му просветнаха, когато описаха успоредни линии и оставиха дълбоки рани в хълбоците на Ноел. Той раззина челюсти, за да захапе крака на коня и тогава тъмнината го улучи в гърдите. От силата на удара oтлитна назад. Когато се опита да се изправи, черен силует се стрелна и назъбеното острие се заби в окото му. Топли сълзи, не, кръв,  болка отвъд разума. Той изкрещя с човешкия си глас.

Непреодолима тежест го прикова към земята. Той напрегна мускулите си до скъсване в опит да се изправи. Свистене като криле на оса и тежката глава на алебардата раздроби костите на краката му. Той падна настрани. Тримата магове се приближиха. Този в стоманената броня стоеше настрани, спокоен и безучастен, облегнал ръка на седлото си.

Когато магът в бяло заби заострения край на алебардата в гърдите на Ноел, четвъртият се изправи на стремената и обгърнал с ръце тялото си, отметна глава назад. Мрак от края на вселената надникна през рамото на мага и започна да изрязва контура на тялото му. Целият свят запищя в агония.

Има една древна сила, която спи под кората на дърветата, тече в сока на тревата и танцува в полена, която движи света през космоса и се бори със съвършенството на абсолюта. Не му остава друг избор освен да й се подчини. Затова, когато го приковаха към земята в очакване на взрива, той спря да се бори и се отпусна. Дишай в хармония със света около теб, почувствай ритъма му отвъд зова на болката.

И когато магията експлодира, той се изправи древен и безкраен, обвит в сини пламъци, в чийто огън всичко рухва. Хората около него изгарят като листа хартия и се превръщат в пепел. Магията на четвъртия маг го блъсва в гърдите като чук, но се разтапя в бурята от пламъци. Той полита напред. Зъбите му разтрошават кости и стомана и кръвта потича като река. Той поглъща плътта, разчупва скелета и конете го наблюдават с ужасени очи. После утихва.

Той стоеше в полето, треперейки от възбуда. Тя се появи и постави ръка на главата му и Ноел се облегна на нея. Раните му се затвориха.

– Ела – каза тя меко. – Трябва да вървим.

В ума на звяра нещо се раздвижи – спомени с чужд вкус. Той почувства как другото съзнание го обгръща, опитва се да го моделира и контролира. Той яростно се бори, но не успя да го отхвърли. Тя го наблюдаваше с облачни очи.

– Кажи какво искаш – каза тя накрая.

Той задъха, докато намери гласа си.

– Не още – изхриптя. – Не преди да…

– А, човека. – Тя замлъкна и го загледа съсредоточено, докато той се давеше в безсилието си. Студена усмивка изви устните й. – Добре, заведи го в града му, за да види с очите си как ще го разрушат.

Тя се разтопи във въздуха, оставяйки го вледенен до кости. Ноел се втурна в гората и откри Ла Термиер изправен до олтара, с бледо лице и стиснати юмруци. Кралят отстъпи назад и Ноел видя страха в очите му.

– Ти, ти… – той заекна.

Ноел поклати глава. Не сега. Той изръмжа леко, сочейки с глава в посока към града. Ла Термиер разбра.

– Значи идват.

Ноел го гледаше напрегнато. Устата на Ла Термиер се изкриви.

– А Салиес?

– Не… не знам – успя да каже Ноел.

Кралят отвърна поглед.

– Да вървим – каза накрая.

Когато предложи на Легранж да му помага с болните, магът присви очи, но после кимна в съгласие. В началото на Ноел му беше трудно да вижда болестта като нещо, пред което не бива да отстъпва. Но той знаеше кога смъртта наближаваше – можеше да я подуши, знаеше кога болните се отказваха да се борят и познаваше природата. Легранж започна да го обучава.

– Няма да бъдеш толкова умел, колкото някой, владеещ изкуството. – Така Легранж наричаше магията. – Но ще се справяш.

Ноел откри предизвикателството в това да нарушава баланса, да променя това, което бе научен, че е естественият ход на нещата и новото чувство за власт над света бе опияняващо.

По времето когато чумата беше почти победена и всички говореха въодушевено за завръщане у дома, той започна да забелязва промените. Стана неспокоен, нервен и несигурен. Тогава започнаха трескавите сънища, в които тичаше, ловуваше и убиваше. Събуждаше плувнал в пот, с чаршафи, раздрани на ивици. Лицето му започна да се променя, а това не беше нещо, което можеше да скрие.

– Той се трансформира – каза Легранж, след като го прегледа. – Нищо не мога да направя.

– Мислех – отвърна Салиес – че можете всичко.

Магът го изгледа студено.

– Отведи в града. Там трябва да има някой по–вещ от мен в трансформациите.

Когато го пренесоха в болницата на града, маговете там, щом видяха лицето му, отказаха да го докоснат. Салиес руга и ги заплашва, но никой не се престраши да наруши обета си. Едва когато в гнева си потроши стъклениците с лекарства, един от тях плахо предложи да повикат Лит. Салиес изхвърча навън и когато се върна, водеше със себе си млада жена. Очите на Ноел се разшириха от изумление, защото всички магове, които бе виждал, бяха мъже. Вместо кованата броня тя носеше тъмнозеленa рокля. Тясното лице беше татуирано с изумруди, същите като очите й с цвят на пролетни листа. Квадратен печат с гравиран гарван висеше от дългата сребърна верига на врата й. Около тънката китка, полускрит от широкия ръкав беше единственият знак за сана й – секстентът.

Ноел не можеше да откъсне поглед от нея. Тя се наведе над леглото му, присвивайки странните си очи.

– Мога ли? – гласът й беше плътен като мед.

Той кимна, сепвайки се, когато пръстите й го докоснаха.

– Е, можеш ли да му помогнеш? – попита нетърпеливо Салиес иззад рамото й.

– Само ако той го иска – отвърна тя и в косата светлина от прозорците очите й се превърнаха в калейдоскоп от скъпоценности.

Те разтрошават света, искаше да каже Ноел. Те обличат в метал телата си и се превръщат в скверни създания, които подкопават основите на реалността. Тяхна е мощта, която разкъсва самата тъкан на вселена, която унищожава звездите и носи перфектната симетрия на смъртта.

Но никой от тях нямаше очи като гората.

Приковаха маската от титан с винтове в костта. Лит стоеше и наблюдаваше, докато той крещеше от болка. Но когато раните започнаха да зарастват, той почувства как вихърът в гърдите му затихва и страхът изчезва. Окото на незакритата половина на лицето му стана кафяво.

Само думата на Лит успя да убеди Легранж, че Ноел е безопасен.

– Няма да позволя да нарани пациентите ми.

– Металът ще го държи в човешкия му вид – отвърна спокойно Лит.

Легранж ги изгледа и после даде съгласието си.

Сега Ноел прекарваше дните и нощите, работейки в болницата от бял камък. Не смееше да пристъпи отвъд сигурността на стаите й. Светът отвън го плашеше до смърт – гротеска, която той не можеше да разгадае. Градът миришеше на опасност, на гнилост и дим. Звуците му напомняха на вечно буден звяр, който се храни с хората.

Накрая Легранж повика Салиес.

– Щом си толкова загрижен за него, трябва да направиш нещо. Не може да стои тук през цялото време.

Салиес погледна неразбиращо.

– Страхува се да излезе – обясни раздразнено Легранж.

– Е, не бих нарекъл града най–безопасното място на света, но…

Легранж въздъхна.

– Просто го изведи навън.

Ноел нямаше друг избор освен да се подчини. Двамата със Салиес излязоха в горещината навън. Беше лято и улиците бяха изпълнени с хора. Салиес стоеше нерешително, примижавайки в слънчевата светлина.

– Къде искаш да отидем?

Ноел го погледна.

– Не знам.

Салиес се замисли и после изведнъж се разсмя.

– Ела.

Той го замъкна из улиците за ръка като дете. И Ноел нямаше време за страх, защото вървяваха така бързо и бе толкова горещо, че той едва дишаше. Изведнъж Салиес спря и каза:

– Пристигнахме.

Те стояха пред железна порта, отвъд която Ноел виждаше дървета и чуваше течаща вода.

– Това са градините. Не са толкова красиви, колкото тези в двореца на Ла Термиер, но стават.

Когато влязоха, Ноел за пръв път в живота си видя място, където гранитът и металът бяха не по–малко красиви от листата и птиците. И докато Салиес го водеше през пътеките от чакъл под арките на дърветата, покрай фонтаните с мраморни статуи на животни, които не познаваше, покрай изкуствените езера, чиято мозайка бе пъстра като люспите на рибите в тях, Ноел почувства, че може да диша в този град.

А градините на Ла Термиер той видя, когато ги повикаха в двореца онзи ден.  Сети се за тях, докато двамата с Лeгранж чакаха в приемната. После в тронната зала Ноел реши, че ги зърва през стъклописа на прозорците. Легранж се поклони и се намръщи, когато Ноел се забави да последва примера му. Ла Термиер стоеше пред трона сред благородниците и военните.

– Значи това е младият човек – каза кралят.

– Да, господарю.

– Няма да оспорвам решението ти, милорд–лечителю. Щом смяташ, че е достоен за поста ти.

– Той ще служи на града.

Накараха го да коленичи и да каже клетвата. Дадоха му печата и когато се изправи, зърна Лит в тълпата да му усмихва.

Когато церемонията приключи, тя се приближи до него.

– Милорд–лечителю – каза тя.

– Милейди. – Той се поклони. За миг се поколеба. – Мога ли да ви попитам нещо?

Тя го погледна въпросително.

– Бихте ли ми казали как да стигна до градините?

Тя се разсмя и го заведе. Салиес беше прав – градините в кралския дворец бяха по–красиви от тези в града, но този ден той виждаше само лицето срещу себе си.

Градът изниква с настъпването на вечерта. Звярът спира и кралят слиза.

– Ноел… – Ла Термиер протяга ръка към него.

Звярът го поглежда и се озъбва. През лицето на човека преминава нещо, което звярът не разбира. После кралят се обръща и тръгва по пътя към града. Звярът го наблюдава как бавно се приближава към стените от камък.

Сторено е.

Не още – отвръща звярът.

Какво друго?

Той поглежда към хоризонта, където слънцето се топи като монета в жарава.

Човекът, онзи, който бе в мен, той каза, че мога да имам всичката плът, която идва насам.

Пауза. После леко развеселен глас:

Разбирам.

Той чака.

Прави, каквото искаш.

Звярът се втурва напред. Зад него слънцето хвърля последните си лъчи върху града и той сякаш оживява.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: