Вратите

Сънуването

– Не ви ли омръзна, господин Джинивър, да оставате след часовете? – попита го професорът му по тавматология, когато го завари да чака на скамейката пред кабинета на вицеканцлера. Сид побърза да скрие цигарата зад гърба си.

– Разбира се – отвърна с дрезгав глас и се изкашля.  – Но какво мога да направя, когато всички в този университет са се вторачили в мен?

Тя поклати глава и отмина, оставяйки го в сумрака на безлюдния коридор.

– Господин Джинивър – се чу от кабинета.

Той загаси цигарата в облегалката и се протегна. Стана, оправи вратовръзката си и натисна дръжката на вратата.

Сид бе прекарал предостатъчно време в този кабинет и обстановката му бе до болка позната – ламперията от модифицирано дърво, мраморните бюстове в ъглите, портретите по стените. Вицеканцлерът на университета седеше зад грамадното бюро, с изправен гръб и кисело изражение. Сид пристъпи по мекия, тъмночервен килим.

– Надявам се, осъзнавате, че единствената причина да сте все още в това учебно заведение, е фактът, че се ползвате с протекциите на определена личност.

Застанал неподвижно, с леко наведена глава и поглед, забит във върховете на обувките си, Сид се преструваше, че внимава.

– Успехът ви е нисък, отнасяте се безотговорно към задълженията си, държите се надменно към състудентите си. И ако всичко това касае само вас, защото показва колко полезен член на обществото ни ще бъдете, то има едно нещо, което няма да позволя – да се отнасяте с неуважение към преподавателите си…

Сид прекара език по резците си и вдигна очи. Точно над главата на вицеканцлера висеше портретът на Гренвелд – все още като жив човек, в същия този кабинет, блед, мършав, с аскетично, жестоко лице, с нервно стиснати устни, бродираната яка на робата му бе закопчана догоре, лявата му ръка подпряна на облегалката на стола от резбована кост. Пред него – работна маса, върху която стояха свитъци хартия, свещ, разгънат атлас, рисунката на него бе разрязан труп. Зад него – сумрак, сенки, рафтове с книги в червено-черни подвързии от обработена кожа…

– Търсите вдъхновение за извинението си в основателя на университета ни ли? – гласът на вицеканцлера го извади от унеса му.

Сид погледна към него.

– Какво?

– Ще се извините на професор Кабел.

– Само това ли?

– Публично, пред всички преподаватели и студенти.

Сид кимна.

– Добре.

– Може да си вървите.

В тесния, висок коридор, под арките, остри и извити като ребра, бе тихо и мрачно. Това място, прашно и задушливо, смърдеше на вековната си история, на хартия и прах. На Сид му се призляваше от цялото това преднамерено величие, което сякаш казваше тези стени ще издържат до края на реалността. Някъде в коридора се чу трясване на врата. Сид инстинктивно се дръпна назад в сенките. Трима души в тъмносини тоги излязоха и тръгнаха напред към стълбището. Той изчака, докато изчезнаха зад ъгъла и почти на пръсти прекоси коридора. Слезе по мраморното стълбище бавно, плъзгайки длан по гладкия парапет.

Във вестибюла на долния етаж беше застанал Барио, с ръце на гърба и надзираваше двамата първокурсници, които търкаха пода на колене. Сид му кимна и понечи да отмине, но Барио го хвана за лакътя.

– От некропола – каза старецът и му подаде сгъната хартия. – Здравата си загазил, хлапе.

Сид отвори бележката. „В библиотеката, веднага щом се освободиш. Г.”

– Не бива да допускат такива като теб в университета, момче – каза му Барио. – Мястото ти не е тук. Колкото и да си кадърен, никога няма да бъдеш един от тях. Крайно време е да те изритат.

Сид прибра хартията в джоба си.

– Tогава кой ще те снабдява с всичко необходимо? – попита той, снишавайки гласа си.

– А – каза старецът. – Не си мисли, че ме е страх да сляза в бордеите. Правил съм го още преди да се родиш.

– И пак ще стигнеш до мен.

Барио се закикоти.

– Сигурно, сигурно. Чудя се обаче дали някой от професорите ти подозира с какво се занимаваш в свободното си време.

Двамата се загледаха за миг. После Сид отпусна рамене и се усмихна.

– Май дължа още едно извинение.

Барио не отвърна нищо, на лицето му се бе появило особено изражение. Сид се обърна. На няколко крачки зад тях стоеше Виенер.

– Господин Джинивър. – Шестокурсникът му кимна небрежно. – Може ли за секунда?

Сид се почувства уморен, отегчен от всичко. Той бръкна в джобовете на панталона си.

– Добре, да поговорим.

– Не тук.

Виенер отвори вратата на една от аудиториите по коридора и седна на стола до катедрата.

– Добре – каза Сид. – Давайте.

Виенер поклати глава.

– Не – каза. – Не разбирам. Защо трябва да поемам отговорност за такъв като вас? Задълженията ми на отговорник със сигурност не включват да обяснявам правилата за поведение в университета на петокурсник.

Сид го гледаше безизразно.

– Имате още една година, нали?

– И три месеца.

– Чудесно. Тогава ще ви помоля нещо – за оставащото време, през което присъствието ви ще краси този университет, се постарайте да не злепоставяте колежа ни с необмисленото си поведение. Не ми е никак приятно за пореден път да обяснявам на ректора ни защо името ви изниква в списъка на наказани студенти.

Сид се досети, че се очаква да отговори нещо.

– Да, ще се постарая – каза.

– Разбирам, че ви е трудно да бъдете сред нас, но трябва да разберете, че и за нас не е по-лесно. Някой като вас – пришълец, без понятие за нашите традиции, за нашите разбирания. Някой, който поради самата си природа е твърде различен от нас.

Сид стисна зъби. Понякога директните обиди бяха за предпочитане пред завоалираните.

– Това, което се опитвам да кажа е, че компромисът е взаимен.

Нещо в Сид прещрака.

– Така е – каза и се приближи до Виенер, който го изгледа подозрително. Сид снижи глас съучастнически. – Но наистина е трудно… разбирате ли… да се сдържаш, когато си от месо. Непрестанно се потиш и лигавиш и освен това изпитваш тези чувства…

Той направи още една крачка и преди другия да успее да каже нещо, Сид, бърз като змия, навря езика си в устата му. Беше като да целуваш електрически контакт. В следващия миг се отзова на пода, гърчейки се от болка и смеейки се като побъркан. Минаха няколко минути, преди пристъпът да премине. Сид се изправи бавно и се подпря на банката на първия ред. Ръцете му трепереха, а в устата му имаше вкус на кръв – беше си прехапал езика.

– Надявам се, че сте доволен вече – каза той. – И че мога да си вървя.

Виенер бе станал и го гледаше със странно изражение.

– Да – отвърна той. – Можете да си вървите.

Сид се измъкна навън, прекоси парка между колежите и слезе по каменните стъпала до реката, където баржи и лодки се поклащаха леко в канала.

Той предпочиташе да плати за някоя от лодките, отколкото да използва метрото, по това време претъпкано с хора, връщащи се у дома. Пазари се с тъмнокожия лодкар, който хвърли подигравателен поглед към университетската му униформа и го попита какво ще търси момче като него в Гургустиума. Лодката се плъзна през тъмната вода, покрай каменните сгради по бреговете на реката и скоро сенките под железните мостове покрай канала скриха лицето на лодкаря. Сид седеше на пейката, наведен над борда, прокарваше лениво ръка през студената, мътна вода и гледаше как топлите жълти отражения, хвърлени от електрическите лампи по улиците се завъртат. Някъде високо в небето бавно пълзеше дирижабъл, ръмженето на двигателите му почти недоловимо сред шума на града долу. Сид  посегна към отражението му, неговата гладка сивкава форма блестеше като черупка от мида в морето от мрак. Нещо остави остри златисти отблясъци по повърхността на реката и двамата с лодкаря погледнаха към небето.

– Осите – каза мъжът. – Oтново ги преместват.

Сид наблюдаваше като хипнотизиран как полукръгове от ярка светлина бавно се издигат над хоризонта и пресичайки се в заслепяващи взривове от пламъци, потъват отново. Въздухът не миришеше вече на река, а на нещо метално и пронизващо студено – на магия.

– Снощи пак го направиха – прошепна мъжът.

Сид кимна безмълвно – и  двамата бяха изплашени от тази проява на сурова, задавяща енергия.

Той също ги бе видял в полунощ и първата му мисъл бе, че това е още един ефект на алуцина, но тогава почувства притеглянето на изящната, древна магия и осъзна, че не бълнува.

Когато лодката навлезе в каналите, мъжът запали фенера. Нещо бързо пропълзя в стесняващите се сенки под сводовете – един от линксовете, които патрулираха каналите. Сид почувства хладна тръпка по гръбнака си, когато създанието докосна ума му миг преди да изчезне в лабиринта от проходи.

Лодката излезе в пристанището, където мътната вода от каналите се изливаше в залива. Сид хвърли монетите на лодкаря и скочи от лодката, още преди бордът й да докосне кея. Шумът от пристанището го погълна.

…Веднъж той каза на Гренвелд „Нищо не ми се струва реално, откакто избягах от стария свят, това не може да бъде, тази липса на ограничения, този бунт срещу природата. Ние не може да сме истински.” Гренвелд се приведе над него и се взря в лицето му (той стоеше до лежащия в надрусаната си унесеност Сид) и каза „Всичко е въпрос на гледна точка.” „Майната ти!” отвърна с неочаквана злоба Сид. „Даже и аз мога да измисля нещо по-оригинално.” „Тогава би ли го споделил?” подсмихна се Гренвелд. След това Сид реши, че е започнал да изгражда резистентност към алуцина и увеличи дозата.

Гургустиума бе това, което го задържаше към тази нереалност. Някои от хората тук все още носеха лицето на стария свят, но повечето го бяха загубили с искрено злорадство. Промяната бе обожествена тук, единственото място, където различието бе благословено. И този хаотичен, необуздан стремеж за съзидание бе причината Гургустиума да бе толкова мразен.

Когато пристигнеш тук, от своя сън в друг, различен и неразбираем, ще видиш бордеите като кошер, кули от сгради върху сгради, сякаш изсипани едни върху други. Няма да можеш да различиш къде са тесните улици, изгубени в плетениците от въжета, брезент и пране, притиснати между къщите, построени от органична материя като гнезда на оси. Покрай залива, извито като изящен гръбнак се простира пристанището с безкрайните редици от тесни лодки, с препечено кафявите сгради, гледащи към искрящото море, където очите най-накрая могат да си починат.

Когато пристигнеш тук, ще разбереш, че в мъртъв свят трябва да се откажеш от своята тленност, за да дадеш своята лепта за изграждането му и за да оцелееш. Както бе сторил делектуса с болезнената си трансформация поколения наред, с прехода от плът към енергия, от глад за материя към глад за хаос. Но пришълците в Гургустиума имат свои начини за оцеляване и изборът за това е изцяло техен. Можеш да запазиш тялото си, можеш да го промениш или просто да го замениш с нещо друго. Можеш да живееш векове, можеш да не оцелееш и ден. Можеш да бъдеш каквото си поискаш…

Сид вървеше през пазара, сред мириса на морска сол и карираните сенки на сергиите. Тук нощта идваше по-бавно и светлината все още се стопяваше, оживена ранна вечер, която се превръщаше в трескава нощ.

Сид не бързаше, въпреки че трябваше да е в библиотеката на некропола. Той харесваше пристанищния пазар. Мъртвото море бе убежището на хиалуса и преди две години, по време на последните безредици те завладяха пристанището. Сид харесваше магията им, неуловима и отровна като пипало на медуза, самите те губеха връзка с реалността по-бързо от всички останали и тук, сред пазара, където продаваха плодовете на сънищата си, той можеше да види лудостта им. Органични инструменти, сякаш украсени от самото море с шипове и спирали, стъкленици с перлени и мастилено черни течности – отрови, лекарства и вина, понякога в една и съща бутилка, човешки кости като изящни прибори за хранене, украсени с метал, резени синтетична храна в разноцветни слоеве от розово, жълто и бяло, парчета човешка кожа – празни или красиво изрисувани със сини вълни – остатъци, който напомняха за нещо изгубено. Но това, което винаги привличаше погледа му бе тяхната специалност – ваза, чиния, чаша или купа, безцветна или дъгоцветна като седеф, всичко това, направено от морска вода. Хиалусът се кълнеше, че може да построи град от трансфигурирана вода и според слуховете това и бяха направили в морето. Муниципиумът в делектуса, строга сграда от блокове черен лед, бе тяхно дело и причината некрополът да им позволи да задържат пристанището.

Кутия ампули в различни цветове сред редиците синтетична храна накара Сид да се пресегне към нея. Продавачът вдигна изяденото си от морето лице и хвана ръката му.

– Това не се продава – каза мъжът.

Ирисите му бяха зашита за роговицата, груби, черни шевове в белотата. Сид отблъсна ръката му – кожата на мъжа бе влажна и грапава, пропита със сол.

– Щом не се продава, не трябваше да го оставяш на сергията – каза той.

– Не е за продан на теб – отвърна мъжът. – Не си мисли, че не знам за какво са ти. Не искам да виждам някой от твоите боклуци в нещо мое.

Сид се разсмя.

– Хайде – каза. – Кой друг ще ги купи? Кълна се, каквото и да сложа в тях, ще е за лична употреба.

Струваше му твърде много да получи кутията. Мъжът се намръщи на хартиените банкноти, но ги взе. С новата си придобивка в ръка Сид заизкачва каменните стъпала, които водеха нагоре към вътрешността на бордеите. Ужасен тътен и всички бързо се прилепиха към стените, ругаейки. Сид погледна нагоре, избелялото небе не се виждаше от бъркотията от стълби, платформи и релсите на железницата. Товарен влак премина след секунди над главите им сред дъжд от ръжда и адски грохот и скърцане. Релсите, които свързваха фабриките на Гургустиума със складовете до делектуса бяха стари и на тежките вагони не бе разрешено да преминават през деня, но никой не спазваше забраната. Виковете се засилиха, когато празна бирена бутилка, хвърлена от машинист, се разби на стъпалата.

Сид се шмугна в тесен проход между две сгради и се отзова в лабиринта от улици на Гургустиума. Той се плъзна между множеството. Тълпата миришеше на пот, подправки и магия. Някакъв трансмутиран изръмжа, показвайки му остри зъби и грапав розов език. Сребърен нашийник проблясна на врата му – той беше нечия скъпа играчка. Мъж седеше в уличната прах, през дрипите на дрехите му се показваха изсушените кости на рамото му. До него стоеше друг, този почти напълно мацериран, освен кожата, покриваща черепа му, от който изкуствените очи гледаха студено. От тънките като клечки кости на пръстите му висеше махало. „Езичнико,” изсъска той, когато Сид ги подмина, „вониш на плът.”

Двойка наемници от торментума. Жената бе висока и слаба, с перфектно лице от гладка бяла пластмаса и стави от черна гоферирана гума. Мъжът бе едър, половината му лице скрито в яката на бронята от сив полимер, подсилен с метал. Облечените му в ръкавици ръце държаха широко острие, трептящо от магията му. Двамата се движеха през тълпата преднамерено бавно, сякаш търсеха предизвикателство.

Трима трансмутирани – един с гарванова глава, гол и мършав, облегнат на стената пред работилницата си, с цигара, висяща от черния клюн. До него друг, огромна котка, се бе излегнал на пейката, главата му положена в скута на третия, някакво крилато създание, което разсеяно прекарваше пръсти през гъстата, с цвят на мед козина. “Регулус,” измърка котката и Сид се усмихна.

Механичен демон, огненочервената му плът задвижвана от зъбчати колела от кост, магията му пламтеше в ума на Сид.

Група свещеници от еклесията, облечени в черно и червено, с хладни, безстрастни лица като на восъчни светци. Схоластикът сред тях докосна устните с костелив пръст, когато Сид им се поклони ниско. Рубинът, обкован в железния пръстен на ръката му, гореше като кръв. Нямаше нищо подобно на тяхната магия нито в Гургустиума, нито в делектуса. Един ден, казваха те, ще управляваме вселената, защото чрез своите изпитания ставаме божествени. Катедралата на еклесията в цвета на въглен се изправяше в далечината като обсидианови остриета, единствените по-високи сгради бяха кулите на торментума и куполите от бетон на атомния реактор до тях, който инженерите му строяха за ужас на по-старите жители.

Тук нямаше време, епохи, история, хората вярваха в бог или в ентропия, в суеверия или физични закони, но в края на краищата всичко бе просто магия, защото все още липсваха думи, които да опишат този свят.

Домът на Сид бе в най-стария квартал на Гургустиума, в паянтова сграда в тъмна охра. Тук живееха първите обитатели на бордеите, с тяхната магия, рафинирана от кръв и традиции. Улиците бяха по-широки, павирани и почистени от финия жълт прах, който се носеше навсякъде. Хората носеха лицата на по-стари времена – на парни механизми и смог, на восъчни фигури и църкви, на таксидермия и изтънчени обноски, на туберкулозна жълтеникавост, скрита в дантела и колосани яки. Търговията на Сид тук процъфтяваше, защото колкото и да приличаше на наркотичен унес този свят, хората тук все още копнееха за землистия мирис на опиума и етаноловия вкус на лауданума.

Сид влезе в тъмното и хладно преддверие и тежка смрад го блъсна в носа. Той изруга. Изкачи стълбището и на втория етаж измърмори името си пред вратата на жилището си, която се отвори със скърцане. Миризмата се засили. Той притисна опакото на ръката си към носа и пристъпи вътре. Докато затваряше вратата с крак, глас зад него каза:

– Някоя от твоите гадости пак се е развалила. Може да ти прозвучи изненадващо, но живееш с други хора тук, някои от които със запазено обоняние.

Сид се обърна. В коридора стоеше нисък мъж в механично тяло, вибриращо от клапите и цилиндрите, които го задвижваха. Течностите в хидравличните тръби изсъскаха тихо, когато мъжът се приближи.

– Съжалявам, господин Грифит – каза Сид.  – Ще се погрижа за това.

Грифит, чието набръчкано лице изглеждаше странно уязвимо в черупката от метал, въздъхна.

– Някой в университета спомена ли защо преместват осите?

– Не.

– Това не е добре. Не са го правили откакто онзи се опита да отвори Вратите…кога беше…преди сто и петдесет…сто и четиридесет години.

„И вие го разкъсахте заради това, кост по кост, нерв по нерв,” помисли си Сид и внезапно му се догади. Неговите собствени спомени-сънища дойдоха неканени – безкрайното потъване, разтягането на времето в една безкрайна, ужасна секунда и хаосът, които идваше от него и заплашваше да го погълне, да го накара да загуби разсъдъка си.

– Добре ли си, момче? – гласът го стресна.

Грифит се взираше в лицето му леко любопитен, хладните калаени пръсти го държаха внимателно, но здраво.

– Не – успя да каже Сид. – Тази миризма ме убива.

Грифит се разсмя.

– Има си хас. Имаш ли нужда от помощ?

– Не, благодаря.

Той затвори вратата и се облегна на нея. Развърза вратовръзката си с треперещи пръсти и я захвърли на пода.

Познатата гледка го успокои. Дневната не  бе голяма, задръстена от старомодни мебели, с тапети в кафяво и червено, с лавици книги по стените. Госпожа Некет, която все още вярваше, че този свят е чистилището за всички неразкаяли се грешници като нея, бе украсила стените с готически гравюри и Сид ги бе оставил, защото харесваше тяхната наивна злокобност. В стаята имаше още тежък диван с извити гръб и облегалки, кресло с златистокафява тапицерия (той така и не успя да различи каква точно бе бродерията по нея – цветя вероятно или мъртвешки глави), купчини книги на пода и малко писалище до прозореца. Двете врати на срещуположната стена водеха към банята и към спалнята, която Сид бе превърнал в лаборатория.

Сид остави сакото си на дивана и се отправи към банята – малко помещение, със стар скърцащ водопровод, заето почти изцяло от огромната порцеланова вана. Той погледна в нея и се намръщи. Ваната бе пълна почти до ръба с мътна, гъста течност – източника на зловонието. Сид нави ръкава на ризата си и потопи ръката си. Пръстите му докоснаха нещо лигаво на дъното на ваната. Той издърпа вече изгнилата ръка и я остави да виси от ръба. „Майната му,” промърмори, докато разглеждаше зеленикавите петна по подутата плът. Нямаше нужда да вади цялото тяло, ясно бе, че е поредният провал. Такова разхищение на материали, на време и усилия. Той унищожи всичко, оставяйки напукания порцелан съвършено чист. Изми ръцете си на умивалника и излезе от банята.

Този път взе метрото от станцията до дома му. Вагоните бяха празни и се бавеха между спирките. През това време Сид се опитваше да разчете графитите по тухлените стени на тунелите.

От станцията в делектуса – единствената в града, лъхаше на разточителство, както от всичко останало в града – стени от бял мрамор, тежки полилеи от черно желязо, висящи  от овалните арки, плочки в черно, бяло и сиво на пода. Сид прекоси тунела, излезе от станцията и се отзова в подножието на хълма, на който бе разположен некрополът.

Делектуса лежеше в краката му величествен. Хората тук бяха постигнали мечтата си за град, който да подхожда на собствените им лица – аристократичен и със студена красота. Реката, която го разсичаше на две, кръглият площад, затворен между колонадите на сградата на консилиума, широките булеварди, мостовете, колоните, статуите…

И обелискът като игла през сърцето му, който караше Сид да се зъби подигравателно и по-специално думите, който знаеше, че са на металната плака: На тези, които сънуват. На тези, които страдат. На тези, които търсят. За тях този свят бе създаден.

Делектуса отдавна бе забравил, че този свят не бе само техен. Бе забравил и произхода си, тленността го ужасяваше. Сид намираше това за изключително иронично, защото също като Гургустиума и делектуса живееше сред месо и кости, макар и по-рафинирани. Дори тънките дървета сред улиците бяха просто трансформирани сложни въглехидрати, които никога порастваха и никога не загубваха листата си. Не че бе необходимо, тук нямаше сезони. Сид изсумтя и забърза крачките си.

Некрополът бе мумифицираното сърце на техния свят, обвито в камък. Библиотеката бе най-голямата сграда в него, готически куб от тайни, с изящно изсечени стени, с високи и тесни прозорци от цветно стъкло в черно и кървавочервено. Сид изкачи стъпалата към входа й и влезе в тишината и мрака на преддверието. Бледи, пречупени лъчи светлина идваха от стъкления купол. Двойните врати от прозрачен полимер водеха към полукръглата зала на обществената читалня. Редици от маси от имитация на орехово дърво, старомодни лампи и столове с кожени тапицерии.

Гренвелд седеше в края на втория ред. До него бе коленичил мъж. Червената коса и гербът, избродиран на рамото му означаваха някой от фамилията Виенер, когато мъжът извърна лице, Сид видя, че това е самият дук.

Сид остана в сенките до вратите и се облегна на рамката със скръстени ръце. Гренвелд говореше с нисък, почти недоловим глас. Погледът му за секунда се спря на Сид и после се върна на събеседника му.

– …ако консилиумът сметне за нужно, ние ще уважим решението му.

– Никой от нас не би искал да стигне дотам, уверявам ви.

– Разбира се…

Сид се прозя и погледът му се зарея по томовете по стените.

– Господарю – каза мъжът и се изправи.

Сид леко наведе глава, когато той мина покрай него. „Ваша Светлост,” каза. Дукът го изгледа и отмина.

– Сид? – сухият глас го извика.

Сид се приближи.

– Здрасти – каза.

Обърна един от столовете от предния ред и седна пред регнатора.

В своите брокатени роби Гренвелд приличаше на статуя върху саркофаг. Сивокафява кожа, скрита под безупречната белота на превръзките, напоени във формалин и масла, които оставяха тежък мирис на карамфил и канела. Метални катарами, които държаха гнилата плът заедно, сложни бижута от сребро, стомана и платина, които следваха извивките на костите, впивайки се в месото дори през превръзките. Около гърлото му бе заключена яка, която предпазваше крехките мускули и хрущяли, острите й ръбове почти срязваха ъглите на устата му. Деликатните сухожилия на всеки пръст се придържаха от метални пръстени около всяка става.

– Как се справяш в университета?

Сид подсмръкна.

– Добре, предполагам.

– И днешното ти провинение е част от това…”добре”?

Сид се прокашля.

– Дукът защо беше тук? – попита невинно.

Гренвелд го изгледа.

– Това не те засяга.

Сид издиша облекчено.

– В случая говорим за теб – продължи Гренвелд. – Бих предпочел да не си губя времето с безсмислени дискусии върху твоето поведение с университетската управа.

– Знаеш какво мисля за тези глупости.

– Доколкото си спомням, вече сме водили този разговор.

Сид кимна. На него също не му се говореше за това.

– Затова бих искал да знам защо се налага да го повтаряме отново и отново?

– Университетът не е това, което е бил по твоето време – измърмори Сид. – Всички там са толкова ограничени, нямат представа за нищо извън това, което са прочели. Никой не опитва нищо ново, всичко е само теории, хипотези и забрани. Просяците в Гургустиума имат повече магия от тях.

Мъртвецът изви устни.

– А – каза подигравателно – вечната битка между традиции и прогрес. Наричали са ме както закостенял, така и прекалено авангарден, понякога едни и същи хора. Но всичко това няма значение, дори и нищо да не научиш, ще завършиш университета.

– Мога да го завърша колкото пъти искаш и пак ще си остана месо от Гургустиума.

– Но ще имат един повод по-малко да се чувстват по-висши.

Сид изсумтя.

– Бих искал да бъдеш по-дипломатичен и да направиш усилие да си намериш приятели. Тези твои състуденти са бъдещите управници на делектуса.

Сид го загледа невярващ.

– Приятели? Може дори да ме поканят в домовете си, ако обещая да не се лигавя и да не пикая в ъглите.

– Това явно наистина ти допада – каза раздразнено Гренвелд. – Да се правиш на страдалец. И този твой спор с преподавателя ти? Какво доказа? Че ти липсват освен знания и обноски и затова трябва да прибягваш до обиди?

Сид го погледна с омраза.

– Той не беше прав! – изсъска.

– Напротив.

Сид почервеня.

– Теориите му бяха остарели и…

– Въобще не ме интересува за какво сте спорили. Той е прав, защото е твой преподавател и се е занимавал с това много преди да се родиш.

Двамата се загледаха в мълчание.

– Трябваше да ме оставиш в карнариума – проговори Сид най-накрая. – Щях да съм ти от същата полза, без да причинявам никакви проблеми.

Гренвелд поклати глава.

– Твърде съм стар – каза той – за да угаждам на детински изблици на несигурност, но наистина се надявам, че най-накрая ще надрастнеш тези пристъпи на самосъжаление.

– Това ли е всичко? – попита мрачно Сид, зяпайки ръцете в скута си.

– Не – отвърна Гренвелд. – Кога за последен път отовори Вратите?

Сид вдигна глава.

– Преди два дни.

– Нещо беше ли различно?

Сид се намръщи.

– В какъв смисъл? – Той присви очи. – Това свързано ли е с осите?

Гренвелд се облегна назад.

– Тази седмица нещо непрестанно се опитваше да отвори Вратите.

– Какво? Друг…

Сид не довърши думите. Друг като мен?

– Не. Нещо по-нефокусирано.

– Винаги има известна степен на нестабилност – каза Сид.

– Не и толкова изразена. През последната година се случва на няколко пъти. В началото беше твърде слабо, за да му обърнем внимание, но се засилва и вчера консилиумът сметна за разумно да премести осите.

– А – каза Сид.

– Наистина. Значи нищо не си усетил?

Сид поклати глави.

– Не.

– Мога да разбера някои неща – каза меко Гренвелд. – Аз също изпитвам известна носталгия по стария свят. И аз, като теб, съм роден там. Но повечето от хората в делектуса си нямат и представа за него и още по-малко се вълнуват за съдбата му. Дори някои от регнаторите в некропола са родени тук. Разбираш какво означава това.

– Не лъжа и не можеш да им позволиш…

– Трябва да защитя света си – каза студено Гренвелд.

Сид скри лице в ръцете си.

– Не съм усетил нищо – каза с приглушен глас. – Когато отворя Вратите, е като прилив. Дори и да има нещо, то се изгубва.

Гренвелд кимна.

– Надявах се някой да ти е казал нещо.

Сид потри чело.

– Не помня. Обикновено те говорят толкова много.

Нещо изскочи в ума му, нечии думи, но не и смисъла зад тях.

– Може да са построили някаква машина – каза неуверено.

– Машина? – презрението в гласа на Гренвелд бе режещо.

– Вероятно въобще не разбират какво правят, просто експериментират. Мога да се погрижа за това.

– Това вече не е нито твоя, нито моя работа – прекъсна го Гренвелд. – Сега въпросът е в ръцете на консилиума. За момента той ще се задоволи с преместването на осите, но трябва да знаеш, че няма да се приключи само с това.

Отвън пред библиотеката в тъмносиния здрач Сид се опита да си спомни. В метрото все още мислеше, вперил поглед в прозорците и тухлите на тунела зад тях. С наближаването на Гургустиума вече бе почти сигурен. Когато излезе от метрото, вечерта потъмняваше, улицата пред карнариума бе пуста и огромната, грозна сграда без прозорци зееше над него. Той влезе вътре, кимвайки на пазача, изкачи стъпалата към малкия, неосветен вестибюл и зави наляво. Коридорът миришеше на развала и киселина. Флуоресцентните лампи хвърляха трептящи сенки по каменните плочи. Без да почука, Сид отвори вратата в края на коридора.

– А, регулус – каза човекът зад бюрото в малката стая. – На какво дължа това удоволствие?

Лицето на мъжа бе пълно, бледо, с нездрав вид, но гласът бе властен. На бюрото пред него имаше разхвърляни листове, тежък железен печат и мастилница.

– Човекът, когото доведох преди две седмици – каза Сид. – Преработихте ли го вече?

Мъжът въздъхна и се извъртя към рафта зад себе си, откъдето измъкна дебела тетрадка.

– Преди две седмици… – промърмори той, докато разлистваше крехките страници. – Около трийсетинагодишен, мъж, 187 см, атлетичен…този ли?

Сид кимна.

– Не – каза мъжът. – Не сме.

– Добре – отвърна Сид. – Може да ми потрябва.

Мъжът затвори тетрадката и стисна пълни устни.

– Регулус, ние уважаваме волята на делектуса, но пазим привилегиите си от векове.

– Да – отвърна Сид, – затова ще ви компенсирам за него.

Бледите очи го наблюдаваха внимателно.

– Това е извън обичайната ни уговорка. Не можете да замените едно тяло с друго. Ние ценим плътта на всеки тук.

Сид кимна.

– Зная. Моля ви за услуга.

Мъжът се отпусна назад в стола и събра пръсти пред лицето си.

– Така да бъде – каза. – Регулусът на Гургустиума дължи услуга на карнариума.

Сид се поклони леко. Мъжът дръпна звънеца до бюрото си и един от служителите на карнариума се появи.

Сид последва проктора през безкрайните коридори и стълбища. Сградата тихо ръмжеше в ритъма на всички онези сложни механизми, които консервираха телата в резервоарите, хранеха възпроизвеждащите се тъкани и мрежи от съдове и нерви. Някъде човешки тела произвеждаха сложни полимери и кристали соли, някъде кръв, кост, мускули и мастна тъкан се разтваряха, дестилираха, филтрираха и адсорбираха с катализатори и ценни елементи се извличаха. От човешко тяло, казваха в карнариума, можеш да получиш шестнадесет килограма въглерод, килограм калций, осемстотин грама фосфор, сто и четиридесет грама сяра, двадесет грама магнезий, четири грама желязо, два грама цинк и още толкова мед, прашинки олово, никел, злато и сребро. И от това бе изграден малкият им свят.

Водачът на Сид спря пред една от множеството, еднакво изглеждащи врати и прекара ръка по повърхността й. Ключалката изщрака.

– Той е вътре, регулус – каза мъжът. – Втори ред, номер седем.

Сид кимна и изчака мъжа да си тръгне, преди да влезе. Помещението бе дълго, неосветено хале, стотици неподвижни тела лежаха в ниши по стените, потънали в изкуствения сън, в който карнариумът държеше телата преди да ги преработи. Когато откри номер седем, нишата бе празна. Сид тръгна към вратата, за да извика проктора и тогава някой се хвърли отгоре му и го повали на пода. Силен удар в лицето разкървави носа му и той дори не можа да изкрещи, полузадушен от кръвта и тежестта върху гърдите си. Нечия ръка го хвана за врата и стисна безмилостно. Сид престана да се съпротивлява и остави тялото си да се отпусне, и когато мъжът инстинктивно отслаби хватката си, магията се завърна в горящия в червено мозък на Сид и всичко, което трябваше да направи, бе да я освободи.

Мъжът изхвръкна към стената, ядрата в церебелума му вече унищожени, и падна на пода, потрепвайки. Сид се изправи и изтри лицето си. Погледна към окървавената си ръка с погнуса и се обърна към тялото на каменния под.

– Това бе абсолютно ненужно – каза тихо. Гласът му бе хриплив. – Можехме да го направим цивилизовано. Щях да ти задам няколко въпроса, ти щеше да ми отговориш и аз щях да те предам на торментума и кой знае, те можеха да ти позволят да запазиш по-голямата част от тялото си. Но сега…

Той се доближи и коленичи пред мъжа, който се взираше в тавана, без да вижда, очите му се движеха непрекъснато в нистагъм.

– Какви си ги въобразяваше? – мърмореше Сид, докато отваряше Вратите и вселената се развиваше около него. Умът на мъжа бе просто още едно проблясване в бездната. – Че ще можеш просто да излезеш оттук и да оцелееш сам, без помощ? В Гургустиума? Хората тук не са така беззащитни като жената ти.

Умът на мъжа бе вече разтрошен и Сид проникна вътре лесно. Болката и страхът бяха като бял шум зад най-пресните спомени – задавящата омраза, гласът на този, който го отвлече, звуците иззад вратата, внезапното събуждане, дните, прекарани в трескави сънища, ужасът, когато осъзна къде е, вълнението от това пътуване в свят отвъд всичко, умът, който го намери, кръв, лудост, гняв… Сид навлезе по-дълбоко – женско лице, нечие тяло под неговото, шепот „Знаеш ли, че те обичам?” Някакъв второстепенен спомен – уикенд с колеги… разпокъсани гласове в лятната вечер… ”…струнната теория. Колко измерения според теб съществуват?”…слънчева горещина…”Това е просто хипотеза. Но може да обясни нестабилността по време на изчезванията.” …пръсти около студената бутилка бира…”Що за безделник и откачалка трябва да си, за да направиш подобна връзка?”…”Ти си абсолютно ненормален, ако си мислиш, че изчезванията могат да се обяснят така.”…далечният шум на магистралата…”имаш предвид, че някакви зелени човечета изкривяват времето и пространството, за да ни отвличат по бог знае какви причини?”…“нашият детектор само улавя изкривяванията, но когато пуснат ускорителя…“ Лилиан до вратата, красива и абсолютно недостижима…”През средните векове казвали, че не бива да викаш дявола, защото може да ти отговори.”

Сид се отдръпна от ума на мъжа и внимателно остави света да се завие обратно.

Каза на проктора да се погрижи за тялото, преди тъканите да започнат да некрозират и напусна карнариума.

Върна се у дома и седя в мрака известно време. Стаята, осветена от уличните газени фенери, бе пълна със сенки и контури и умът му не можеше да си почине. Така че той стана и отиде в лабораторията си. Работната маса с дестилационни апарати от нежно стъкло бе в далечния ъгъл на стаята между стелажите с редици педантично надписани стъкленици и кутии от кожа и пластмаса, подредени по рафтовете. Той отвори шкафа с личните си запаси и се загледа в тесните стъкленици, запечатани с восък. Извади една от тях и я вдигна към слабата светлина. Виолетови спирали се завъртяха в златистата течност, когато разклати стъкленицата. Взе лъжица от работната маса и се върна в дневната. Остави алуцина на малката маса до дивана и отново потъна в креслото, въртейки лъжицата между пръстите си. Някъде в далечината звън на камбана обяви часа и газените лампи започнаха да угасват една по една. Мракът нахлу в стаята внезапен. Сид отпуши стъкленицата и отмери от гъстата течност. Пъхна лъжицата в устата си и я държа там, докато вкусът на метала надви горчивината. Течността се плъзна пареща в гърлото му, през хранопровода и се сви в стомаха му, където киселината я разяде, така че пулсиращите мускулни стени да могат да я абсорбират. Той се свлече надолу в креслото, докато краката му не опряха в купчина книги. Лъжицата падна от ръката му върху килима и остана там, блестейки в сумрака.

От банята се разнесе шум и вратата й се отвори. Сид не вдигна глава, когато нечия сянка излезе оттам, спъна се в книгите на пода и изруга. Свещ бе запалена и в нейната слаба, трепереща светлина се появи Гренвелд – много по-млад от обикновено, почти тийнейджър, с черна, разбъркана коса и непохватни движения. Университетската униформа, която носеше, висеше свободно от тялото му.

– Няма да е зле да подреждаш стаята от време на време.

Гласът му бе момчешки и висок, по нищо неприличащ на плътния баритон на трупа. Сид вдигна ръка, за да махне в небрежен жест и после се загледа как тя падна като пречупена. Гренвелд седна на дивана срещу него.

– Какво е станало в банята? – попита. – Смърди.

– Още един грандиозен провал – отвърна Сид, сливайки думите.

Гренвелд въздъхна и вдигна книга от пода.

– Какво друго прави днес? – попита той, докато прелистваше страниците.

Сид се намръщи, опитвайки се да събере мислите си.

– Почти ме изритаха от университета, купих нов комплект ампули, убих човек. И дължа услуга на карнариума.

– А – каза Гренвелд – това последното е сериозно. За какво ги моли?

Сид остави ръцете му да паднат от двете страни на креслото.

– Понякога си мисля – каза той, докато разглеждаше тавана с възможно най-съсредоточено изражение – че старият свят е също толкова откачен колкото нашия.

Гренвелд остави книгата настрани, кръстоса ръце и зачака. Сид облиза устни.

– Този мъж…той говореше много, когато го намерих…не запомних какво точно, не ми пука особено какво точно кара такива като него да откачат, но той спомена нещо за познат, който бил прав, за други измерения и така нататък…пълни глупости, но се оказва, че не са…те са създали някаква машина, която може да отвори Вратите… никога не съм си мислил, че са толкова близо до намирането ни…предполагам, че не разбираш нищо – каза накрая, поглеждайки към Гренвелд.

– Хубавото е, че не е необходимо да разбирам – отвърна другият.

– Не знам какво да правя – каза Сид уморено. – Знам, че трябва да направя нещо, но си нямам представа какво.

На лицето на Гренвелд се появи странно изражение.

– Какво той… – той се поколеба за малко, – какво казах за това?

– Че не е вече моя работа – Сид отклони поглед. – Очакваше да зная нещо за това. Сякаш мога да контролирам всичко. По дяволите. – Той изрита книгите в краката си.

– Но това е моя работа – каза след малко. – И мисля, че трябва да се върна там, въпреки че по-скоро бих си прерязал гърлото. Наистина знаеш как да ме накараш да се чувствам виновен – добави той със злост.

Гренвелд се изправи и отиде до прозореца.

– Мога да видя обелиска оттук – каза той.

Сид се извърна към слабата фигура, очертана в бледата светлина на това, което служеше за луна в този свят.

– Няма ли да кажеш нещо? – попита.

– Алуцинът си има своите ограничения – отвърна разсеяно Гренвелд. – Ти би трябвало най-добре да го знаеш.

– Могат да те накарам да направиш всичко – каза Сид злобно. – Всичко, което поискам.

Гренвелд въздъхна и седна на перваза.

– Трябва да се наспиш – каза той. – Ако ще се връщаш, ще ти е нужна почивка.

Заспиването

В часовете преди зазоряване, когато концентрацията на наркотика в кръвта на Сид започваше да спада и той все още не можеше да изчезне, но се изплъзваше от контрол, Гренвелд си спомняше. За него това бе като събирането на разпилян живак, следващо собствените си закони на привличане. Той знаеше, че това са спомени на Сид, не негови, защото всеки път имаше нещо различно, нещо бе добавено или липсваше. Така че той внимателно се изграждаше наново.

Той си спомни, че е един от създателите на този свят, припомни си епохата, от която идваше, спомни си разговора в библиотеката.

Днес научи защо Сид се страхува от него.

Момчето лежеше на дивана и Гренвелд, седнал в креслото срещу него, с буза, облегната на юмрука си, го наблюдаваше. Сид спеше с напрегнати мускули и изопнати сухожилия като галванизиран труп.

Гренвелд се виждаше в един от спомените на Сид – мъртвешко лице, плашещо гротескно, познато и в същото време чуждо – така изглежда трупът ми, мислеше си, и се чу как казва „Ние сме просто механизми за задвижването на този свят.” Той не разбираше какво бе накарало това нещо да пощади момчето. Такива като Сид се бяха случвали и преди, случайни вълни в реалността, доказващи, че нищо не е абсолютно. Линксовете ги преследваха, а Гургустиума се погрижваше за тях като изяждаше телата им и запазваше костите им в катедралата на еклесията. Делектуса рядко благоволяваше да признае за съществуването им. Така че Гренвелд смяташе, че онзи човек преди около два века, който почти разруши Вратите, както и неутолимият глад за плът на този свят трябва да са накарали трупа да промени мнението си.

Сид потрепна в съня си като сънуваща, ловуваща котка.

Момчето бе Вратите сега, сеещо хаос, вградено помежду световете, нито тук, нито там. Гренвелд вече знаеше, че на некропола му бе нужно десетилетие да реши дали да го убият или да го оставят завинаги висящ над реалността, жива/сънуваща гънка в пространството, проход, през който избраните да преминават. „Един ден те просто ми позволиха да се събудя,” му бе казал Сид, „и ти беше там. После каза, че десет години са минали и мисля, че повърнах.”

Гренвелд скри лице зад разперените си пръсти. Той разбираше, че свежата кръв на новодошлите е това, което поддържа света им. Разбираше, че всичко трябва да бъде подлагано на съмнение, променяно и разчупвано. И решението на кадавъра да позволи на живо същество внимателно да пресява умовете, търсещи в света им, имаше своя логика.

Но той също така знаеше какво бе накарало Сид да дойде тук, знаеше за задушаваща омраза и абсолютна безпомощност, за нощи, прекарани на кълбо в леглото, за трескаво ослушване за звуци от долния етаж, за счупени кости и синини.

В тези часове Гренвелд искаше да каже на момчето, че тук няма опрощение, че хората, които идваха, всички тези неприспособени, нещастни, невротични хора, няма да намерят покой никъде, нито дори в свят, където бяха като богове. Никой завършен човек не би дошъл тук, само тези, които търсеха нещо у себе си. И истината бе, че и тук нямаше да го намерят.

……

– Не бива да се връщаш там. Можеш да останеш при мен, ако не искаш да си сама.

Трябваше да види тялото на Лилиан, за да осъзнае, че е истина. Трябваше да прекоси хладния, боядисан в бледосиньо коридор, да премине през пластмасовата врата и да пристъпи към металната маса с белия чаршаф, под който лежеше тяло.

Съдебният лекар казваше нещо, нещо успокояващо и окуражително от тона му, но тя не го чу, а и не я интересуваше. Искаше й се отчаяно да повдигне чаршафа, защото бе абсолютно сигурна, че под него ще е нечие непознато лице и тогава щеше се обърне към другия и да му каже „Напълно сте се объркали.”

– Просто ме закарай обратно, Бен.

Лицето на Лилиан беше бяло, почти прозрачно, очите й затворени и хлътнали, носът й остър и тънък, устните напукани и сини. Косата й бе отметната назад, влажна и сплъстена, черни кичури върху блестящия метал. Джил протегна ръка и докосна челото й. Нищо не е толкова студено както мъртвото тяло, смразяващо те до костите.

– А ако се той се върне, Джил?

Бен изглеждаше с десет години по-стар, с изненадани очи. Той беше този, който й се обади онази сутрин. „Имам лоши новини, Джил.” Тя никога не го бе чувала да звучи така. „Господи, Джил, не знам как се предполага да се съобщават тези неща.” И тя усети онова чувство на нереалност – не може да бъде, просто не може да бъде.

Колата на Бен се плъзгаше по спокойните улици под червените кленове. Есента тук бе топла и въпреки това във въздуха се усещаха жилки мраз като носещите се наоколо паяжини. На седалката до Бен, без да обръща внимание на колана, който се впиваше във врата й, Джил разглеждаше юмруците си, стиснати върху бедрата. Трябва да му кажеш, трябва да кажеш на някого или това ще те подлуди.

В къщата тя направи две чаши кафе и двамата с Бен седнаха един срещу друг в кухнята, бяла и отразяваща есенната светлина, пълна с хладен въздух от отворените прозорци.

– Не се страхувам от него – каза тя внезапно. – Проклета да съм, ако се страхувам от него.

Бен вдигна поглед от чашата си.

– Знаеш, че ще остана с теб.

– Няма нужда…

Той се намръщи.

– Ще остана независимо дали ти харесва или не.

Джил откри одеялата в килера на горния етаж. Бен бе на дивана в хола, пред включения телевизор, дългите му крака стърчаха навън. Тя му подаде червеното одеяло и каза:

– Можеш да спиш в спалнята им.

Лицето му се изкриви за секунда.

– Не – каза. – Предпочитам тук.

В спалнята за гости на горния етаж тя лежеше в двойното легло със затворени очи. И умът й блуждаеше.

Гласът на Лилиан, звънък и енергичен: „Трябва да ти кажа нещо, съкровище. Кога можеш да дойдеш?”

Господи, недей, просто недей… Гласът на Робърт: „Какво й каза?” „Че съм заета. Че записите са твърде важни. Каквото и да е, може да почака.”

Джил се сви на кълбо, омотавайки се в завивките и изръмжа. Ти си таково нищожество, толкова егоистично нищожество.

Тя се изправи в леглото и разтри очи. Лицето й беше мокро.

…В онази мотелска стая извън университетското градче Лилиан седеше на леглото, пушеше и зяпаше куфарите си. Алармата на мобилния й бе нагласена за седем часа, един час преди  полета, за който имаше билет в джоба на палтото си…

Джил издиша. В стаята внезапно стана смразяващо студено и дъхът й излезе като облак пара. На тавана сенките се раздвижиха, когато отвън премина кола.

В съня си тя стоеше на прага на спалнята им. Някой седеше на леглото им, опрял лакти на бедрата си, тънките китки висяха между краката му. Беше мъж, тя бе сигурна, въпреки че лицето му бе наведено, скрито от дългата коса. Сватбеният албум на Лилиан лежеше захвърлен на леглото до него. На пода в краката на мъжа клечеше кошмарно създание – човекоподобно, голо, с изпъкнали сухожилия, гладка кост там, където трябваше да са очите му. Mетални скоби разтваряха устата му, оголвайки изострени, тесни зъби. То наклони безоката си, безноса глава към нея и изръмжа. Мъжът на леглото вдигна лице.

Тя не можа да различи чертите му, защото те се размиваха в момента, в който се опитваше да ги фокусира.

– Ти трябва да си сестра й – каза мъжът.

Дланта му сега почиваше върху черепа на създанието, успокоявайки го, държейки го под контрол.

– Търся някого – каза мъжът.

Той вдигна албума и го обърна към нея. На лявата страница бе залепена тяхна обща снимка – Никълъс с неговата неприлично чаровна усмивка, Лилиан в кремава рокля, тя самата, смееща се в камерата, заедно с поредния приятел, както и да му беше името, техните колеги, приятели и Бен малко встрани, слаб, с твърде сериозни очи зад очилата си. Дългият показалец на мъжа почука върху сивия му костюм.

– Този – каза той.

Тя премести погледа си върху топящото се лице.

– Бен? – попита.

Мъжът кимна.

– Да.

– Той не изглежда щастлив на снимката – каза тя. – Защото…

Опита се да се съсредоточи, но беше трудно, сънят се изкриви около нея. Само фигурата на мъжа оставаше непроменена.

Тогава сънят се плъзна и тя вече бе в кухнята на Лилиан до бара и си наливаше още водка в чашата. През отворената врата се чуваше музика и смях. Още едно от партитата на Лилиан.

– Пак го прави.

Гласът я стресна. Никълъс стоеше, облегнат на рамката на вратата и гледаше гостите в хола.

– Кой? – попита тя.

Тя знаеше, че нещо се бе случило и че Никълъс не биваше да е тук и той…

– Бен – отвърна Никълъс. – Цяла вечер е като залепен за нея.

Тя се приближи до него и погледна към хола. Бен и Лилиан стояха близо един до друг, той казваше нещо, Лилиан се разсмя и ръката й за секунда докосна лицето му. Джил чу как до нея Никълъс си пое въздух през стиснати зъби.

– Това не означава нищо, Ник – започна да казва тя, но той вече крачеше към тях.

Тогава отново се отзова в спалнята с мъжа без лице.

– Всички те са колеги в университета. Така се запознаха – чу се как казва, a мъжът я слушаше, подпрял брадичка на ръката си. – Никълъс тренира отбора по баскет, Бен работи във факултета по физика, а Лилиан…

Тя не знаеше как да завърши изречението.

– История или литература, предполагам? – каза мъжът.

– Литература – отвърна Джил.

Той кимна и тя усети, че бе доволен.

– Ще е нужно известно време, за да се излекуваш – каза й той. – Тази вина ще отмине и умът ти ще се затвори.

Създанието обърна глава към него.

– Тя няма абсолютно никакво значение – каза мъжът и тя не разбра дали говореше на нея или на него.

– Не чувствам никаква вина – каза Джил. – Той я уби, защото е ревнив, дребнав мръсник, защото си въобразяваше, че може да я притежава…

Мъжът кимна пак.

– Знам – каза той.

Тя пропадаше отново и този път бе в задния двор на къщата на родителите им. Лилиан, тринайсетгодишна, седеше на люлката и четеше книга.

– Толкова те обичам – каза Джил и сестра й вдигна очи и се усмихна.

………

Разговорът с полицая я изнерви съвсем.

– Не разбирам какво повече трябва да се разследва – каза й накрая той.

Изглеждаше уморен, яката на ризата му бе мръсна.

– Сестра ви е щяла да го напусне. Това е всичко. Единственото, което трябва да направим сега, е да го хванем и тогава ще можете да го попитате, каквото поискате.

– Странно е – каза тя. – Не е взел нито колата, нито някакви пари. Без документи и багаж е.

Мъжът срещу нея почеса наболата си брада и въздъхна.

– Когато извършваш нещо подобно, не мислиш. Не го е планирал, кой знае – може да е отишъл до мотела, просто за да поговори с нея и след като го е направил, се е паникьосал.

Той се намръщи.

– Имате ли някаква причина да смятате, че не той го е извършил? Защото трябва да ви кажа, че има достатъчно доказателства за противното.

– Не – каза тя. – Но не е в негов стил да избяга така. Имам предвид, може и да се е паникьосал за момент, но после щеше да обмисли нещата. Сигурна съм.

Детективът подсмръкна – времето внезапно се бе развалило и почти всеки бе с настинка.

– Може да е не толкова хладнокръвен, когато се касае за убийства. И честно казано, предпочитам този вариант, защото така по-лесно ще го хванем.

Тя се чувстваше изтощена след това, докато чакаше Бен в стола на университета. Бе прекарала цялата сутрин ровейки из шкафове и чекмеджета, в лаптопа на Лилиан, в пощата им, сред бележките, закачени по хладилника или пъхнати в книги, из снимки, навсякъде, където й хрумна. Нищо и нищо. Каквото и да се бе случило между тях, не бе нито написано на хартия, нито кодирано в цифри.

Бен се появи на входа на стола. С него имаше още някой, по-нисък, в палто, което му бе твърде голямо, с дълга коса и това привлече вниманието й. И двамата изглеждаха погълнати от разговора си. Бен вдигна поглед и я забеляза. Махна й и се усмихна и тогава мъжът с него леко се извърна към нея. Беше млад, студент вероятно, и изглеждаше болен, твърде блед и слаб. Бен му каза нещо и студентът кимна, подаде му ръка и си тръгна. Бен се приближи към масата й и седна.

– Поръчах ти кафе – каза тя. – Но се страхувам, че изстина.

– Съжалявам – отвърна той. – Нещо неочаквано изникна.

– Свързано с онзи студент?

– Студент? Не, той не е студент. Не е от тук. – Бен се разсмя смутено.

Тя изведнъж бе любопитна. Не бе изглеждал толкова оживен от седмици.

– Какво е? – попита тя. – Субсидия?

– Не. – Той разтри чело и дръпна чашата кафе към себе си. – Отнася за моя хм…проект.

– Онзи с извънземните ли?

Той я погледна остро.

– Не съм идиот, Джил.

Тя притвори очи.

– Господи, съжалявам, наистина. По дяволите. Просто…

Тя се спря на време. Беше заради Никълъс, заради неговите подигравки винаги когато станеше дума за теориите на Бен.

– За какво говорихте?

Той стисна устни и погледна настрани.

– Няма значение.

– Съжалявам, Бен. Наистина искам да знам.

Той облегна чело на юмрука си и започна да говори, въпреки че продължаваше да не поглежда към нея.

– Твърди, че може да усеща изкривяванията. Каза, че преди две седмици е имало едно, каза ми точния ден и час. – Той се разсмя. – Реших, че е някаква откачалка, но беше ужасно настоятелен, така че го заведох в лабораторията и проверих данните от онзи ден. – Той я погледна. – Беше шибано прав. До минутата.

Тя не знаеше какво да каже.

– Бен, сигурен ли си, че не е някаква шега? Имам предвид, може някой да му е казал за това и…

– Кой, Джил? Аз и Терънс сме единствените, които работим с детектора. Ако още някой се е логнал в компютъра, щях да знам. За бога, данните са секретни, това е шибаният прототип. Хората с достъп сме четирима-петима души, включително шефовете ми.

– Някой студент може да е хакнал…

– Не – каза той толкова твърдо, че тя се стресна. – Той знаеше за изчезванията също. Каза, че в нощта, когато Лилиан бе убита, също е имало изкривяване.

Тя се сепна.

– Какви ги говориш, Бен?

– Той каза, че Никълъс е бил взет и затова полицията не може да го открие.

За миг тя се изплаши ужасно.

–  Бен – каза внимателно. – Разбираш как звучи това.

Той я гледаше, без да мига.

– Проверих и онази нощ, Джил. Познай дали е имало изкривяване или не.

Изведнъж й се прииска да го попита „Спеше ли с Лилиан? Заради теб ли щеше да го напусне? Заради теб ли е мъртва?” Нещо такова, нещо абсолютно несправедливо и жестоко, само за да го разтърси, да го накара да спре да говори и да потъва все по-надълбоко в тази лудост.

– Почивката ми свърши. – Бен се бе изправил. – Предполагам, в полицията не знаят нищо ново.

– Не. – Тя протегна ръка към него. – Бен…

Той й се усмихна.

– Всичко е наред, Джил. Звънни ми, ако имаш нужда от нещо.

……

Следобяд Робърт й се обади.

– Кога се връщаш?

– Не знам. Все още нищо не е организирано около погребението и аз…

– Мислиш, че е разумно да стоиш в дома им?

– Къщата е под полицейско наблюдение.

– Още една причина да се притеснявам.

Внезапно този разговор й омръзна.

– Ще ти се обадя после.

– Джил…

Тя затвори.

Започна да вали, бавно и ожесточено. Къщата потъмня и се смали. Джил стоеше до еркерите и гледаше ливадата, която преминаваше в хълмовете отвъд, разсечени от косия дъжд. Умът й бе празен, шумящ с далечната мелодия на падащата вода. Тя осъзна, че всичко това я променя безвъзвратно. И тя нямаше просто да се върне в познатия живот у дома или при Робърт в този смисъл. Някак всичко губеше значение, вкус и цвят.

Тя кръстосваше из къщата, този път без цел, пръстите й бяха пронизващо студени по тапетите, прозорците, гърбовете на книгите на Лилиан и колекцията от дискове на Никълъс. Силуетът й я стряскаше всеки път, когато минеше покрай огледало, защото наистина приличаше на Лилиан въпреки че косата й бе по-къса и изсветлена и гримът й бе като синини около очите й.

За пръв път в живота си тя желаеше тази прилика.

Тя се напи с алкохола от запасите на Никълъс, защото това бе най-лесното нещо, което й хрумна, докато седеше на леглото в спалнята им, втренчена в отворената врата, опитвайки се да си спомни нещо.

…….

На сутринта тя отиде да види Бен в университета, без да е сигурна дали щеше да се извини или просто за да поговори с него. Но той не беше в лабораторията и асистентът му каза:

– Отиде да говори с декана. От онзи вид разговори – и направи физиономия.

– Кажете му, че съм идвала.

Мъжът кимна и тя си тръгна. Трябваше да прекоси парка, за да стигне до паркинга. Беше студено и мъгливо и се дишаше трудно. Тя вървеше по широките алеи, увита в шала си, с ръце дълбоко в джобовете на палтото си. Тревата бе все още свежа под среброто на сланата, а дърветата – заслепяваща комбинация от черно, червено и жълто.

Тя почти го подмина – малка, самотна фигура на пейката, в твърде голямо палто, зяпаща забуленото небе. Джил се върна и застана пред него.

– Аз съм приятелка на Бен – каза тя накрая.

Той я погледна озадачено, сякаш не бе сигурен, че се обръща към него.

– Бих искала да поговорим.

– Да говорим? – Гласът му бе млад и хрипкав от студа.

– За нещата, които си казал на Бен.

Той се намръщи.

– Не мисля, че разбирам…

– Хайде – каза тя. – Наблизо има кафене. Ще ти купя нещо топло за пиене – добави, след като хвърли поглед на посинелите му устни.

Той се поколеба, но тя стоеше с неумолимо изражение и накрая той стана. Вървяха до кафенето и тя избра ъглово сепаре. На бара поръча мляко за него и кафе за себе си.  Остави чашата пред него и седна. Ръцете му, с дълги пръсти, костеливи и странно познати, обгърнаха чашата и той погледна към нея иззад черната, сплъстена коса. Тя му върна погледа.

– Колко искаш, за да спреш да тормозиш Бен?

Пръстите стиснаха чашата, но лицето остана спокойно.

– Какво да искам?

– Слушай – каза тя. – За каквото и да ти трябват пари – храна, пиене… – Тя погледна към слабото му лице. – Или дрога, можеш да се обърнеш към мен. Ще ти дам номера си, така че трябва само да ми звъннеш…

Тя започна да търси писалка из джобовете си и тогава той проговори.

– Когато Лилиан ти се обади – каза тихо и Джил замръзна, – тя просто искаше да ти каже, че ще го напусне. Нищо повече.

Тя отвори уста, но думите се запречиха в гърлото й. Очите я засмъдяха и всичко, което успя да направи, бе да притисне пръсти към тях, преди сълзите да потекат, лепкави от сол.

– Дори и да беше дошла, нямаше да промениш нищо. Тя вече бе запазила полета.

Зад затворените й очи чернотата се завъртя. Тя го чу как става, но не й пукаше.

– Изпий това.

Джил погледна нагоре и го видя застанал до масата. Чаша уиски стоеше до лакътя й.

– Ще трябва да го платиш – каза той. – Нямам пари в себе си.

За известно време тя седя така, сякаш току-що се бе събудила. После хвърли банкнота върху масата и изтича навън след него.

– Чакай – извика. – Чакай!

Той се обърна и я погледна. Тя спря, за да си поеме въздух.

– Гладен ли си? – попита накрая и за момент той се втренчи в нея сякаш не я разбираше, но после кимна.

Тя не помнеше колко време бе минало от последния й опит за готвене. Не трябваше да й коства особени усилия да направи омлет, но ръцете й трепереха и тя усещаше погледа му върху себе си през цялото време. Той седеше все още в палтото си, с ръце върху масата и я наблюдаваше, без да казва нищо.

Тя остави чинията пред него и се облегна на печката, докато го гледаше как се храни. Той ядеше, сякаш опитваше храна за пръв път, бавно и педантично.

– Искаш ли още? – попита тя.

Той поклати глава и премести встрани чинията. Чакаше търпеливо, но тя не смееше да проговори. Те бяха там – всички въпроси, които искаше да зададе, но се боеше, не знаеше защо. Чувстваше се сякаш се носеше към свят без граници и това я ужасяваше повече от всичко.

– Трябва да вървя – каза той накрая. – Благодаря за храната.

През нощта тя го сънува. Той седеше отново на масата в кухнята.

– Ще отведа Бен – каза й той. – Нужен ми е.

После попита:

– Всичко ще бъде наред с теб, нали?

Тя не знаеше какво друго да направи освен да кимне.

– Ще се справя.

На погребението на Лилиан Джил видя Бен за последен път. Тя се опита да говори с него, но той се усмихна и я целуна по бузата. Тогава някой й каза нещо и когато се обърна, него вече го нямаше. Два дни по-късно тя го потърси в университета, но й казаха, че е напуснал.

– Мести се в друг град – каза Терънс, асистентът му. – След всичко случило се го разбирам. Странно, че не ви е казал.

Ден преди да замине за дома, получи пратка от него. Джил я отвори и вътре бе всичко. Описание на детектора, с който Бен работеше и данните, които бе получил за това, което наричаха спонтанни изкривявания на пространството, тези от датите, които съвпадаха със съобщения за изчезвания, статии върху компактните и скрити измерения, както и съобщения за тестови пускания на някакъв ускорител. Също и парче хартия, на което без обръщение Бен бе написал: Той каза, че Никълъс е мъртъв.


Пробуждането

– Действащият принцип в света е формата, а не материята. И предназначението, което е скрито в тази форма, защото ние живеем във вселена, задвижвана от него. Така че променяйки формата, ние променяме предназначението.

Сид дремеше на скамейката, стилото се изплъзваше от пръстите му и оставяше черни, назъбени линии по пергамента.

– Господин Джинивър, бихте ли бил така любезен да се събудите и да се изправите за момент?

Чувайки името си, той се стресна и погледна надолу към черната дъска и професора до нея, който го подкани с нетърпелив жест. Студентите около него се захилиха. Той се изправи.

– В лицето на господин Джинивър можем да открием пример за този принцип. В стария свят той е бил един вид материя, а в нашия е друга. Едно и също създание ли е там и тук?

– Той е шибан плъх, без значение къде е – някой прошепна на висок глас и кикотенето се засили.

– Вашето остроумие както винаги, господин Вебер, ни оставя безмълвни. – Гласът на професора пресече смеха. – Е?

– Формата е това, което го определя като личност – каза някой.

– А ако модифицира тялото си, както знаем, е традицията в Гургустиума? Ако промени формата си?

Мълчание. Сид загледа отегчено.

– Тогава предназначението е това, което ви определя, господин Джинивър – каза натъртено професорът.

Сид знаеше, че трябва да си държи устата затворена, особено сега, след сутрешното унижение, когато в огромната зала пред всички трябваше да измърмори извинението си.

– А ако светът е просто безкраен кръговрат на енергия и материя? – попита. – Хаос, който само можем да се надяваме да контролираме, защото ние също сме част от него? Без предназначения и провидения, само съществуване?

Изражението на лицето на преподавателя му бе леко развеселено.

– Самият факт, че можете да зададете този въпрос, доказва, че светът е много повече от това, господин Джинивър. И така да обобщим…

Той трябваше да стисне зъби, за да не избухне.

Лекцията свърши и той излезе в коридора, търсейки си подходящо място, където да поспи на спокойствие до следващия час. Имаше нужда от наркотиците си, от сън и най-вече никога повече да не се връща там. Бе измръзнал до кости, замаян от усещанията, за които бе забравил, че съществуват, все още несигурен къде е.

Нещо падна в скута му и той се събуди. Барио се бе надвесил над него и сочеше към вестника на коленете му.

– Прочети това, момче – каза.

Сид вдигна вестника, но му бяха необходими няколко секунди преди тежкия, готически шрифт да спре да плува пред очите му и думите да започнат да добиват смисъл. Той погледна към Барио, премигвайки.

– Те…

– Мислил си някога, че старият свят е способен на подобно нещо? Да проникне тук? – попита старецът с искрено удивление.

На Сид не му пукаше за стария свят, повръщаше му се от него.

– Не могат да затворят Вратите. Карнариумът няма да го позволи.

Гренвелд няма да им позволи бе това, което искаше да каже. Барио изсумтя.

– Кой мислиш има думата в консилиума? Вашите мършояди?

– Ако затворят Вратите – каза Сид внимателно – Гургустиума ще се разбунтува.

Старецът кимна.

– И затова ще отделят Гургустиума от града. Просто трябва да изместят осите.

Сид почувства горчилката в устата си.

– Това е само предложение. Никой няма да го приеме. Те също не могат да оцелят без Вратите. Не могат да оцелеят и без нас. Шибаният им град е построен от плътта ни.

Барио поклати глава.

– Не познаваш делектуса, хлапе. Те ще направят всичко възможно, за да не си развалят спокойствието. Така че такива като нас ще трябва да решат къде искат да останат.

Сид започна да ругае – всички грозни, мръсни псувни, които знаеше от баща си и минаващите студенти и преподаватели го загледаха. Барио го сграбчи за рамото.

– За бога, успокой се, момче.

– Просто трябва да ми дадат още малко време – каза той на Барио. – Погрижил съм за всичко. Само трябва да изчакат, докато доведа онзи човек.

Портиерът поклати глава и издърпа смачкания вестник от ръцете му.

– Не бива да взимаш толкова много от боклуците си – каза той. – Помисли какво ти казах.

Сид не смяташе да мисли. Трябваше да говори с Гренвелд, докато все още нищо не бе решено, докато консилиумът все още спореше и нещата се протакваха. Той се затича по коридорите на университета, без да се обръща, дори когато някой извика след него „Господин Джинивър, мисля, че имате лекция.”

Делектуса изглеждаше както обикновено невъзмутим и хладен и Сид си помисли, че Барио бе прав. С изгубването на слабостите си човек губеше и инстинктите си за самохранение. Разбираше донякъде тази нужда да останеш непроменен, замръзнал като насекомо в кехлибар, именно тази необходимост ги бе накарала да напуснат стария свят и неговите превратности, които го бяха променили завинаги. Но това бе илюзия.

В некропола бе различно. Площадът с белите като кости плочи и със стилизираните си дървета от черна стомана, бе изпълнен с хора – чиновници, полицаи, куриери. Сид си проправи път през тълпата, привличайки любопитни погледи заради университетската си униформа и накрая успя да се добере до арката към вътрешния двор на канцелариите на некропола. Там в затворения между строгите сиви стени квадрат бе по-тихо. Хора в официалните дрехи на консилиума разговаряха полугласно на малки групи.

– Господин Джинивър – чу името си Сид. – Гренвелд няма да ви приеме.

Той се извърна и видя Лотар. Мъртвото лице бе скрито зад порцеланова маска.

– Важно е – каза Сид.

– Сигурно, но ще почака.

– Мога ли да му оставя съобщение?

Регнаторът го приближи и каза тихо:

– Върнете се в Гургустиума, господин Джинивър.

Сид отвори уста, за да каже нещо, но тогава в двора влязоха група хора. Дукът бе сред тях.

– Гоподарю, очакваме ви – каза Лотар, който му се поклони.

Сид зяпаше с отворена уста.

– Това е огромна загуба за всички ни  – каза дукът.

– Ние само следваме дълга си, господарю.

Дукът кимна и влезе в сградата. Лотар се извърна към Сид.

– Вървете си, господин Джинивър, не ме карайте да заповядам да ви изхвърлят насила оттук.

Сид се върна у дома, треперейки от ярост и взе две дози алуцин. Губи съзнание на няколко пъти, докато Гренвелд се появи.

– Нещо се е случило? – попита той. – Все още е следобед.

Сид издаде слаб звук и накрая успя да каже:

– Връщам се там. Не остава много време. – Той млъкна за миг. – Могат да се опитат да затворят Вратите, докато ме няма. Ако нещо стане, ти…

Гренвелд кимна и каза:

– Ще чакам.

… когато се събуди, ехтеше звънът на камбани и той осъзна, че този звук го бе извикал обратно. Той стана предпазливо. Гренвелд също бе буден и отмяташе одеялото, за да се изправи от креслото.

– Какво става? – попита.

Сид вдигна рамене и отиде до прозореца. Долу на улицата цареше хаос, десетки хора се бяха събрали на тротоарите, от прозорците други се навеждаха и крещяха към минувачите, но каквото и да казваха, се губеше в звъна на камбаните.

– Може да са обявили затварянето на Вратите – каза Сид.

– Не – отвърна Гренвелд. – Не е това. Ти се върна.

Някой почука на вратата и двамата се стреснаха. Сид отвори.

– Господин Джинивър – каза госпожа Некет, все още по нощница, с разплетена коса около восъчното си лице – чухте ли?

– Какво? – попита той.

В коридора имаше още хора.

– Гренвелд е мъртъв – каза тя.

Сид извърна леко глава и видя Гренвелд застанал в средата на стаята, с бледо, замръзнало лице.

– И изолират Гургустиума – добави госпожа Некет. – Бог знае какво са замислили.

Сид затвори вратата зад себе си.

– Не мисля, че има за какво да се тревожим – чу се да казва и не позна гласа си. – Това са техните си истории. Нямат нищо общо с нас.

– Човек може само да се надява – каза скептично тя. – И… Къде отивате, господин Джинивър?

– В карнариума – извика той през рамо, докато тичаше надолу по стълбите.

Отне му повече от час, за да стигне дотам. Тълпата бе заляла улиците и той не можеше да каже колко пъти го спираха и разпитаваха дали знае какво става. Камбаните продължаваха да бият, оглушително и непрестанно, удавяйки всичко в звъна си.

В карнариума се наложи да почака, докато управителите му се върнат от заседанието на консилиума. Главният проктор все още събличаше тежките роби, който бе носил за срещата, когато го прие в малката стая.

– Моите съболезнования, регулус – каза той.

Сид наведе глава, не знаейки какво да отвърне.

– Имам молба – каза той и пълният мъж кимна.

– Слушам ви.

– Бих искал да получа тялото му.

Прокторът повдигна вежди.

– Не това очаквах – каза той.

– Имате право да изискате тялото. Всеки труп е ваш по закон.

– Доколкото знам, те искат да го положат в гробница, регулус, смятат, че заслужава покой.

– Въобще не ми пука какво смятат – озъби се Сид, но мъжът го прекъсна с жест.

– Регулус, ще позволите ли?

Сид кимна неохотно.

– Некрополът вчера отстъпи властта на консилиума. Дукът е вече новият владетел на делектуса. Възнамеряват да затворят Вратите и затова Гренвелд е мъртъв. – Безцветните очи на мъжа не се откъсваха от лицето му. – Саможертва, регулус, за да може светът им да е в безопасност. Разбирате ли какво ви казвам?

– Това са пълни глупости…

– Регулус, когато Първите дойдоха тук, сред тях имаше един човек, който всъщност отвори този свят. Може да се каже, че заради него започна традицията на регнаторите. Тогава те все още бяха хора – тленни. Всичките тези знания, тези умения трябваше да се запазят и след смъртта. Знам, че в учебниците в университета ви пише, че осите поддържат Вратите отворени. Истината е, че той го правеше през всичките тези векове.

В ума на Сид се въртеше само една мисъл. Това не е вярно, това е шибана лъжа.

– Преди двадесет години карнариумът имаше свои собствени Врати – едно дете, което можеше да разтроши този свят, ако не го държахме в кома. Използвахме го, докато Гренвелд не дойде да ни помоли за него. Знаете ли какво предложи в замяна? Че когато дойде време, това дете ще го наследи, така че Вратите да останат отворени.

Некрополът няма да се опълчи открито на консилиума, регулус, все пак хората в делектуса са техни деца. Но ние, Гургустиума, ние не дължим никому нищо. Ще се разбунтуваме. Ако има за какво… или за кого.

Сид почувства как гневът премина като ледено острие през него и го отрезвява.

– Искам трупа му, прокторе.

Мъжът го загледа за миг и каза:

– Щом това е желанието ви.

Не запомни как стигна до вкъщи. Мина покрай Гренвелд, който каза ”Какво…” и влезе в лабораторията си. Стъкленици се чупеха и прахове и течности се разпиляваха по пода, докато той трескаво преравяше шкафовете.

– Какво правиш? – попита Гренвелд, който го наблюдаваше от прага с нещо почти като паника.

Сид се извърна рязко и омразата в очите му накара другия да отстъпи крачка назад.

– Шибан, лъжлив мръсник – изсъска Сид.

Той занесе всичко в банята и напълни ваната с разтворите.

Час по-късно човек от карнариума почука на вратата и остави на Сид нещо, обвито в брокат.

– Прокторът каза да ви предам, че делектуса ни даде трупа му като награда за послушанието ни.

Сид не отвърна нищо и затвори вратата. Положи вързопа на пода и разви плата. Вътре бе тялото, само кости, сухожилия и сухи мускули. До него Гренвелд се извърна, закрил уста с ръка. Сид вдигна тялото внимателно – то не тежеше почти нищо и го занесе в банята. Пусна го във ваната и то потъна с лек плясък. Той зачака, лицето му бе студено и съсредоточено.

Смъртта никога не е абсолютна. Дори в мъртвото тяло продължаваха да искрят хаотични електрически импулси на все още живите клетки, които не са разбрали, че сложната система, която ги е държала синхронизирани в трескавия танц, наречен живот, вече я няма. И така до момента, в който недостигът на енергия излееше ензимите и тялото се самоизядеше.

Така че Сид се опитваше да спре тази инерция на смъртта, но Гренвелд бе умрял вече веднъж и това, което бе поддържало тялото му живо, бе много по-сложно и деликатно, отколкото можеше да си представи и затова той впиваше пръсти в ръба на ваната, ругаеше и плачеше, докато не осъзна, че дори и да имаше познанията да възкресява мъртъвци, нямаше умението да съживи този.

Върна се в дневната. Гренвелд седеше в креслото и когато Сид влезе, вдигна очи и нещо премина през погледа му.

– Знаеше, че това ще се случи – каза Сид – и затова трябваше да си сигурен, че ще има още един като теб.

– Нека остане мъртъв – каза Гренвелд.

Сид се разсмя и седна на дивана.

– Сякаш имам друг избор – измърмори.

Двамата седяха в тишината.

– Те са го убили заради Вратите – Сид каза накрая безизразно.

Гренвелд преглътна.

– Не можеш да си сигурен.

– Не смей да ми говори дивотии за саможертви и благородни самоубийства – избухна Сид. – Защото тогава ще си по-голям мръсник, отколкото си мисля.

– Какво ще правиш? – попита Гренвелд.

– Ще доведа Бен. Вече трябва да е готов.

– А после?

– Той и торментумът ще намерят начин да обезвредят тази машина.

– Питах за теб.

Сид не отвърна нищо. Гренвелд затвори очи.

– Съжалявам – каза тихо.

В полунощ събудиха главния проктор на карнариума и му съобщиха, че регулусът на Гургустиума го чака. Той облече робата си и слезе надолу по стълбите към кабинета си. Там седнало на стола пред бюрото му бе момчето. То вдигна лице и каза:

– Готов съм.

Тържествуваща усмивка изви устните на проктора и той кимна.

Гургустиума крещи и звукът заплашва да срути стените на самото съзидание. Неговият владетел седи върху трона си от костите на своя род и хапе плътта от пръстите си. Четвърт от месото му е вече взето, принесено в жертва и лицето му е кървава маса. Под робата си е гол, игли и куки придържат кожа и мускули заедно, кръвта се просмуква през зашитите рани и обагря грубия плат. Дясната му ръка е произведение на изкуството – торментумът е пратил най-добрите си инженери и сега магия задвижва крайника от деликатен черен метал.

Регулусът чака.

В подножието на трона стоят властниците на Гургустиума. Прокторите на карнариума, свещениците от еклесията, управителите на торментума и главите на гилдиите. Навън, отвъд широко отворените врати на катедралата, на площада, на улиците, водещи към него и оттатък е събран целият Гургустиум, също в очакване – смайващо множество, триумф на тази безгранична нужда за творене, скверност отвъд въображението.

Регулусът знае, че управителите на делектуса скоро ще бъдат тук. И той ще им обещае да остави Вратите и техния красив град непокътнати. Както обеща на карнариума плът. Както обеща на еклесията ден, в който този свят ще бъде разчупен и наново съграден. Както обеща на Гургустиума безкраен сън.

Регнаторите на некропола също са тук, мълчаливи и търпеливи. Те нямат нужда от обещания, защото владетелят на Гургустиума ще вземе отрова, последните остатъци от тленността му ще бъдат загубени и той ще стане един от тях. И тогава всички обещания ще бъдат спазени.

Необходими бяха три дози алуцин, за да може забавеното кръвообращение да насити тъканите с наркотика.

– Красива сграда – каза Гренвелд.

Той изглеждаше като на портрета от кабинета на вицеканцлера.

– Аха – отвърна Сид, оглеждайки се наоколо. – Така е.

В читалнята на библиотеката бе тихо, той седеше на мястото на Гренвелд от онази вечер. На масата пред него стоеше чаша от потъмняло сребро.

– Не мисля, че е планирал да стане така – каза Гренвелд.

Сид вдигна рамене.

– Това вече няма никакво значение – каза той. – Но нищо не е свършило.

Гренвелд се приближи и докосна с устни челото му. Сид затвори очи.

– Всичко ще бъде наред – каза Гренвелд.

Сид кимна. Пръстите му стиснаха чашата.

– Разбира се – каза сковано и я повдигна.

Горчеше. После всичко потъмня и се смали.

Той се пробуди.

След концерта Джил не успя да провери бюлетина. Някой й каза колко много харесва групата им и особено нейните текстове и тя каза о, това е наистина мило. Последва безкрайният кръг от ярки светлини, алкохол и мириса на коженото му яке, всеки път щом се навеждаше към него.

По-късно в хотелската стая той попита сънливо какво правиш. Тя каза спи, трябва да проверя нещо. И то бе там, в синкавата светлина от екрана на лаптопа й, съобщението, което чакаше.

Международният изследователски проект , в който учени, инженери и техници от над 11 нации обединяват усилия в един от най-големите научни експерименти, извършвани някога, след серия тестове най-накрая бе пуснат в действие. Ускорителят е най-новият и най-мощният в серията , които през последните 70 години ни позволиха да проникнем все по-дълбоко в сърцето на материята и пространството и все по-напред във времето.

Тя възкликна тихо господи и се върна в леглото. Затвори очи и се помоли този път да сънува.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: