Шестнадесета част

Сутринта пред къщата има наета карета. Когато чувам, че спира, аз се събуждам. От своята стая не мога да видя улицата, затова слизам до приемната на долния етаж, където с присвити очи и с нос, залепен към замъгленото стъкло наблюдавам как двама мъже слизат от каретата. Единият от тях се обръща към кочияша, другият се приближава към оградата. Нещо в него ми изглежда познато, нещо в начина, по който мъжът, наклонил глава настрани, разглежда къщата. После той позвънява. Имам лошо предчувстие.

Изскачам от приемната и изтичвам по коридора към стаята на Ан. Този път нямам време за етикета и нахлувам вътре с трясък. Ан се сепва в леглото.

– Д’Анжу е тук – казвам преди той да успее да си отвори устата.

– Нима? – отвръща, повдигайки вежда.

И тогава звънецът се чува отново.

– Мътните ви взели всичките – казва Ан и става от леглото.

Толкова рано мисис Холмс още не е пристигнала и пазачът спи твърде дълбоко, така че някой от нас трябва да отвори вратата. Ан навлича халата си и заедно излизаме навън. А там наистина ни очаква д’Анжу.

– А – казва той, – скъпи племеннико, мислех, че в този час само слугите са будни. Не очаквах вие да ги отменяте в задължението да отварят вратите – Усмихва се. – Искрено съжалявам, че ви безпокоя, но ако ми отделите малко време, бих искал да обсъдим някои неща.

– Не мисля, че има за какво да разговаряме – казва Ан.

– Е – отвръща д’Анжу – позволете да не се съглася. Аз имам какво да ви кажа и тъй като така или иначе се постарах да дойда лично дотук, нямам нищо против да разговаряме и през оградата, щом предпочитате така.

Той продължава да се усмихва. Ан гледа злобно, но накрая отваря вратите. Отвежда ни в кухнята.

– Тъй като е часът за слугите – казва – ще се чувствате най-удобно тук.

Д’Анжу сяда на дървения стол. Ан остава прав.

– Предполагам, че не мога да се надявам на чаша кафе – казва той.

– Има само чай… – започвам, но Ан ми хвърля поглед и аз млъквам.

– Вече можете да споделите каквото имате да казвате – казва той на Франсоа.

Д’Анжу потропва с пръсти по масата замислено.

– Питам се – казва той – доколко сте наясно със ситуацията. Знаете ли какво правите или просто се ориентирате пипнешком? Защото, предвид някои ваши действия, съдя, че става дума по-скоро за второто.

Ан кръстосва ръце и се обляга на ръба на масата. Франсоа въздъхва.

– Бих ви оставил да се препъвате наоколо, докато не си счупите врата – казва той, –  но ми се струва, че вашата слепота може да се окаже повече вредна, отколкото полезна за нас.

– Страх ли ви е от Едуард, Франсоа? – пита Ан.

Д’Анжу премигва изненадан.

– А – казва – значи не сте толкова сляп. Да, страхувам се. Страхувам се от онова чувство за чест, което двамата с Едуард успяхте да възпитате у себе си. И трябва да кажа, че каквито и да илюзии да съм имал, че тази ситуация ще бъде разрешена почтено, те бяха унищожени в деня, в който Едуард ви доведе тук. Още едно доказателство, че някои неща не се променят. Винаги щом има опасност да си изцапа ръцете, вие сте там, за да го отмените.

Неприятна усмивка бавно плъзва по устата на Ан.

– Не разбирам какво се опитвате да постигнете тук.

– Тук съм, за да се убедя, че семейството ми няма бъде ощетено отново.

– Така и не разбрахте, д’Анжу, че претенциите ви са едно нещо, интересите на държавата – съвсем друго.

– Хартфорд, не съм дошъл, за да спорим върху законите на примогенитурата. А и не виждам особен смисъл. Изабел се омъжи за престолонаследника. Техните деца са бъдещите владетели на тази държава. Така се бяхме споразумяли. Вашият печат е на онзи документ също.

– Нямам нищо общо с делата ви – казва Ан студено. – Те вече не са моя отговорност.

– Така ли? – пита д’Анжу. – Тогава, предполагам, няма да отхвърлите молбата ми.

Ан не отвръща нищо.

– Племенницата ми е в деликатно положение – казва Франсоа. –  Заобиколена е от зложелатели, в това число и човека, който би трябвало да е най-пламенният й защитник в този момент. Затова разбирате, че не бива да съществува нищо, което би поставило под съмнение рожденните права на дъщеря й. Не подозирате какви слухове, без значение колко нелепи, могат да се появят и вашето присъствие в малкия двор само ще ги подхрани.

– Слухове?

– Не се ли досещате?

Те се втренчват един в друг.

– Мислех, че въпреки всичко можете да проявите състрадание, Ан. Елизабет не само ще изгуби правото си върху короната, но и ще трябва да живее със стигмата на незаконно родено дете.

Ан пребледнява и прави крачка към другия.

– Вие…

Мъжът зад д’Анжу посяга към оръжието си. Аз се озъбвам и се моля да го извади, защото в тази сутрин, сред тези хора не е нужно да се контролирам, но Франсоа казва тихо Ги и мъжът отпуска ръка.

– Не е необходимо особено усилие, Ваша Светлост, да се отровят умовете на хората – казва д’Анжу. – Вие винаги сте били толкова близки. Тя настоя за помилването ви. Детето прилича на вас, все пак сме една и съща кръв. – Той се привежда напред в стола си. – Чуйте ме, Ан, вие не сте нищо повече от труп, когото са изровили, за да разнасят наоколо като плашило. Щом изпълните предназначението си, ще ви върнат обратно в гроба. И така да бъде. Но междувременно не наранявайте единствения човек на този свят, който вярва, че имате душа. Стойте далеч от нея и детето, спестете съветите си за себе си. Защото ако не го направите, кълна се в Бога, ще ви унищожа и двамата. Покажете се дори пред вратите на Кенсингтън и ще направя така, че този път да ви обесят за държавна измяна. Ако ще загубя всичко, поне ще оставя пепелища след себе си.

Той се изправя и излиза. Другият мъж се покланя с лека усмивка и го последва.

Аз отивам до прозореца, за да видя как д’Анжу прекосява двора, качва се на каретата и заминава. Ан застава до мен с непроницаемо изражение и аз чакам. Мълчим. Искам да кажа това е, трябва да признаеш, че си в безизходица, това твое бездействие вече не е по твой избор или воля.

Ще спазиш ли обещанието си, Ан?

Но не обелвам и дума.

Мисис Холмс пристига. Казва Добро утро, на което Ан кимва разсеяно. Тя започва да приготвя закуската и след малко аз отивам да й помогна. Разговаряме тихо. После храната е готова и ние тримата сядаме на масата. В главата ми непрестанният шепот не спира, ръцете ми не намират покой, и забравяйки с кого съм, започвам да дърдоря всичко, което ми дойде на ум, и накрая мисис Холмс ме наблюдава ужасена, а Ан с развеселено изражение.

Човекът на Едуард пристига същия ден, преди обяд и никой не е изненадан. Ан го приема в салона на първия етаж и за миг изглежда така, както трябва да е изглеждал преди години, когато тази къща е била пълна с живот. Мъжът не изглежда впечатлен.

– Имахте посетител тази сутрин, милорд – казва той. Гласът му е нисък и културен. – Негова Светлост херцога на д’Анжу.

Ан кимва.

– Така е – казва.

– Мога ли да попитам за целта на посещението му?

– Семейни дела.

Мъжът се прокашля.

– Разбирам – казва, – но се налага да настоя за повече подробности, тъй като твърде често вашите семейни дела стават държавни.

Ан не отвръща нищо, а само гледа другия и секундите минават в тишина, която се проточва нетърпимо.

– Също ще си позволя да ви попитам кога смятате да посетите Нейно Височество, Ваша Светлост – прекъсва мълчанието мъжът. – От вас се очакваше да прекарвате повече време в Кенсингтън, а доколкото ни е известно, сте бил там само веднъж след завръщането си в столицата.

– Не разбирам защо си правите труда да ми задавате всички тези въпроси – проговаря Ан, – след като сте така добре запознат с ежедневието ми.

– Негово Величество би искал да знае дали все още спазвате споразумението си, Ваша Светлост, или имате нужда от още указания какво се изисква от вас.

Нещо преминава през лицето на Ан, но то изчезва твърде бързо в това негово лениво безразличие, с което ми лази по нервите.

– Нима ме молите – произнася бавно той – да проявя инициатива?

Мъжът пред него е достатъчно умен, сигурен съм, че Едуард е избрал някой, който знае как да оцелява в тези опасни води.

– Само да бъдете там, където сте необходим, милорд.

– В такъв случай – казва Ан безцеремонно – трябва да ви информирам със съжаление, че присъствието ми не е вече желано в Кенсингтън.

– Това е… изключително жалко, Ваша Светлост.

– Да, така е – отвръща Ан и млъква.

Мъжът изчаква малко.

– Само това ли желаете да предам на Негово Величество, милорд? – пита накрая.

– Ако обичате – казва Ан. – Сигурен съм, че очаква с нетърпение доклада ви.

Аз изпращам мъжа. От другата страна на улицата, подпрял се нехайно на кестена, стои човек, твърде обикновено облечен, за да не е подозрителен. Нашият посетител се спира при него и двамата разговарят за минута, после гостът ни се изгубва в тълпата. Другият отново се обляга на дървото. Затварям вратите замислено.

Ан е все още в креслото, когато се връщам.

– Това – казва той – е последната услуга, която правя на това семейство.

Аз се подсмихвам и вдигам вежда.

Ан се изправя.

– Бих искал да помоля за нещо – заявява.

О, нима най-накрая намери някаква полза от мен?

– Трябва да занесеш едно писмо. Вероятно има хора, които държат къщата под око, така че трябва да си предпазлив. Ще се справиш ли?

Аз му показвам зъбите си. Да, бих могъл да ти дам света, ако само поискаш, но и да бъда твоето момче за всичко също ще свърши работа.

– Махаме се оттук – казва той. – Направих, каквото можах. И престани да се цупиш. Не ли това, което искаше?

Аз правя физиономия. Къде ще отидеш? Къде ще се скриеш?

Въздъхвам и протягам ръка. Той ми дава писмото.