Петнадесета част

Горещо е и аз се потя, въпреки че съм полугол, само с набедрена препаска. Слънцето гори в небето и хвърля златисти отблясъци върху морето. Водата искри и заслепява. Градът около мен смазва с великолепието си. Дишам тежко, тялото ми мирише на масла и билки, дори потта ми има вкус на подправки, когато облизвам горната си устна. Кожата ми е бронзова, косата ми изсветляла от безмилостното слънце. Вече не се разпознавам в полираното сребро. Изчезнала е болнавата бледност, острите кости, стърчащи от мършавото лице, треските, спазмите през нощта, когато се събуждам и не мога да си поема дъх. Този град ме промени.

Отвъд тази стая, отвъд улиците, отвъд топазеното море е другият град, остта, около която този свят ще се завърти и аз знам, че някой от тези дни ще трябва да се кача на кораб и да продължа пътуването си, а моето пилигримство е едва в началото си…

Аз не търся истини или откровения. Патината на времето вече е покрила тази история и аз съм закъснял, прекалено закъснял, но това няма значение, защото в края на краищата паяжината от измислици и желания е това, върху което се крепи светът.

Зад мен, в стаята с множество прозорци, прости отвори в глинените стени, които гледат във всички посоки, Симон чете и пише, почти затрупан от купчините свитъци на масата. Той се чувства прекрасно тук, сред своите философи, свещеници и безумци.

– Трябва да има правила – казвам и гласът ми звучи задавено в горещия, влажен въздух – и те трябва да бъдат спазвани. Въпреки че аз ги определих, въпреки че аз съм този, който трябва да им се подчинява.

Симон изхъмква и развива свитък.

– Защото – казвам – смисълът на властта над този свят не е в това как я използваш или кога, а във факта, че избираш да не го правиш.

– Всичките тези твои софизми са без значение – казва Симон, без да вдига поглед, – защото ти си тук. Условията на експеримента ти са погрешни по презумпция.

– Аз съм част от експеримента си – отвръщам.

– Мисля, че се опитваш да бъдеш твърде много неща.

– Аз съм дявола – казвам. – Аз съм твърде много неща.

Затворил очи, погълнал вселени, захапал опашката си, безкрайният дракон спи.

Аз съм в леглото си в дома на Ан, с нос затиснат върху възглавницата, с измръзнали пръсти и схванат от изтърбушения дюшек гръб.

Коленичил на земята, втренчен в отражението си върху черния лед, крещя. Моллох е до мен, мълчалив, подсмихващ се. Плътта му е на парцали, парчета бледа кожа плющят от вятъра, който се носи из долината. Аз откъсвам още едно парче от бронята си заедно с мускула под него и го захвърлям надалеч. Черният метал се търкаля, проблясвайки в лаково червено.

– Нека те изям, братко – казва Моллох с хилядите си усти, с хилядите си устни като червеи. – Нека ти даря покой.

– Ние ще се унищожим – мърморя яростно – и после ще се съградим наново, така че да не остане и следа от ръката Му върху плътта ни.

– Идиот – отвръща Моллох и обръща поглед към овъгления хоризонт.

Аз се изправям и земята се разтърсва. Гореща кръв и пепел заваляват. Протягам ръка и светът започва да се рони като сух хляб…

Сенки се скриват в ъглите, лунна светлина пронизва чашата вода до леглото ми, градът около мен си поема още един дъх в съня си.

Кухнята е изтъркана до блясък, огромните печки лъснати, каменният под изметен, прозорците почистени от дебелия слой прах. Купчини плодове и зеленчуци стоят върху дървената маса, топли, ярки цветове. Горещо е, мирише на мазнина за пържене и подправки, госпожа Холмс седи до масата и преглежда сметките, а аз съм вече просто Том и ми е възложена отговорната задача да обеля картофите за вечеря.

Аз  все още спя, нищо не е истинско, просто още един сън, от който ще се събудя съвсем скоро…

Под платнища и прах домът на Ан пази тайните си. Аз съм в малък кабинет на първия етаж и тършувам из него. Светлината е бледа, измита, ръцете ми са в прах, фин и бял като смлени кости. Мастилница върху писалището, мастилото вътре изсъхнало. Незатворена кутия моливи. Хербарии, надписани с дребен, педантичен почерк, аз мърморя под носа си имената, докато прекарвам пръст по стъклото  – Aconitum napellus, Datura stramonium, Digitalis purpurea, Palma Christi… Писма в чекмеджетата на писалището, пожълтяла, крехка хартия, мастилото на нея изсветляло в многоцветно като синини. Официални документи с подписа му, скици с въглен, познати и непознати лица. Аз се заслушвам в шумоленето на хартията, подушвам листата, облизвам пръсти, но всичко отдавна е изгубено безвъзвратно.

Това неспокойство пълзи под кожата ми като насекомо и аз обикалям стаята, кръг след кръг, притиснал пръсти към очите си, докато денят не дойде.

На обяд занасям подноса с храна до стаята на Ан и чакам търпеливо, докато той благоволи да ми отвори. Грабва подноса от ръцете ми и се опитва да затвори вратата в лицето ми, но аз бързо пъхвам крак в процепа между нея и рамката, така че той трябва да ме пусне вътре. Следвам го на пръсти и не спирам да дърдоря – имаме нужда от някои нови мебели и можем ли да използваме една от стаите на първия етаж за склад и пазачът смята, че градината може да се приведе в приличен вид с малко усилие и той е готов да се пробва – и през това време оглеждам наоколо. Стаята изглежда по един и същи начин – книги разхвърляни наоколо, по пода, по масата, върху неоправеното легло, завесите плътно затворени, така че вътре е винаги сумрак, и аз не мога да каже дали това е добър или лош знак.

Мисля, че стоя пред огледалото в стаята си и свалям плътта от лицето си, одирайки слой след слой, кожа, фасции, мускули… Искам да знам какво има отдолу. Забравих, по дяволите, но не мога да видя ясно отражението си в огледалото, макар луната да свети право в него, защото среброто под стъклото е напукано и обелено.

В тези дни минутите минават, сякаш наистина задвижвани от часовников механизъм, еднакви в рутината  на събуждането, броденето из пустите стаи и заспиването. Но ние и двамата сме в очакване, макар и на различни неща, и двамата сме в клопката на собствените си идеи за това какво този свят и ние самите трябва да представляваме. „Мислиш, че тя ще те повика отново?” искам да попитам. „Мислиш ли, че сега, когато знае, че не може да очаква нищо от теб, ще търси компанията ти?”

Чудя се дали Ан съзнателно пренебрегва факта, че присъствието му тук, в този град няма да остане незабелязано, че той отдавна не принадлежи само на себе си, едновременно повече и по-малко от тези плът и дух. Но аз съм не по-малко упорит от него. Знам, че престореното безразличие най-накрая започна да се пропуква. Това, което го запази цял през тези десет спокойни години, вече не е достатъчно. Онази вечер, когато се върна от срещата с банкера, нещо се бе случило, нещо, което го пречупи много по-бързо, отколкото който и да е от онези хора би могъл да се надява.

Събуждам се в средата на стаята си. Крадешком поглеждам към сянката си на стената – някакво скелетоподобно същество разперва крила. Аз потръпвам и закривам очи. Чувствам се безтелесен, съществуването ми вече не изкривява този свят, така че оставям гравитацията на тази реалност да ме повлече към центъра си. Когато отварям очи, съм пред стаята на Ан. Плъзвам се през пролуката под вратата. Ан спи, лицето му е старо и сурово в съня. Аз кацвам на облегалката на креслото до леглото му, лек като паяжина, крилете ми се разтварят и сенки запълзяват по лицето му.

Полудяваш, Ан, прошепвам аз, пропадаш към бездната, тя те вика, не чуваш ли. Веднъж те хванах, но не мога да обещая, че ще го сторя отново.

Питам се, отвръща той, дали мога да моля за милост. Питам се дали можеш да изпитваш  състрадание.

Имаме уговорка, казвам.

Зная, отвръща, зная. Но това засяга единствено теб и мен.

Аз само следвам избора ти, казвам. Нищо повече, нищо по-малко.

А, да, отвръща подигравателно, свободната воля.

Не, казвам, престани да се самосъжаляваш. Нека се погрижа за това. После ще отидем, където пожелаеш, обещавам.

Той започва се смее беззвучно, слабите рамене се тресат.

Може и да полудявам, но не съм дете.

Тогава направи нещо, казвам, каквото и да е, ще е по-добре от тази твоя примиреност, това малодушие…

Остави ме, Сатана, казва той.

Не аз ще те принудя, изсъсквам с цялата си злоба. Те ще го направят и накрая ще следваш тяхната воля.

Някъде камбаните обявяват новия ден. Аз се събуждам.

Шестнадесета част